Можем ли действително да говорим за съществуването на «две Българии»? Не сме ли склонни да разцепваме страната си на две, за да «спасим» себе си в по-добрата й половина, а всичко престъпно, осъдително, недостойно да проектираме в по-лошата?

«Двете Българии» е израз, често използван в анализите и коментарите на днешната българска криза: съществуват две Българии, които са не просто различни, а са противоположни и взаимоизключващи се. Въпросът е можем ли действително да говорим за съществуването на «две Българии» или тук става дума за фикции, които ни водят до безпътица и до чувство за обреченост? Не сме ли склонни да разцепваме страната си на две, за да «спасим» себе си в по-добрата й половина, а всичко престъпно, осъдително, недостойно да проектираме в по-лошата?

Бихме могли да приемем, че има случаи, в които говоренето за съсъществуването на две страни в рамките на една е напълно оправдано и основателно, тъй като се основава на предполагаемо обективни показатели. Например спокойно можем да говорим за «двете Белгии», «двете Канади» или «трите Швейцарии», доколкото по този начин обозначаваме ясно обособени културни и езикови групи, притежаващи собствени културни традиции и институции. Има и други случаи, в които голямото социално-икономическо разделение между различни групи – от една страна, едно сравнително добре живеещо, образовано, професионално квалифицирано мнозинство, а, от друга страна, едно зле живеещо, слабо образовано, ниско квалифицирано малцинство – също би могло да оправдае метафоричното говорене за наличието на две страни в рамките на една [1]. Но деленията, които ме интересуват в този текст, са други: става дума за манталитетни, ценностни деления или пък деления в зависимост от степента на «гражданската култура». Възможно ли е подобни деления да ни дадат основание да говорим за «Двете Българии»? Тук можем да се позовем на един прецедент. През 1993 г. излиза получилото голяма популярност изследване на Робърт Пътнам и неговия екип – Да накараме демокрацията да заработи [2]. Основна теза на изследването на Пътнам е, че Италия, макар да е една държава, притежаваща единна политико-административна структура, все пак остава дълбоко разделена – на Северна и Южна Италия – в зависимост от това доколко двете части на страната са успели да се формират като «граждански общности» и доколко жителите им притежават «граждански добродетели». Следователно, след като можем да говорим за «двете Италии», не можем ли по аналогия да говорим и за «двете Българии», сякаш са две Италии?

Основната констатация на историческата част на изследването на Пътнам е, че още в началото на второто хилядолетие (тенденция, която може ясно да се проследи от ХII в. насетне) в Северна и Южна Италия се формират различни културни модели, които през следващите векове, независимо от историческите превратности, все повече се консолидират. Следвайки историка Джон Ларнър, Пътнам обобщава културното различие между Севера и Юга на Италия по следния начин:

На Север феодалните връзки на лична зависимост отслабват, на Юг те се засилват. На Север хората са граждани, на Юг те са поданици. Легитимната власт на Север е «само делегирана [от общността] на овластените публични лица (officials), които остават отговорни към онези, чиито дела са им поверени». Легитимната власт на Юг е монополизирана от краля, който (макар и да делегира административни задачи на сановниците и да утвърждава привилегиите на благородниците) е отговорен единствено пред Бог. На Север макар религиозните чувства да остават силни, Църквата е само една гражданска институция сред много други; На Юг Църквата е могъщ и богат собственик във феодалния ред. На Север основните социални, политически и дори религиозни лоялности (allegiances) и обвързаности (alignments) са хоризонтални, докато тези на Юг са вертикални. Сътрудничеството, взаимопомощта, гражданската ангажираност (obligation) и дори доверието – не универсални, разбира се, но надхвърлящи границите на роднинството повече откъдето и да било другаде в Европа по онова време – са отличителните черти на Севера. За сметка на това, основната добродетел на Юга е налагането на йерархия и ред върху латентна анархия [3].

Изследователската задача на Пътнам и неговия екип е да установят по какъв начин двата културни модела влияят съответно върху качеството на управлението и равнището на икономическо развитие на общността, както и върху чувството за удовлетворение от живота на нейните жители. Изводът, до който те достигат е, че «хоризонталните» градски общности в Северна Италия, основаващи се на принципите на гражданска ангажираност, политическо равенство, солидарност, доверие и толерантност, в много по-голяма степен допринасят за успешното управление, икономическото благополучие и задоволството от живота на членовете на общността отколкото «вертикалните» общности в Южна Италия, изградени върху авторитарни политически институции и патроно-клиентелистки мрежи, изразяващи отношения на властова асиметрия и експлоатация, недоверие и зависимост, корупция и безскрупулно преследване на непосредствения личен интерес за сметка на всякакви други съображения [4].

