Извинението може да се поднесе и без думи. Съществуват многообразни възможности за поднасяне на извинения, множество начини да признаеш осъзната вина, или, казано по-правилно, форми, в които може да бъде споделено изпитваното чувство на вина с онзи, пред когото го изпитваш, за да потърсиш прошка от него.
Дори понякога този, до когото е адресирано извинението, е по-склонен да го чуе и да го приеме, ако то е изразено невербално, а само е загатнато с някакви действия, и даже, ако е премълчано изцяло, но говори за наличието на съзнанието за вина у замълчалия.
И все пак намирането на думи, с които да бъде изказано съжаление за нещо, което се приема като причина за появата на чувство за вина от страна на решилия се да се извини, е необходимо понякога. Особено тогава, когато извършеното е с историческо значение от огромен мащаб и съответно засяга отношения между народи, нации, държави. Тоест в случаи, в които някой се извинява на множество хора, и то от името на множество хора, а не само от собствено име.
Съвсем наскоро прочетох един текст от Карло Гинзбург под заглавие „Един лапсус на папа Войтила.” Тази възможност ми се удаде благодарение на излезлия наскоро у нас сборник с есета от известния италиански мислител и публицист. Появата на изданието е много ценен факт и благодарностите отиват към издателство „Критика и хуманизъм” и към двамата български преводачи – Валентин Калинов и Тодор Петков, важно е за обогатяването на ресурса от книги в областта на хуманитаристиката, достъпни за читателя на български език.
Карло Гинзбург е име с голяма популярност, мислител и учен, резонансът от неговите идеи трае с голяма амплитуда.
Есето на Гинсбург „Един лапсус на папа Войтила” се занимава със знаменателното посещение на папа Йоан Павел II в римската синагога, по време на което папата заговаря за първи път публично за вина на Църквата във връзка със засвидетелствани в историята нейни прояви на антисемитизъм. В синагогата папата държи реч и стига до произнасянето на следното изречение, адресирано да присъстващите евреи: ”Вие сте наши най-скъпи братя и-в известен смисъл би могло да се каже-наши по-големи братя.”
Карло Гинзбург съзира в тези думи на папата латентен антисемитизъм и антиюдаизъм, тъй като намира, че те са „ехо от един пасаж в Посланието на Св. Павел до Римляните(9:12)…В началото на Римляни, 9 глава, Павел ни припомня за пророчеството, което Господ разкрива на бременната с близнаци Ребека (Битие 25:23) :”по-големият ще бъде подчинен на по-малкия”. А именно това се случва: по-малкият брат Иаков купува от по-стария Исав първородството за паница леща, а по-късно успява с измама да получи вместо Исав благословията на Исаак, техния стар сляп баща. Павел прилага това пророчество, когато описва отношенията между евреите и онези езичници, които са приели християнството: ”по-големият ще бъде подчинен на по-малкия”, т.е. евреите (Исав) ще стоят по-долу от покръстените езичници (Иаков).”
След като излага по такъв начин хипотезата, че всъщност този е смисълът в използваното от Йоан Павел II определение „по-големия братя”, Карло Гинзбург разчита в думите на папата антисемитско послание. По-късно това обяснение на фразата, употребена от папата, започнало да се вижда на Гинзбург твърде силно, и той, Гинзбург, стига до извода, че Йоан Павел II е направил лапсус в смисъл, близък до този, изяснен от Фройд. Различното е там, че папата е бил подведен несъзнателно от самата християнска традиция и нейната антисемитска по природа настройка.
Тъй като и двете хипотези, изложени от Карло Гинзбург в това есе, са по мое мнение много далеч от оригиналната интенция на Йоан Павел II, ще си позволя да предложа различна интерпретация.
По-големият от двама братя е по-възрастният, родилият се преди онзи, който ще дойде и идва след него, сиреч неговият по-малък брат. Онзи, който е по-голям брат за някого, идва на света преди по-малкия си брат, предшества го. Той, по-големият, е свързан с брата си чрез най-близка родствена връзка и като по-голям остава винаги по-възрастния от двамата. Така той е по-старият от двамата.
