И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха.
(Деян. 2:2)
Петдесетница е най-големият след Пасха християнски празник. Наричат го „рожденият ден“ на Църквата.
Раждането на Църквата на този ден обаче може да се погледне не само от перспективата на нейното бъдеще, на онова, което ще ѝ предстои подир раждането ѝ. То може да се погледне и от перспективата на цялото минало на света, на онова, което я е предхождало и на което „рождението“ ѝ се е явило край и окончателно разрешение.
Защото има една дълбока и тайнствена връзка между разказа за Петдесетница, така както ни е предаден в „Деяния на светите апостоли“ и онзи, друг, от началото на Библията, в който се говори за изгонването на Адам и Ева от рая и заключването на дървото на живота, посадено „посред него“ (Бит. 2:9). Тези два разказа могат да се видят като „оглеждащи се“ един в друг през хилядолетното повествование на Стария и Новия завет, като нашепващи ни нещо, колкото тайнствено, толкова и утешително. Те са дори нещо като „алфата“ и „омегата“ на свещената история…
Защото наистина след грехопадението Едем и дървото на живота като първоначалната „сцена“ на сътворения свят постепенно се скриват от погледа на човека, изтляват в паметта му, усамотяват се някъде там, горе – мета-физически горе – и потъват в тишина, до която вече не достига глъчта от дълбоката, дълбоката земна долина, по лицето на която човекът „с пот на лицето си яде хляба си“, бори се с „трънете и бодилите“, които му ражда земята и го прави „докле се върне в земята, от която е взет, защото е пръст и в пръстта си ще се върне“ (срв. Бит. 3:18-19).
Далеч, далеч отвъд тази „долина на смъртната сянка”, Едем остава безмълвен и безлюден – в центъра му продължава да се извисява Дървото, короната му расте и става все по-широка и по-широка. Пътят към него обаче, както ни е казано, вече строго се охранява от пламенния меч на Херувима, който „се обръща“, за да го пази (вж. Бит. 3:24). Над този първоначален „горен ярус“ на живота се спуска плътна завеса и хората вече – за цели векове и хилядолетия – не чуват нищо за него (и от него), освен, може би, онези наподобяващи трескави миражи, жадни видения на пророците, виждащи в тях проблясващите следи от този отвъден рай тук и там по трагическите пътища на Израиля.
Дървото на живота е недостъпно, никой от пътищата на „историята“ вече не може да изведе до него, никоя Вавилонска кула на царство или утопия не може да го достигне. Човекът е осъден никога да не напусне долината на своето проклятие, за да се намери пак в градината на първоначалното Богообщение. И ето: става необходимо Сам Бог да се спусне в тази долина, да се роди сред нас, да „стане като един от нас“, за да изведе отново човека до Своята (и неговата) метафизична родина. Че това ще се случи, че някога „Девицата ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат името Еммануил“ (Ис. 7:14), което значи с нас е Бог, е най-невероятното тайно знание на човека, векове носено от избраното тъкмо за него (и затова отделено, белязано, неизтребимо) „семе Авраамово“. В него знаеното се и случва.
И ето, след като дошлият най-сетне „при Своите Си“ (Когото „Своите не приемат”, срв. Иоан 1:11), открива на дванадесетте в Сионската горница, че тъй както е „излязъл от Отца“, така трябва и да се върне при Отца, за да им „приготви жилище“ (срв. Иоан 16:28, 14:2-3), след като три дни подир трагедията на Разпятието разкъсва пелените на смъртта и възнася Човечеството Си в лоното на Отца, вратите на заключения Едем се отварят отново. Всъщност Духът на Живота духва отново именно от недостъпната дотогава височина, на която е възлязъл Христос.
Раждането на Църквата в деня Петдесетница следователно (защото именно на този ден Бог „излива от Своя Дух над всяка плът“, Деян. 2:16) е колкото начало на нещо решаващо, толкова и край – край на толкова дълго траялата заключеност на Едем и дървото на живота от библейския пролог.