С други думи, в общностните републики в Северна средновековна Италия големият напредък в икономическия живот, както и постиженията на управлението са станали възможни чрез нормите и мрежите на гражданското участие (engagement). Революционните промени във фундаменталните институции на политиката и икономиката се пораждат от този уникален социален контекст, с неговите хоризонтални връзки на сътрудничество и гражданска солидарност, а от своя страна политическият и икономически напредък засилват гражданската общност [5].

Но изследването на Пътнам ни интересува в случая не толкова със съдържателните си изводи относно начина, по който различните културни модели влияят върху политическото и икономическото развитие на общността, колкото със своите методологически следствия: 1) Възможно е в една нация-държава да съжителстват различни културни модели, които в зависимост от доминиращия тип социални връзки между индивидите – хоризонтални или вертикални – дефинират ясно разграничими (исторически и териториално) общности; 2) Културните модели се характеризират с трайност и устойчивост, но най-вече те са по-определящи за развитието на общността, отколкото нейните политически и административни институции [6]. Нещо повече, културните модели трудно могат да бъдат съществено променени с чисто политически мерки и административни реформи, за сметка на това обаче те бързо и лесно променят в духа на собствените си практики политическите институции и административните структури [7].

След като можем да говорим за «две Италии», можем ли да говорим за «две Българии»? Разбира се, от езиковедска или от етнографска гледна точка вероятно можем да говори и за повече Българии, в случая въпросът е можем ли да говорим за «две Българии», чието различие произтича именно от различните им културни модели? Нека разгледаме няколко публицистични и журналистически текста, чиято основна теза е наличието на «две Българии». В текста на Тони Николов, озаглавен «Двете Българии»[8], разделението на страната се основава на биографичен, но най-вече на ценностен принцип [9]:

«Чърчил е обичал да повтаря, че във всеки французин живеят два народа, разделени от потока кръв, който тече през националната им история. На единия бряг са тези, които харесват Стария режим, на другия – онези, които обичат Революцията; и те не могат да се помирят. Не е ли същото валидно и за всеки българин, в когото живеят два народа, разделени, ако не през 1944, то през 1923? И те не са се помирили и няма да се помирят. Това са две Българии, които болезнено съжителстват в настоящето и още по-проблемно в миналото си. Две Българии в черно и в бяло, които, може би, за да не осъмнат в кръв, боядисват паметниците се в розово. Две Българии, които не знаят как да си говорят, не защото са различни по език, ситост, красота или охолство. А защото се различават по усета си за свобода.

Едната е България на тези, които тревожно се питат за бъдещето си, да я наречем все още свободната България. Другата е феодализираната и унижена България, България на хората, докарвани с автобуси на протестите и контра-протестите. Контра-България на несвободата, управлявана със средновековните методи на принудата.

И излаз на тези две Българии една към друга засега няма.»[10]

В една друга публикация, озаглавена «Двете Българии, има място за една» [11], авторът Веселин Желев разделя България на две въз основа на принцип, комбиниращ професионална квалификация и манталитет. Анализирайки скорошна сделка, при която една американска софтуерна компания купува аналогична българска компания за впечатляваща сума (от 262.5 млн. долара), авторът противопоставя една квалифицирана, работлива и творчески настроена България на една неквалифицирана, мързелива, непродуктивна, крадлива и вечно жалваща се България:

«Сделката, в която американската Progress Software придоби българската Telerik е поредната илюстрация за съжителството на две Българии. Българията, която създава, и Българията, която разпределя и яде. И краде. Българията на know how и Българията на don’t know и на don’t care. България, която решава проблеми и България, която ги създава (…)

Случаят Telerik илюстрира класическо предреволюционно противоречие – производителни сили, развиващи се в задушаващо ги политическо статукво. Няма място и за двете. Или силите загиват, или статуквото се променя.

Не зова никого на оръжие. Просто напомням, че живеем при глобализация и на производителните сили е много по-лесно, отколкото през ХIХ в., да избягат от задушаващото ги статукво, вместо да го разрушават.

