Годината започна с две събития: едното в сферата на символиката, а другото – на реалната политика. Първото политическо събитие на годината бе погребението на Джими Картър. Както е прието, за починалия бяха казани много мили и добри думи. И това хвърля светлина върху самата природа на политиката – защо толкова порядъчен човек, толкова добродетелно мислещ и добър християнин, толкова честен и благороден политик се оказа толкова неуспешен президент? Мнозина описват мандата му като междинен етап между епохите на Никсън и Рейгън. На мен обаче ми се струва, че Картър беше ключова фигура за съвременния Запад. Преди всичко, защото той беше първият, който създаде и въплъти в себе си сплав от религиозните убеждения на християнския социализъм, прогресисткия дневен ред и идеалите за правата на човека. Именно от него започва трансформацията на някога либералните партии с леви убеждения (демократи, лейбъристи, социалисти, социалдемократи и т.н.) в онова, в което са се превърнали днес те по целия свят – партии, управлявани от яростни леви радикали, обсебени от идеята за политическа коректност. И е много символично, че Картър почина в навечерието на второто влизане на Тръмп в Белия дом, което е пряко следствие от победата в Демократическата партия на заложените от него тенденции.
Второто събитие, вече в сферата на реалната политика, което несъмнено ще промени посоката на политическите ветрове в света, е завръщането на Тръмп в Белия дом. Днес е трудно да се каже какъв ще бъде светът след Тръмп, но статуквото несъмнено ще се промени. Въпреки общата фиксация върху Тръмп, не съм склонен да преувеличавам ролята на индивида в историята. Напротив, струва ми се, че на всеки исторически кръстопът се формира определена констелация от политически, икономически, идеологически, културни, демографски и други обстоятелства и интереси, водещи до подема на определени социални сили, които сами издигат своите лидери. Тази констелация се състои от безброй разнородни фактори, но има един аспект, който ги подрежда в логическа верига. Този аспект е точката на пречупване в настоящето, преминавайки през която, хаосът от частици се превръща във вектор на развитие, насочен към бъдещето.
Вечната драма на световната история, чийто пореден акт се разиграва днес с наше участие (или в наше присъствие?), се състои в това, че светът се развива неравномерно. Някои страни/народи/общества живеят в XXI век, други са вече в XXII, трети са в XIX или дори в XVIII век, четвърти все още не са излезли от епохата на кръстоносните походи, пети – от времето на първите халифати, а шести – от родово-племенните и кастовите структури. Разбира се, светът винаги е бил такъв. Просто по-рано („винаги“) по-голямата му част не е знаела нищо за това. Човекът, живял през XIX или дори XX век в Шанхай, Кайро или Бомбай, не е знаел нищо за живота на „Пикадили“, „Шан-з-Елизе“ или „Курфюрстендам“ (а преди това дори не е подозирал за тяхното съществуване). Днес, в резултат на комуникационната революция, всеки знае всичко. Но това знание, уви, не е съпроводено от необходимото ниво на социална зрялост – нито на индивидуално, нито на национално равнище.
Съвременният свят е в преход от патриархалния феодално-средновековен ред към модерността. Някои държави почти са завършили този преход. Друга част от човечеството в някои области – предимно в сферата на технологиите – е вече в третото хилядолетие, но политически е все още в в Средновековието. Китай е вероятно най-яркият пример. Войните възникват от дисбаланса, когато една част от света се е придвижила твърде бързо и твърде напред, оставяйки по-голямата част от човечеството зад себе си, при остарели ценности, остарели политически, икономически и културни форми.
Светът днес е болен не защото една част от него се управлява от брутални, често неадекватни и фанатични управници като параноичния Путин, властолюбивия Си, неуравновесения Ким или аятоласите, чието мислене е заседнало в VII век, а друга част – от слаби политици като старомодния Байдън, възприеман дори в собствената си партия като анахронизъм, нарцистичния Макрон или слабохарактерния Шолц. Не това движи съвременния свят, който се плъзга към опасен катаклизъм. Светът се движи от катастрофален дисбаланс, който се засилваше през последните три десетилетия и достигна своя връх в наши дни. Една част от света, чието население в голяма степен е нетърпеливо да влезе в XXII век, се сблъсква с по-голямата част от света (наричана сега Глобален Юг), която по никакъв начин не желае да се раздели със Средновековието. Парадоксът се усилва от факта, че същата тази напреднала ляворадикална общност, която е малцинство и е най-отдалечена от ценностите на т.нар. Глобален Юг, настоява за признаване и разпространение на неговите ценности на Запад и това допълнително изостря очертаващата се пропаст.
