Понякога, докато се опитвам да обясня на студентите си някои от темите и идеите в античната философия, получавам усещането, че съм неприлично скован и неповратлив. Защото, знаейки, че преподавам Антична философия, съзнавам добре, че не намеря ли път към онези точки в умовете на хората насреща – които точки трябва да са активните в момента на говоренето ми, и които точки трябва да търся – загубен съм. Просто виждам как се изгубвам понякога в опразващите се до черно погледи. Виждам, че оставам само обект в тях. Също като масата пред мен, върху която мебел никога не си позволявам да си кача краката. Докато преподавам.
В очите на тези хора понякога се лишавам от съществото си на преподавател, умен, уважаван, преждевременно остарял или неприлично младеещ, наивен, лесен за излъгване по време на изпит, малко зле и демодинарано облечен. Разбран, при това. И точно тогава, в кладенеца на това потъване, забелязвам, че почват да ме слушат и да внимават.
И по това разбирам, че ще разберат и Аристотел. Така е, понеже нито един от признаците, които изброих, не е същностен за мен, ще рече, че не ми е свойствен и същностен, а само ми е при-същ. Защото единствено това, че съм човек, а с това по необходимост и живо същество, е същностно за мен, и затова тези две характеристики не са ми при-същи, а определят и изявяват самата моя съшност. Така е по Аристотел поне.
С античната философия трябва да се внимава. Трябва да се внимава и с диалогичността като фундаментална особеност на античната философия. Защото в Античността, или при Сократ поне, диалогът е единствената форма на смислено философстване. Само в диалога, в живия разговор, е възможно говорещият да бъде прекъснат, за да бъде попитан за смисъла на думите, за да му се потърси отговорност. Освен това диалогът е нещо, което се извършва между точно тези и тези хора, между този и този човек.
Има и нещо друго, което е много важно. Диалогизиращите трябва да са хора, които са се събрали, не за да се надговорят, да се надприказват или да се подиграят един с друг. Това трябва да са хора, събрали се, за да поговорят помежду си, за да си поговорят истински. Поради това тъкмо в този тип диалог няма как да се кажат неща, които няма да бъдат разбрани от онези, които не са се събрали с другите, за да си поговорят с тях истински. Не са ли един за друг разговарящите, разговорът замира и спира. Знам, че е крайно относително казаното, но знам и че ме разбирате достатъчно добре.
Често Сократ замълчава и не отговаря. Точно тогава, когато трябва да говори из себе си и когато образувалите кръга на диалога не просто чакат, а са заслужили вече да чуят думите му, да изслушат произнасянето му, той става и си отива. Често в този точно час той си тръгва. Защо?
Защото не са думите му за тези хора и не му е сега времето. Не става въпрос за обикновена и скучна езотерика или за обожествяване на мига в неговата неповторимост. Става дума за съобразено с хората и момента им отношение към проблема за знанието.
Това и се опитвам да им казвам на студентите. Че диалогът, или поне сократическият, е измислен така, че да въвлича в себе си цялостно. Че диалогът не е нещо, което става между участващи странично, а напротив, между всмукани, отдадени и отдали се на диалога хора, които са се събрали, защото искат да се съберат. Че диалогът става между хора, които се искат като събеседници.
Сократическият диалог е разговор между хора, които са стигнали поотделно донякъде, за да могат да седнат заедно.
„Сам по себе си нравственият човек е е смешен и неприятен като миризмата на онези смирени бедни хорица, които нямат нищо друго, освен нравствеността си.”
Така казва Роберт Музил в „Човекът без качества”. Казва го между другото.
Цитирам Музил, защото сократическият тип диалог предполага, разбира се, нравственост. Условието е, познанието, доколкото е възможно, да е свързано с етическата нагласа на диалогизиращия, с неговата предразположеност.
Затова диалогът изисква нещо много повече от желанието за разговор. Той настоява на другото, за което вече казах, и тези негови условия не са само строго сократически. Щом някой от говорещите не се вписва в тези условия, той според Сократ отпада. Само според него ли?