Когато то остане самó, в чисто вид, без никакви нетипични елементи, се получава това, което наричат провалена държава.»[12]

Освен разделянето на България на основата на ценностно или манталитетно различие, възможни са и други деления, които ще нарека популистки или класово-естетически. Например в текста на Калин Терзийски «Двете Българии» [13], социалният успех и моралните добродетели са отделени в различни лагери. От едната страна на барикадата е България на богатите, проспериращите, овластените, които обаче са и престъпниците, безскрупулните, наглите; от другата й страна е България на обикновените, маргиналните, безвластните, които обаче са и почтените, свестните хора [14]:

«Но думата ми беше за двете Българии. Аз живея в «Младост». Живея и храня плахи надежди, че животът ми на това място, в тоя град-комплекс от олющени панелни кошери – може да бъде относително сигурен и щастлив.

Не си създавам никакви илюзии, че мога да заживея на по-красиво и по-чисто място. Защото не съм от хората на Втората България – тази на другаря Тодор Живков. Не съм от Наш’те хора. Които сега са собственици на холдинги, партийни лидери, бивши мутри и настоящи евродепутати. Аз съм от Първата България – България на излъганите хора.» [15]

В подобна перспектива е и делението на страната, представено в текста на Велислава Дърева «Бунтът на ситите» [16], в който наистина не се говори открито за «две Българии», но противопоставянето е толкова мащабно и радикално, че няма съмнение, че става дума именно за това: за «двете Българии», които показват лицата си съответно през февруарските и през юнските протести на 2013 г. За разлика обаче от битовия популизъм на Калин Терзийски, разделящата обществото социална неправда при Велислава Дърева е представена театрално, на историческа сцена, на която отекват гласове от българската литературна класика и възпоменания за вековните класови борби на човечеството. Разстоянието между успелите и неуспелите в сцените, които ни представя Дърева, е по-голямо отколкото при Терзийски, защото то е не само физическо, социално, властово, не е и просто морално, то е естетическото разстояние, отделящо деформациите, предизвикани от нарцисизма на успеха, от деформациите, предизвикани от мъките на провала:

«Февруари

Те прииждат към площадите: отчаяни, гневни, яростни, бесни, зли, гладни, бедни, навъсени, изоставени, грабени, унижавани, мачкани, смачкани, безгласни, безвластни, мизерни, без капка надежда, без утре и днес, потресени, погнусени, презрени (…)

Юни

Те не се притесняват за тока и хляба. Не им пука за парното, детските, пенсиите. Те имат своята прекрасна работа и европейски заплати, те са сигурни и осигурени, лъскави и блестящи, с фамозни CV-та, с оня преуспял курикулум вите, наченат някога в тоталитарните коридори на властта.»[17]

Четирите текста, които разгледахме, могат да бъдат групирани в два лагера в зависимост от идеологическите им позиции: от едната страна е елитистката позиция на Тони Николов и Веселин Желев, а от другата е популистката позиция на Калин Терзийски и на Велислава Дърева. Но независимо от идеологическите различия и четирите текста, макар и в различна перспектива, говорят за едно и също деление на обществото: идеята за «двете Българии» изразява делението между елита и народа. При Тони Николов делението е между «все още свободната България» и «феодализираната и унижена България»; при Веселин Желев – между «Българията, която създава» и «Българията, която разпределя и яде. И краде»; при Велислава Дърева – между «отчаянието на един народ, «затъпен»/унижен/по-нищ и от просяк,/ останал/ без мозък/ без нерви» и онези, които «извират в юнската жега от своите офиси, бюра, дирекции, фондации, агенции и админисртрации…»; при Калин Терзийски – между «Първата България – България на обикновените, излъгани, Ненаши хора» и Втората България на «старите Наши хора и новите Нагли» [18]. Общото на четирите текста и е в радикалността, с която полагат непреодолима граница между двете Българии: според Тони Николов «излаз на тези две Българии една към друга засега няма», заглавието на Веселин Желев е «Две Българии, има място за една», Велислава Дърева говори за «демаркационна линия между юни и февруари, между ситите и гладните, преуспелите и премазаните, между елит и простолюдие», по повод на хората от Втората България – България на Наш’те хора – Калин Терзийски отсича: «Нека си стоят във Втората България [тоест в Драгалевци, Бояна, Белите брези, Горен Лозенец – б.а.]. И да си мрат в нея. Не при нас.»

Сега можем да се върнем към въпроса дали подобно на «двете Италии» можем да говорим за «двете Българии»? Изразът «двете Българии» е подвеждащ. Ако относно Италия, следвайки Пътнам, можем да говорим за «две Италии», на които съответстват два различни културни модела и две различни териториални общности, то относно България делението между народ и елит не ни позволява да говорим за «две Българии», тъй като зад това деление не стоят нито различни културни модели, нито пък различни териториални общности.