Важно е обаче да помним, че ценностите, които разделят тези светове, не са нито добри, нито лоши сами по себе си. По-точно е да се каже, че те са добри или лоши в своето време. За тях трябва да се пита не със „за“ или „против“, а с „навременно“ или „ненавременно“. Не съм против красивата мечта за отворени граници, взаимна любов между народите и расите, интернационализъм, толерантност и пълна свобода на изразяване. Просто разбирам, че съвременният свят не е готов за радикалното им внедряване в живота. И по време на избори буквално крещи за тази своя неподготвеност. Това, което вчера изглеждаше като историческа случайност, досаден пробив, абсурдно недоразумение, днес се превръща в цунами, което вече е заляло САЩ и Източна Европа, а отчасти и Западна Европа, ако вземем предвид Брекзит, резултатите от изборите в Италия, Нидерландия и Австрия. Засега се държат само Великобритания, Франция и Германия. Германия има шанс да издържи по-дълго от другите, забавяйки възхода на десните популистки сили благодарение на исторически скорошната си антипопулистка ваксинация, но и тя не е безсрочна. Светът се завърта надясно. Неудържимо и необратимо.
Този десен популистки обрат, колкото и да са неприятни фигурите, които го представляват, не се основава на добри или лоши политически платформи, още по-малко на личности, а на факта, че прогресивните леви политици, разглезени от дългото си пребиваване на власт, забравиха, че никога не са представлявали волята на мнозинството (опасна заблуда в условията на демокрация!). Мнозинството винаги е инертно. Прогресът (политически, икономически, научен, технологичен, културен) винаги се постига с усилията на най-енергичната, инициативна, образована, напреднала част от обществото, която по дефиниция не може да бъде мнозинство. Така че дори когато малцинството печели, то е само защото мнозинството е позволило това да се случи. И е опасно да забравяме за това. Просто защото десният популизъм (национализъм, ксенофобия, традиционализъм, изолационизъм) е по-силен и по-ефективен от левия, който беше по-силен и по-ефективен преди век, когато доведе до фашизъм, нацизъм, франкизъм и т.н., тъй като разполага с много по-широка социална база.
В политиката няма нищо по-опасно от фокусирането върху фантазии вместо върху реалността. Забравяйки, че представляват не мнозинството, а именно малцинството, и затова в условията на демокрация трябва да действат крайно предпазливо при налагане на прогресивната си програма, ляволибералните сили сами започнаха да се възприемат като заплаха за демокрацията поради агресивното пробутване на непопулярна политика в областта на миграцията, половите отношения, училищното и университетското образование, международната политика и т.н. Тези сили можеха да се опрат на здравия социален консерватизъм, който да засили позицията им и да им позволи да насърчават не налудничави идеи за инклузивни тоалетни и свобода на тийнейджърите да избират сред десетки полове, тъпчейки ги с нови и модни теории от ранна възраст, не разрушително за идентичността прекрояване на историята на собствените си страни, не наивни мултикултурни глупости, а с наистина важна за човечеството зелена програма, разширяване на социалните гаранции, достъпност на здравеопазването и висшето образование, които са наистина важни за по-голямата част от населението.
В тази загуба на връзка с реалността, в това историческо нетърпение съм склонен да видя не толкова вината на едно поколение традиционни либерали като Байдън или Пелоси, а по-скоро резултатите от драматичните промени, настъпили в света след падането на комунизма. Радикалните леви сили, които винаги са се групирали около нишовите леви партии, фалирали след 1991 г., намериха убежище в основните ляволиберални партии, като в продължение на 30 години напълно ги деформираха, поквариха и превърнаха в благодатна среда за най-лошите радикални леви идеи, които никога не са били популярни или дори познати на мнозинството от населението. И сега ще бъде изключително трудно да бъдат възродени и още повече да се отърват от тази репутация. За да се случи това, ще трябва да минат години, ако не и десетилетия, ще трябва цели поколения и зомбирани от дневния ред на woke-културата напълно неадекватни активисти, завладели политиката, училищата и университетите, държавната бюрокрация, външнополитическите институции и дори армията, да напуснат тези сфери.
