С Дьорд Далош, автор на биографията „Горбачов. Човек и власт” (изд. Ентусиаст”), за миналата и настоящата власт в Москва, разпада на Съветския блок и призраците от историята разговаря Людмила Димова.

Биографията на Михаил Горбачов, написана от унгарския писател и историк Дьорд Далош (изд. „Ентусиаст”, 2014 г., превод от немски Жанина Драгостинова), има подзаглавие „Човек и власт”. Тя разказва историческите процеси през „действията и мислите на един държавник в рамките на времето, когато е заемал съответните постове”. По аналогия с думите на немския белетрист Ханс Магнус Енценсбергер, нарекъл убедените комунисти, помогнали за разграждането на системата, „герои на отстъплението”, за Далош Михаил Горбачов е „истински Наполеон на отстъплението”. Биографичният разказ започва от най-драматичния момент в живота на Горбачов – пуча през август 1991 г., за да се върне към времето, когато пред 47-годишния амбициозен функционер от провинцията се очертава възможност за кариера в Москва, и още по-назад – в търсене на причините, които издигат Горбачов на върха на властовата пирамида и го превръщат в надеждата на застаряващия партиен апарат.

Историческите колизии от втората половина на ХХ век –  перестройката в СССР, краят на режимите в Източна Европа, разпадането на Съветския съюз, са свързани с дейността на Горбачов, тръгнал от желанието да реформира само икономиката и институциите. Всички те са описани през фокуса на човека, видял непредвидените последствия от своите действия, и това придава драматичност на разказа. Историческата линия следва динамиката на процеси, които помним, търсейки специфичната им роля, например на ядрената катастрофа в Чернобил от април 1986 г., превърнала се в „Страшен съд” и разкрила ерозията на цялата система.

Във все още „романтичната” фаза от перестройката, когато реформаторът Горбачов има рейтинг, поставящ го на трето място по популярност след Ленин и Петър Велики, са проследени „първите пукнатини по фасадата”, крахът на цензурата, разширяването на пространството на свободата, игрите на котка и мишка сред партийните апаратчици. Отделено е място на отношенията на Горбачов със заточения в Горки (Нижни Новгород) Андрей Сахаров, на конфликтите му с Елцин (и двамата „провинциални кадри, очаровани и отвратени от привилегиите на московските парвенюта”), описани са Москва през 70-те и 80-те години, охолният живот на политическата аристокрация по онова време. Чрез ретроспекции и обяснения Дьорд Далош представя социалистическата система на читателите, които нямат непосредствени впечатления от нея, било по възрастови причини, или защото живеят извън Източна Европа.

В документалния разказ са вписани и западните гледни точки към фигурата на Горбачов – на Роналд Рейгън и Буш старши, на бундесканцлера Хелмут Кол и западната преса, допринесла за формирането на имиджа на „новия Петър Велики”. Авторът се спира и на усилията на вече уморения Горбачов да осуети разпада на Съветския съюз. И накрая отново се връща при пуча и последвалото изтласкване на президента на СССР от властта (на играта с реплики, достойни „за драма на Пушкин или опера на Мусоргски”).

С Дьорд Далош разговаряме (онлайн) за двама различни властници: Михаил Горбачов и Владимир Путин.

Описвате Горбачов като Хамлет, преследван от призраците на Ленин в ролята на духа на бащата и на Сталин като убиеца Клавдий. В какво се състои драмата на вашия герой?

Той е трезво мислещ, доброжелателен политик, който иска да реформира Съветския съюз, но не може да се справи с тази на практика неизпълнима задача. Всичко, което прави, рано или късно се обръща срещу него.

Подзаглавието на вашата книга е „Човек и власт”. Какво най-много ви интересуваше в тази релация?

Най-много ме интересуваше въпросът в каква степен държавниците могат да използват човешките си качества при упражняването на властта или обратното: как властта променя техните личности.

Горбачов е обвиняван в много грешки. Какъв според вас е неговият принос към днешната ситуация? 

Той е направил много грешки, преди всичко по отношение на националния въпрос. Той не е руски шовинист, ала притежава твърде малко емпатия за чувствителността на малките народи. Гибелни последици обаче имат не неговите грешки, а погрешната национална политика на съветския режим, който иска да организира всичко по московския модел.

Наричате Горбачов „истински Наполеон на отстъплението”. Дойде ли краят на това отстъпление?

Горбачов не беше в състояние да възпре разпадането на империята, което той не желаеше. С разпада на Съюза неговото руско ядро се превърна от суперсила в една само велика сила. А сега днешна Русия иска на всяка цена да затвърди тази позиция и да задържи поне като сфера на влияние някои бивши съветски републики (Кавказ, Беларус, Украйна). Това е опит за реставрация под знака на една авторитарна, националистическа идеология.

Горбачов и Путин – какво отличава двата стила на упражняване на властта?   

Горбачов беше на върха на една слаба диктатура и сложи началото на нейното разграждане в полза на една ограничена демокрация. Той изряза клона, на който сам седеше. В някои случаи се държеше направо наивно, сантиментално и с оптимизъм. Владимир Путин, напротив, е студен техник на властта с изключителен инстинкт за власт и малко визии – той мисли изключително само в категориите „тук и сега”.

Описвате пространно проблема на застаряващия съветски елит през 80-те години. Когато четях тези страници, непрекъснато си представях противоположния медиен образ на Путин.