Едно по-нататъшно и по-разгърнато изявяване на близостта и родството между смислите, съдържащи се в използваните току що понятия, по-широко експлоатиране на семантичната им близост, ще са излишни тук. Но може да се добави поне само още един синоним на „стар”, като се каже, че по-големият брат е и по-ветхият от своите по-малки братя, дошли в света в по-ново време, отколкото той. Мисля, от казаното става ясно, че е твърде вероятно посредством употребата на израза „наши по-големи братя” папа Йоан Павел II да не е станал неволно жертва на традицията, както предполага Карло Гинзбург, а да е изрекъл нещо напълно съзнателно и отговорно. Папата може би нито е възнамерявал да прави препратка към Посланието на апостол Павел до Римляни, нито е направил лапсус, правейки несъзнателно препратка към него, а просто е останал верен на своето автентично християнско разбиране за Стария завет и ветхозаветното откровение като по-ранни и значи по-големи по възраст. Но с това и като предхождащи, по-първи, но не и последни. Съвсем в духа на вярата си папата използва метафората за по-малкия и по-големия брат, за да артикулира с нея родовата връзка между откровеното в Стария и в Новия завет (Еврейската Библия). Между разкритото от Бог пред по-възрастния брат и онова, що е било дадено после, по-късно на по-малкия.
С други думи, Йоан Павел II изобщо не е попаднал в клопката на несъзнателен импулс, който го е подвел към близост с антисемитска линия в историята на Католическата църква, а иска да препотвърди фундаменталната за християните истина, че евреите са братът, на който най-напред е било дадено Откровението.
С това папата се насочва напълно последователно към точно онзи смислов пласт на избрания от него образ, който е така важен за правилното разбиране на основното послание в неговото обръщение. А именно към това, че е страшно, когато брат посяга на брата си, че всяко насилие и всяка обида, нанесена някому, са страшни за вярващия християнин, защото са посегателство срещу родния брат, но че е още по-страшно, ако брат посегне на този свой брат, който е по-голям от него. В смисъл, че той е този, на когото по-напред, като на по-голям, по-възрастен, е проговорил общият Отец. Пред когото най-напред се е явил в славата Си.
Трябва веднага да се каже, че по-голям не е определение, което е обвързано в този фрагмент от речта на папата, с идеята за по-голяма зрялост и оттам по-голяма мъдрост. Според мен папата се е стремял да не се блъсне в някой от двата коварни подводни камъка, с които в крайна сметка е успял да се размине. От една страна, това е възможността думите му да бъдат изтълкувани по начина, по който Карло Гинзбург чете откъса от посланието на апостол Павел, а от друга, съдържащата се в представата за по-големия от двама братя идея за него като за по-зрелия, по-мъдрия от двамата. Точно тук, струва ми се, откриваме предназначението и ролята на внимателно вмъкнатото „…в известен смисъл би могло да се каже „наши по-големи братя“. В „известен” смисъл е неопределено наистина характеризиране, но въпреки това се вижда, че намерението на оратора в този момент е включвало и това да се подчертае, че на това място понятието „по-големи братя” не включва в себе си представата за предимство на основата на първенство по време или достойнство. Целта е да се освободи „по-голям” от елемент на превъзходство чрез смекчаващото в „известен смисъл”. В крайна сметка се търси внушението, че по-големият брат не е по-голям, защото е по-мъдър, както и не e по-мъдър, защото е по-голям. По-големият нито е по-горен, нито е по-долен от брата си.
Да, няма как да бъде отречено, че коментираните думи на Йоан Павел II са били изречени в съгласие с една традиция и че са потопени в нея, а заедно с това и че тази традиция е носител на фундаменталната вяра в Иисус Христос, а значи и на вярата в това, че истината е дадена на повярвалите в Иисуса. Разбира се, че тази вяра ще е налице в думите на един папа. Не можем да очакваме нейното релативизиране дори и в рамките на едно такова слово на извинение и търсене на прошка. И това не създава никакво противоречие, разбира се. Работата е там, доколко сме в правото си да приписваме на тази традиция и на основополагащата за нея вяра антисемитски патос още в периода на формирането и установяването й. Природен белег на това предание е антисемитизмът?
Но да се върнем на това какво прозира още под коментирания от Карло Гинзбург фрагмент от словото на папата, изнесено в синагогата на Рим като стъпка към признаване на историческа вина пред еврейския народ от страна на църквата. Интересно за мен е това, че освен чисто християнските мотиви, които могат да бъде изолирани като нишка в речта на Йоан Павел II, има и възможност да бъде разпозната и тъкан, генетично свързана с християнския възглед за историята, но все пак различна от него. Тук като че ли се чува ехо, отглас от една традиция, която е новоевропейска, ако я разглеждаме откъм периода на нейното обособяване и формиране. „Еврейската религия не е „външна” за нас; напротив, в един определен смисъл тя е „вътрешна” за нашата религия. И затова ние имаме с нея отношения, каквито нямаме с никоя друга религия. Вие сте наши най-скъпи братя и би могло да се каже наши по-големи братя.” Това са думи на папата, но не чуваме ли Хегел да говори?!