И най-важното – ляволибералните сили трябва да осъзнаят причините за поражението си, като най-накрая разберат, че техният основен враг не са десните популисти (те са техен естествен враг!), а левите радикали. Без тях ляволибералните сили имат шанс да спечелят мнозинството колебаещи се избиратели и средната класа, да маргинализират дяснорадикалните сили (такъв беше случаят в САЩ при Клинтън, когато след Картър левите либерали загубиха властта за три президентски мандата. Такъв беше случаят във Великобритания при новите лейбъристи на Блеър, когато ляволибералните сили успяха да се възстановят след почти две десетилетия управление на торите). С левите радикали, тяхното място винаги ще бъде в периферията. Те ще бъдат неизбираеми, подобно на британските лейбъристи при Корбин, въпреки че торите доведоха страната до блатото на Брекзит, демонстрираха крещящо ниво на некомпетентност и неспособност да ръководят и представиха на света почти шчедриновска галерия от бездарни министър-председатели.
В първия ден на президентския си пост Тръмп отмени стотици решения на демократите. Някои от тях са принципно важни за либералната демокрация, а други са важни за левите радикали, полудели от идеята за woke. Уви, в политиката победителят взима всичко. Така че изберете своята битка, choose your battle. Позволявайки да бъдат подчинени на нечий друг дневен ред, ляволибералните сили избраха чужда битка и очаквано загубиха и двете – чуждата и своята!
Всичко е добро не само с мярка, а и в своето време. Ето защо е важно да разберем относителността на концепциите, с които оперираме. Днес всички десни възгледи обикновено се наричат „крайно десни“. И това не е случайно. В крайна сметка центърът отдавна е престанал да бъде отправна точка. Политическият спектър се беше изместил толкова много наляво, че осъзнахме къде се намираме едва когато стана обичайно да виждаме представители на уважавани ляволиберални партии, които застават на страната на открито антисемитски възгледи, призовавайки за „вслушване в гласа“ на онези, които възхваляват „Хамас“ и потребността от „дебат“ със студентите, скандиращи „Палестина от реката до морето“. Едва тогава стана ясно, че демонстративният антисемитизъм, несъвместим нито с левичарството, нито с либерализма, доведе тези партии до задънена улица. На този фон политиците, които защитават политиките на здравия разум, станаха „крайно десни“. Те отхвърлиха крайностите на задушаващата политическа коректност, самоубийствения мултикултурализъм и джендър образованието.
От друга страна, левите либерали също трябва да се разграничават от т.нар. „прогресисти“. Прогресивният дневен ред, който по същество се свежда до набор от лозунги на Woke, има много малко общо с либерализма. Казано направо, това е просто форма на културен болшевизъм, агресивно налагане на населението на идеи за света, които нямат нищо общо нито с реалността, нито със здравия разум. И двата вектора имат един източник – отхвърляне на еволюционния, постепенен прогрес и напредък в полза на принудителната промяна на социалните условия, с която огромното мнозинство от населението не е готово да се съгласи. Резултатът е безкрайна радикализация и поляризация, които водят само до самоунищожение.
Няма нищо лошо в радикализма като такъв. Това, което прави тези възгледи радикални, е тяхната неактуалност и историческа неуместност. Нека не забравяме, че това, което днес считаме за основни ляволиберални възгледи или идеали на либералната демокрация, вчера се смяташе за радикализъм (и не само в ерата на абсолютизма, но дори преди век, когато се водеше борбата за всеобщо избирателно право например). Това ни води до най-трудния въпрос в политиката: кое е исторически целесъобразно и постижимо и кое е толкова рисковано, че заплашва самите основи на либералната демокрация.
Не става дума за това колко радикални са вашите възгледи (леви или десни), а за това колко адекватна е позицията ви в конкретна историческа ситуация – има моменти, когато съвестта и разумът изискват да сте ляв (обикновено когато мнозинството се е втурнало надясно), а има моменти, когато трябва да сте десен (често когато мнозинството е полудяло по левичарството). Политическата мъдрост се състои в това да не бъркаш времената и да не разхвърляш камъни, когато дойде време да ги събираш, и обратното. А смелостта се състои в това да не се страхуваш да се окажеш в неблагодарното положение на малцинство.