Фитнес-държавникът Путин като икона на здравословния начин на живот наистина е косвена реакция на геронтокрацията на късната съветска епоха. Разбира се, и Брежнев не е бил винаги стар, умствено и физически слаб, и Путин не може завинаги да запази формата си. Тази игра с удължаването на властта е чиста суета. Нормално ли е това? Спомнете си Тодор Живков: той управляваше в рамките на един период от каруцата до компютъра. И какво остана от него? Виждам успеха на Путин в създаването на равновесие между старите и новите елити при подриване на демократичните институции, което донякъде стабилизира неговата система. Ала зад това се крият огромни социални проблеми като бедност, насилие и корупция.

Горбачов определя днешната криза като последица от разпада на Съветския съюз преди повече от 20 години. През март 2014 г. той казва, че с всички допустими политически средства се е борил за запазването на единната държава. Какво мислите за днешната му позиция?

Наистина Горбачов се бореше за запазването на Съветския съюз, което обаче нямаше никакъв шанс след 1989 г. Ерозията си има логика. Не можеше „да се освободят” Полша, Чехословакия, ГДР, България и Румъния и да се откаже същата независимост на Грузия, Литва или Украйна. Крахът напомняше колапса на Царска Русия през март 1917 г. – с разликата, че не предизвика гражданска война, за което и ръководството на Горбачов, въпреки някои актове на насилие, също има заслуги. Ала напреженията оказват влияние даже днес, след повече от 20 години.

Горбачов водеше политика на разоръжаване, а днес асоциираме управлението на Путин с нова (студена или не) война.

Горбачов се сбогува с безумната надпревара във въоръжаването, изтегли ракетите от Източна Европа, остави Източния блок да се разпадне, заради което бе приветстван на Запад като ангел на мира, докато в собствената си страна по-скоро събираше, меко казано, минуси. Путин не е ангел на мира, но не вярвам, че иска война – той демонстрира военна сила, от една страна, за да подобри своята позиция в преговорите, от друга, за да гарантира „патриотичната” подкрепа за своята власт в страната. Виждам проблема по-скоро в това, че сам не може да обозре последствията от собствената си геополитическа авантюра в Украйна. Войните не винаги възникват от намерението да започнат, а и заради загубата на контрол над собствените действия.

Вие сте автор и на романи, по различен начин ли подхождате към писането им в сравнение с историческите книги?  

Въпреки че имам повече исторически, отколкото белетристични книги, гледам на себе си преди всичко като на писател, склонен съм по-малко към анализ и повече към разказване. Същевременно предмет на моите произведения е един период от време, който отчасти сам съм преживял. Наистина романът е истинското приключение. При една биография или историческо есе истината трябва да бъде реконструирана, докато за мен същинското изкуство се състои в това да създадеш нещо истинно. Освен това една историческа работа съдържа съвсем слаб емоционален момент, докато един роман изобщо не може да съществува без „любовна линия”.

В едно интервю описвате Унгария като страна, която сякаш страда повече при демокрацията, отколкото при диктатурата. В подобно състояние живее и голяма част от България. Как си обяснявате това?

За нас, източноевропейците, демокрацията беше съвсем друг вид предизвикателство в сравнение с диктатурата. От една страна, след практически вековна зависимост от чужди сили – Османската империя, Хабсбургската монархия, Руската империя, Германската империя, Съветския съюз – бяхме оставени сами на себе си, трябваше сами да решаваме проблемите си. Вярвахме в бързото присъединяване към Европа, ала дори само хлопането на вратата продължи от 14 до 17 години. От друга страна, младата демокрация съвсем не зависеше единствено от бремето на диктатурата, а и от цялата предишна история. Унгария все още се мъчи с призраците на Средновековието, на недостатъчното буржоазно развитие, с Мирния договор от Трианон[1], с кралството без крал на адмирал Хорти[2], с Холокоста и десетилетията комунизъм.

Но какво ли ново мога аз да кажа на българските читатели? Една стара моя приятелка, живеещата в Мадрид поетеса Живка Балтаджиева е описала точно комплекса в своето стихотворение „Кратка българска история” – поместих го в моята книга за края на източноевропейските диктатури: Все оцеляваме, оцеляваме, оцеляваме./ Оцеляхме от византийците./Оцеляхме от отоманците./Оцеляхме от руснаците./От фашистите. От комунистите./Ще оцелеем от нашите,/от чуждите, от вашите./Болка, стискаща устни от вари синка./Все оцеляваме, оцеляваме, оцеляваме./Прецедент исторически,/чудо на чудесата,/от какви ли не сили,/и тъмни и светли,/сме оцелели./Оцелели, оцелели, оцелели – ни живи, ни умрели!/  Срича месецът щърбав:/Ни умрели!/Ни даже умрели./Та надежда да храним /за възкресение.

Дьорд Далош (р. 1943 в Будапеща) е унгарски писател дисидент, есеист и историк. От 1962 до 1967 г. следва история в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов”, след което започва работа в музей в Будапеща. През 1964 г. излиза първата му стихосбирка. През 1968 г. като член на ляворадикален студентски кръжок е обвинен за „участие в маоисткото движение” и антидържавна дейност и осъден на 7 месеца условно. Уволнен от работа и без право да публикува книгите си, в продължение на 19 години Далош се занимава с преводи. През 1977 г. е сред основателите на демократичното опозиционно движение в Унгария. През 1984 г. отива в Западен Берлин по линия на Германската служба за академичен обмен DAAD и става сътрудник на изследователската група за Източна Европа към Бременския университет. През 1988 г. влиза в редакционния екип на източногерманското самиздат списание „Осткройц”, от 1995 до 1999 г. е ръководител на унгарския културен институт в Берлин. До края на 2011г. е съиздател на немския седмичен вестник „Фрайтаг”. Живее в Берлин. Автор на романи, сред които „Провалът на икономиста”, „Югендщил”, на новелата „Балатонската бригада” и др., както и на исторически книги за падането на Желязната завеса, унгарското въстание от 1956 и др.