Усамотяването на дървото на живота и Петдесетница, казвам аз следователно, са свързани помежду си, както завръзката и развръзката на световната история. И тъкмо тази свързаност единствена би могла да ни разкрие тайната на онзи „шум от небето“ като „от силен вятър“ – да ни разгадае откъде е дошъл този вятър и защо е прозвучал именно тогава, в деня на изпълнението до край, до предел на Христовия подвиг. Защото „шумът от небето“, изпълнил тогава къщата, където били събрани апостолите, е не нещо друго освен вятърът, след толкова, толкова векове и хилядолетия, духнал отново в короната на замлъкналото дърво посред рая – на дървото, останало само сред опустялата Едемска градина. Да, след възнасянето на Човека в недрата на Бога, след влизането на новия Адам в напуснатата градина, една огромна, огромна въздишка преминава там горе през станалата вече гигантска корона на това дърво. И от нейния лъх на облекчение, клоните му отново оживяват. От тях именно – разпръсквайки се и въртейки се (както виждаме и до днес в красивия ритуал в храмовете ни) се посипват листата – живите листа на Духа, пламвайки във въздуха като огнени езици.
Да, вятърът на Петдесетница е вятърът на Духа, духнал отново в оживялото дърво на живота; той е и въздишката на остарелия на хилядолетната си стража Херувим, отпуснал най-сетне своя меч и започнал да съзерцава с усмивка тези откъсващи се, въртящи се оттогава, за да не спрат вече никога да се сипят върху опростената и освободена земя, животворни листа.
Че това са именно листата на оживялото отново дърво на живота ни доказва цялата последвала история на света до днес.
Защото какво друго, ако не посев от семе, произхождащо от горен, не-тукашен свят биха могли да бъдат онези, необяснимо появяващи се подир Петдесетница, из градовете на Римската империя люде със светли, дълбоко и невям от какво, бездънно упокоени лица, до които страхът от смъртта вече няма достъп, които стъписват своите мъчители с радостта, с която отиват да умрат, като че ли оттатък ги чака не гробът, а истинският им дом, от който са само временно „командировани“ в света на кесаря? Какво друго, ако не посев отгоре, от цветовете на дървото на живота биха могли да бъдат те, щом колкото повече ги избиват, толкова повече се умножават? С какво друго, ако не със семе от не-тукашното дърво на живота биха могли да са „въоръжени“ онези „дванадесет“ от дълбоко провинциалната Галилея, след като пристигащи в блестящите магаполиси на Империята, препълнени в онези дни с всевъзможни скитащи мъдреци, проповедници и магове, и започващи „безумния“ си разказ за безвестния иудейски „рави“, възкръснал от мъртвите, тутакси привързват към себе си слушатели, които буквално не могат да се разотидат повече, и дори след като „галилейците“ си заминават, избират някой, който да продължи да им разказва всяка неделя отново и отново тази история? Какво друго, ако не семе от дървото на живота хвърлят тези, пръснали се навсякъде из „ойкумената“ хора с кърпени дрехи и прашни сандали, намиращи по необясним начин достъп до дворците на източни царе и царици?
Да, върху цялата, толкова векове завоювана от хилядни легиони територия на Империята, валят, от деня Петдесетница откъсваните от дървото на живота листа и вятърът, който ги откъсва не спира да ехти, докато „царството на кесаря” не пада в нозете на тези „ученици на Разпнатия“.
Но и векове по-късно, и днес – когато за мнозина небето изглежда вече безвъзвратно и окончателно затворено, а всички чудеса – докрай „обяснени” и разгадани, когато много храмове – смълчани и опустели – са започнали да изглеждат като екзотични цветя между бетонните „Вавилони“ онзи лъх от въздишката, преминала през короната на дървото на живота, не е изчезнал. Ние не можем да преброим колко пъти се е случвало, внезапно свърнал от ежедневните си пътища човек – почти без да съзнава защо го прави – да влезе в изпречила се пред погледа му църква и, вдигнал лице към опушения купол, неочаквано да съзре как оттам се спуска пламтящо листо, после второ, трето… Защото нескончаемата Петдесетница продължава да изпраща от небето огнения листопад на пробудилото се дърво на живота и да покрива с него оня път, по който всички вървят към отключената вече Едемска градина.
