0
8293

За Гертруд Каудерс, Манделщам и силата на изкуството

Гертруд Каудерс, графика

Животът е кратък, изкуството е вечно
Хипократ

В края на 30-те години на миналия век чешката художничка от еврейски произход Гертруд Каудерс решава да скрие от окупационните нацистки войски стотици (около 700!) свои художествени творби (картини и скици).

През 2018 г. Михал Улвр и ръководеният от него екип за разрушаването на стара къща, намираща се южно от Прага, откриват във въпросната сграда – под дъските, зад стените – произведенията на Каудерс, много от които подписани от нея.

Художничката Гертруд Каудерс е родена през 1883 г. в Прага в заможно еврейско семейство. След постепенното завземане на Чехословакия от нацистите много от членовете на семейство Каудерс напускат страната. Гертруд избира да остане, тъй като не вярва, че някой би посегнал на нея; не вярва, че за някого една художничка би представлявала заплаха. И наистина, кому би навредила една такава двойна незащитеност – художник-жена. Когато художничката си дава сметка за нацистката заплаха за европейските евреи, тя се обръща с молба за помощ към своята приятелка и състудентка от Пражката академия за изящни изкуства – рускинята Натали Яхудкова. Молбата ѝ е да скрият нейните картини, които тя предварително изважда от рамките. Яхудкова, вероятно с помощта на Каудерс, скрива творбите във все още строящата ѝ се къща в южното пражко предградие Збраслав.

Скоро след това, през 1942 г., Каудерс е идентифицирана като еврейка, арестувана е и е отведена в концентрационния лагер Терезиенщад, където остава за кратко. След това е транспортирана в Майданек, лагерът на смъртта в Люблин, Полша. През същата 1942 г. на това място тя намира смъртта си, а тялото ѝ е изгорено в пещите, разгаряни от нацисткия режим.[1]

Наистина, колкото тъжна, толкова и величествена история. Една жена-художник, която въпреки опасността за живота си, решава да скрие произведенията си, продължаващи живота ѝ (защото какво е истинското изкуство, ако не продължение на живота на твореца). Вярвам, че Гертруд Каудерс е гледала на картините си като на свои скъпоценни рожби (тя не е имала деца) – родени от таланта ѝ, даден от Бога. Както би постъпила всяка истинска майка, готова да пожертва живота си, но да запази този на децата си.

Сякаш тези картини и скици са били изпратени от нея като послание в бутилка в морето на живота. И действително, те намират своите ценители и изследователи почти 80 години след това. Сигурен съм, че Гертруд е знаела (и чувствала) истината, изречена от „бащата на медицината“ Хипократ, че за сметка на земния живот, изкуството продължава да живее, Ars longa, vita brevis est (Животът е кратък, изкуството – вечно).

Не знам дали си даваме сметка, че почти винаги гледаме на твореца единствено през призмата на неговото творчество, или както казва Бродски: „истинските биографии на поетите са като тези на птиците, почти същите са – звученето на гласовете им е тяхната история“[2]. Едва ли се замисляме какво е преживял например Джузепе Верди, загубвайки двете си невръстни деца и първата си съпруга, защото музиката му е като полет на таланта към Бога. Полет, хвърлящ уютна сянка сред зноя на световните скърби. Вероятно това е важало не само за слушателите му, а и за самия Верди.

Висококаратното изкуство има способността да се издига над всекидневното, над злобата, над пошлото, и като естетически продукт то ги надживява. Често изкуството ни пленява с една своя черта, така дефицитна в реалния живот – искреността. „Аз съм сам – пише Борис Пастернак – Във всичко фарисейство./ Не от ден до пладне – до смъртта!“[3]. И ако, както казва мой приятел, в живота има хора, притежаващи две доктрини – една за пред хората, и една, която обслужва техните интереси, то в изкуството това е невъзможно.

Изкуството е безсмъртен порив на душата, или по-точно – порив, свидетелстващ за безсмъртието на човешката душа. Защото, по думите на Андрей Тарковски, изкуството трябва да поставя пред човека въпроса: защо е жив, какъв е смисълът на съществуването му? Изкуството, казва големият режисьор, трябва да ни помогне да се възвисим духовно.

Изкуството е молитва. „Всяко творчество – твърди Бродски – е молитва по своята същност. Всяко творчество е насочено към ухото на Всемогъщия.“ Както високообразованият светител на Църквата от IV в. Григорий Богослов е казал, че поставя всичките си придобити знания и мъдрост в подножието на Христа, така и човекът на изкуството би трябвало да поставя творчеството си в нозете на Този, без вярата в Когото не бихме имали едни от най-високите достижения на науката, изкуството и хуманността. „Ако християнството загине, заедно с него ще загине цялата наша култура“ – думи на един от най-големите поети на ХХ в., англо-американеца Т. С. Елиът.