Колкото и голям да е разколът между елита и народа, колкото и драматично да е напрежението между тях, този разкол и това напрежение се случват в една-единствена България. Можем да допълним, че дори и действително да имаше «две Българии», във всяка от тях в една или друга степен щеше да има деление и напрежение между елита и народа, тоест всяка от тях щеше да се разделя на по още две Българии. Основният аргумент срещу израза «двете Българии» в текстове, които разгледахме, е, че използваните от тях концептуални разграничения се отнасят не до общности, а до групи от индивиди. Например, когато Веселин Желев противопоставя знаещите и можещите българи на онези българи, които нито могат, нито пък им пука, той не говори за реални общности, а за групи от индивиди, събрани заедно по силата на определени общи индивидуални характеристики. По същия начин, когато Велислава Дърева противопоставя «лъскавите и блестящите» на «отчаяните, гневните, яростните», тя също не говори за общности, а за групи от индивиди, споделящи общи индивидуални белези.

В такъв случай, ако има една-единствена България, то на коя от двете Италии бихме я оприличили? През 1993 г. Робърт Пътнъм, размишлявайки изобщо за посткомунистическа Източна Европа, изказва следното опасение:

«За политическата стабилност, за ефективността на управлението и дори за икономическия напредък социалният капитал е може би по-значим от физическия и човешкия капитал. Много от бившите комунистически общества са имали слаби граждански традиции преди настъпването на комунизма, а тоталитарното управление потъпква дори този ограничен запас от социален капитал. Без норми на реципрочност и мрежи на гражданско участие (engagement) Хобсовият резултат от Мезоджорно – аморална семейственост, клиентелизъм, беззаконие, неефективно управление – изглежда по-вероятен, отколкото успешната демократизация и икономическото развитие. Палермо може би представлява бъдещето на Москва.»[19]

Днес в общи линии можем да потвърдим прогнозата на Пътнам и да приемем, че България в много отношения се доближава до културния модел на Южна Италия. Основание за това може да ни даде както разграбването на страната през 90-те години от страна на определени властови центрове в БКП и ДС, така и формирането през последните десетина години на олигархични кръгове, които, до голяма степен успешно, се опитаха да превърнат политическите партии и медиите в инструменти, обслужващи собствените им бизнес интереси. Как в светлината на тази констатация можем да оценим изразът «двете Българии»?

От теоретична гледна точка изразът е погрешен, тъй като извършва една неправомерна натурализация, превръщайки индивидуални характеристики в общностни характеристики. По-важни обаче са практическите последици от фикцията за раздвоената на България. Тази фикция ни призовава или към пасивност, или към насилие. При онези, които употребяват израза «двете Българии» от либерални или елитистки позиции – той предлага възможността за бягство от действителността и самоуспокоение. Ако си въобразим, че освен Южна Италия в България има и една Северна Италия, винаги можем самодоволно да се успокоим, че сме нейни виртуални жители и да се абстрахираме от проблемите на по-бедната, по-нещастната, посрамваща ни страна със същото име. При Калин Терзийски водещо е примирението: обикновените, безвластни българи не могат по никакъв начин да се противопоставят на овластените, корумпирани, грабителски елити, от които всичко зависи, но те разполагат с утехата на своето унизено и мизерно, но въпреки всичко достойно и добродетелно съществуване. Бунтовният свят на Велислава Дърева е основан върху чувството на непримирима омраза на страдащите, хората в нужда срещу успелите и доволните от живота. В този случай действието изглежда възможно, но литературните цитати и цялостната тоналност на текста на Дърева сякаш подсказват, че единствената посока, в която то може да протече, е премахването на класовия враг като източник на всички страдания на мнозинството.

Фикцията за «двете Българии» – независимо дали предизвиква в нас апатия или омраза – ни спестява трудностите на практическия избор – или да емигрираме в страна, действително подобна на Северна Италия, или да положим съвместно усилия, за да променим единствената България, в която живеем.

Боян Знеполски (род. 1968 г.) е социолог, доцент в катедра „Социология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Защитил е докторат по социални науки във Висшето училище за социални науки (EHESS) в Париж. Преводач е на философските есета на Мерло-Понти и на романите на Милан Кундура Бавността, Книга за смеха и забравата и Незнанието. Член е на редакционната колегия на списание Критика и хуманизъм. Автор на книгите: Херменевтични парадигми (2004) и Пределите на субекта (2007).