Спомням си плача край реките на Вавилон, когато Буш-младши дойде на власт през 2000 г. Много от моите приятели и колеги, огромното мнозинство от които са привърженици на левите убеждения, останаха в състояние на изтощение и неверие дълго време. Мнозина не успяха да се променят дори след 11 септември и продължиха битката си с реакцията по време на кампанията в Ирак. Победата на Тръмп през 2016 г. доведе до четири години истеричен отпор и отричане – в университетските кампуси и в медиите. Тази култура на съпротива се оказа толкова устойчива, че дори четирите години на Байдън не успяха да я смекчат. Мнозина така и не спряха да се борят с вече отишлия си Тръмп. След последните избори обаче всичко неочаквано бързо се разпадна. Дали защото демократите имаха кандидат, който предвещаваше сигурен провал и никаква реклама не можеше да заглуши съмненията относно нейната компетентност, или ситуацията в света беше толкова катастрофална, че стана ясно, че политиката се нуждае от истинско разтърсване?
По-скоро се усещаше окончателното изчерпване на ляворадикалната офанзива. И причината, по ирония на съдбата, се оказа толкова мразеният от радикалната левица Израел. Антисемитската истерия, в която потъна световната и университетската младеж, водена от привържениците на „Палестина от реката до морето“, показа, че левият дневен ред, както се разви през последните три десетилетия, е изчерпан. Тя доведе до задънена улица. Тези хора нямат какво да предложат на света, освен подкрепа за най-бруталните, мракобесни и омразни сили. Струва ми се, че в този момент дори най-упоритите левичари разбраха, че мнозинството няма да търпи повече това. Цяла година писах, че не друг, а точно тези хора проправят пътя на Тръмп към властта. Историята, както винаги, намери свой път – независимо от нашите желания. При това толкова очевидно, че решението беше възприето като съдбовно – и стенанията изведнъж секнаха.
Преди повече от половин век, през 1973 г., в разгара на брежневския застой Юрий Трифонов написа страхотна книга за народоволците – „Нетърпение“ – един от най-добрите исторически романи на съветската епоха. Романът разказва за това, че идеалите на революционерите са били чисти и красиви, техният протест срещу социалната несправедливост е искрен и благороден, тяхната безкористност е завладяваща и заразяваща, но победата им се превръща в най-голямата историческа катастрофа, към която страната се търкаля, без дори да подозира, без да спира: 1905 – 1917 – 1929 – 1937… И се търкаля до днес. Те се оказаха онази Анушка, която разля олиото. Причината за този парадокс е, че най-красивите идеали, най-възвишените стремежи, най-чистите мисли се превръщат в своята противоположност, когато не са навременни, когато историческите актьори са водени от историческо нетърпение, когато чувството за реалност е заменено от желанието да прекроиш света по свой начин. Всъщност умението да усещаш времето е изкуството на политиката, което е напълно изгубено в съвременния свят. Войните, конфликтите и кризите са опити да се възстанови балансът, да се започне отначало, от нулата, да се пренастроят, да се намерят форми на социален живот, които отговарят на времето – нуждите, интересите и нивото на култура на мнозинството. И докато не се намерят тези форми, няма да има мир и тишина. Трябва да се научим да живеем в такъв свят. Всички алтернативи са по-лоши.
Евгений Добренко (1962) е филолог, културолог, професор във Венецианския университет. Той е сред най-влиятелните изследователи на литературата на сталинската епоха и на социалистическия реализъм. Сред най-известните му книги са „Метафора на властта“ (1993), „Форматиране на съветския читател“ (1997), „Форматиране на съветския писател“ (1999), „Политикономия на социалистическия реализъм“ (2007), „Музеят на революцията“ (2008). Съставител е на научни сборници като „Соцреалистическият канон“ (2000), „Сталинисткият пейзаж: изкуството на идеологията на съветското пространство“ (2003), „Руската литература след 1991 г.“ (2015), „Социалистическият реализъм в централно- и източноевропейските литератури: институции, динамики, дискурси“ (2018) и много други. Текстът му „За десните и левите“ е публикуван в сайта на Радио Свобода, заглавието е на Портал Култура.
Превод от руски Александър Бакалов