Да се върнем на художничката Гертруд Каудерс. Със скриването на картините си художничката сякаш казва на своите екзекутори: въпреки че ме унищожавате, оставям нещо, което ще ви надживее; нещо, което е красиво и не се вписва в рамката на вашето човеконенавистничество.

Съществува и друга подобна история като гореописаната – тази на руския поет от еврейски произход Осип Манделщам (†1938). Съвременник на Каудерс, Манделщам написва през 1933 г. антисталинистката епиграма „Ние живеем без слух за страната под нас…“, вследствие на която така „му потръгва“, че намира смъртта си през 1938 г. в лагер, разболял се от тиф. Тъй като стиховете на Манделщам били забранени, неговата жена Надежда Манделщам поставила живота си в услуга на това да запази поетическото му творчество. Страхувайки се от обиските и арестите на държавна сигурност, тя помнела стиховете му наизуст. „Денонощното повтаряне обаче на думите на покойния ѝ съпруг – пише Бродски за Надежда Манделщам – е било неизбежно свързано не само с все по-доброто им разбиране, но и с възкресяването на гласа му, характерните само за него интонации, с чувството, колкото и мимолетно да е то, за присъствието му, със съзнанието, че е изпълнил задълженията си по онзи договор („в радости и в несгоди“), най-вече във втората му половина.“[4] В един от стиховете си Осип Манделщам чудесно обяснява природата на описвания от нас предмет – изкуството.

Върху небесната глазура,
тъй както само през април е,
брезите с клончета лазура
са неусетно свечерили.

Застиват тъничките мрежи
тъй ясни, резки – от ония
рисунки трепетни и свежи
на порцеланова чиния –

когато майсторът разстила
боите по твърдта кристална,
съзнал минутната си сила,
забравил за смъртта печална.

(превод: Кирил Кадийски)

Тези две убежища – материалният дом и главата и сърцето на обичащата жена се оказали вместилище и скривалище за човешкото творчество, очакващо търпеливо свободната си поява пред обществото. Високото изкуство е перла, създаваща се в душата на твореца. Също както при процеса на образуване на перли – попадналата в мидата външна частица бива обвивана от седефа, отделян от водното мекотело – изкуството е своеобразна симбиоза между божествената външна намеса и приемащата я човешка душа. За да не бъде подхвърлено на поругание, изкуството на Каудерс и Манделщам е било скрито от очите на тези, които са били толкова заслепени, че не биха го оценили. Знаем какво казва Спасителят за опазването на ценността на истинските неща: „не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат“ (Матей 7:6).

Освен всичко друго, изкуството ни помага да разпознаваме всеки фалш (който е така присъщ на управниците на „мира сего“), а както твърди полският поет Збигнев Херберт: да разпознаеш политическото зло е въпрос на вкус, „който те задължава да си излезеш“[5].

Това, че Каудерс скрива картините си, а съпругата на Манделщам – стиховете му, е знак и за нещо друго – хора като тях могат да воюват само с четка и молив – оръжия, с които биха спечелили битка единствено на културния фронт, но не и битки, манифестиращи човешката жестокост – като тази, в която са били смлени двамата творци.

Картина на Гертруд Каудерс

Фактът, че творбите на Гертруд Каудерс са открити близо 80 години след скриването им е обнадеждаващ. Най-малко с това, че техният живот тепърва започва във време, когато най-вероятно и последните хора-винтчета, части от един смъртоносен механизъм, погубил Гертруд Каудерс, не са сред живите. Това, разбира се, ни изпълва с надежда, че в каквито и трудни обстоятелства да се намираме, колкото и тъмна и сгъстена да е заобикалящата ни политическа и социална обстановка, някой някъде се грижи (вероятно и в този момент), щото хармоничното и вдъхновеното да надделеят над злото и неговата рожба – пошлостта…

На главната страница: Автопортрет на Гертруд Каудерс

––––––––––––––––––––––––––––

[1] Д. К. Васкова, Е. Чапъл, Под дюшемето и зад мазилката. 700 картини, скрити от нацистите, се изсипаха от разрушена къща, 28.10.2020 г.
[2] Йосиф Бродски, Самотни пътешествия. С., 2013, с. 302.
[3] Стихотворението „Хамлет“, част от романа на Пастернак „Доктор Живаго“ (превод: Кирил Кадийски).
[4] Йосиф Бродски, „По-малко от единица“. С., 1997, с. 121.
[5] Стихотворението „Силата на вкуса“ (превод: Вера Деянова).