Казвам го, защото ако четем внимателно цитираното току що, то може да възникне впечатлението, че „по-големият брат”, т.е юдаизмът, е „снет”- aufgehoben– по израза на Хегел – в своя по-малък брат. Като че възниква основание да се регистрира намек за това, че древноеврейската традиция е включена в християнската и в нейните истини, но като етап, като стадий по пътя на някакво историческо движение, което се завършва в християнството. Много важен етап наистина, но все пак етап, вписан в онова, което израства от и върху него. С това основата като че ли се запазва като нещо иманентно, като „вътрешна за нашата религия”, но в смисъла на„снета” в християнската. Това ли е искал да внуши Йоан Павел II?
Ясно е без друго, че такова едно виждане е несъвместимо с истински християнската перспектива към Стария завет и мястото му Свещеното писание, поради което забелязването на елементи или следи от едно такова „хегелианско” мислене за историческата връзка между юдеи и християни в речта на Йоан Павел II би било нещо притеснително за католиците, като се има предвид, че излиза от устата на един папа. А, струва ми се, тези думи ни дават в много по-голяма степен правото да подозираме наличието на такъв смислов пласт и са далеч по-състоятелни от съмненията в неосъзнат антисемитизъм, какъвто открива Гинзбург. Антисемитизъм, дълбоко пропил традицията, началото на което е поставено от свети Павел, както смята Гинзбург.
Действително формулировката, предложена от покойния вече папа в римската синагога при произнасянето на словото на признатата вина, отваря вратата за една такава интерпретация, но все пак трябва да бъде направено едно разграничение, за да сме сигурни, че разбираме думите на Йоан Павел така, както той ги е разбирал тогава. Когато казва „вътрешна”, той има предвид иманентност, която не предполага изгубване на самостойността, претопяване на иманентния момент. Напротив, моментът не престава да съществува като отделен, обособен, като момент, който участва в нещо по-голямо, но не и като асимилиран от него елемент. За такова вътрешно при-съствие говори папата, мисля си.
Затова тезата на Гинзбург за инерцията, по силата на която папата се е оказал говорител на една вътрешно присъща на християнството и много жилава антисемитска нагласа, е чисто и просто неадекватна.
Иначе Карло Гинзбург открива особено убедително потвърждение за това, че тази „традиция” се е проявила дори и в речта на папата, в думите: „Иисус е син на вашия народ”. За Гинзбург тези изречения издават истината която е, че и за папата, в съгласие с хилядолетната традиция, началото на християнството е сложено от свети Павел. Ето защо става ясно, смята Гинзбург, че за християните Иисус не е християнин, та си остава евреин. Поради което се установява, че християнството тръгва от разграничаването с юдаизма и значи е антисемитско по самата си природа. „Християнството се ражда с Павел чрез разграничаване и противопоставяне спрямо юдаизма. За изкореняване на християнския антисемитизъм не са достатъчни добрата воля и доблестта на отделен индивид, пък бил той и папа. В лапсуса на Йоан Павел II традицията – не само антиеврейската – се завръща за миг и си отмъщава. Очевидно пътят, който остава да се измине, много, много дълъг.”
Съгласете се, че този прочит на Гинзбург е просто несъстоятелен и безпочвен, като си играе донякъде безотговорно със смисъла на понятието „антисемитизъм”. Защото точно обратното има предвид Йоан Павел II. Той се опитва да артикулира ясно, че автентично християнското чувство не може по никакъв начин да приеме идеята за антисемитизъм, че тя е напълно несъвместима с него, защото на пътя й стои не друг, а самият Иисус. Натъкваме се очевидно на опит да се покаже недвусмислено, че в Него и чрез Него, па макар и Той да не е Христос за юдейската религия и нейната традиция, старозаветните свещени текстове живеят вътре в християнството, в центъра на християнския живот. Не разграничаването и изключването, а включването е управляващото, водещото начало. И върху това иска да постави акцент папата. Не анти-, а просемитски е тонът в думите му.
Ще завърша с това, че дори и най-тънката разделителна способност и най-прецизната оптика са изложени на риска от прибързана и прекалено засилила се аналитичност. Иначе сборникът със заглавие „Дървени очища” е разкош за българския литературен хоризонт и особено за изкушените от задълбочената хуманитаристика.
