„Дълго време след като прочетох повестта на Станислав Стратиев „Диви пчели“, аз си мислех колко вярно беше всичко, за което той разказваше, каква неподкупна наблюдателност във възприемането на живота около него и каква рядка честност в изобразяването му.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.
Човек не може да не се радва, когато пред очите му попадне повест, написана от млад български писател, която грабва вниманието още от първата страница и успява да го задържи до последния ред. Не с интрига, защото такава няма, не с блестяща фабула, нито пък с грандиозно декларирани идеи или пък странни образи на голи бабички, които играят среднощно хоро, а с твърде прост, ясен и честен разказ за живота на няколко души.
Дълго време след като прочетох повестта на Станислав Стратиев „Диви пчели“, аз си мислех колко вярно беше всичко, за което той разказваше, каква неподкупна наблюдателност във възприемането на живота около него и каква рядка честност в изобразяването му. Може би читателите като мен са жертва на гражданска чувствителност и са склонни да преувеличават значението на понятия като истинност, честност и гражданска доблест, но в течение на толкова много години ние разбрахме, че ако истинността, честността и гражданската доблест сами по себе си не са художествено творчество, то няма такова творчество без тях. Една елементарна и категорична истина, която литературните чиновници от управлението на социалистическия реализъм никога не разбраха (и не искат да разберат), е, че няма художествено произведение, създадено върху фалша и лъжата, както няма художествено произведение, създадено по поръчка на даден режим, дадена партия или даден диктатор. В известни случаи поръчката е била само повод да се създаде нещо друго, съвсем различно от поръчваното.
Преди да премина към повестта на Станислав Стратиев „Диви пчели“ нека отворя скоба и кажа, че от години наред търсех да прочета съвременен български роман или повест, където честно, искрено и задълбочено се разказва за живота на обикновените хора в днешна България. Пред очите ми минаха хиляди страници от нескопосано съчинени, фалшиви и по форма, и по съдържание претенциозни, патосни, помпозни, кокетиращи с истината, евтини измишльотини. Като че някаква злокобна магия продължаваше да владее българската литературна нива, където дори покълналото жито уродливо се превръщаше в буренак и плевели. Дума да няма, че под знака на тая магия маса бездарници станаха литературни генерали и доста талантливи хора загубиха първоначалното си чувство за истинност и художественост. Рядко човек можеше да улови драматичните схватки между талант и конформизъм, между гражданско призвание и най-нагаждачески опортюнизъм. Случва се писатели-смелчаци да тръснат в десет реда някаква истина и след това да я размазват в двеста страници. Не ще преувелича ако кажа, че старото и средното поколение писатели ме отчаяха с нежеланието не само да изобразяват, но и да познават заобикалящата ги действителност. И ако някой чужденец поискаше да му препоръчам книга, от която би могъл да получи представа как живеят днешните българи, трябваше да му събирам по страничка оттук-оттам.
И естествено върху този доста унил фон надеждата дойде от младите. Въпреки известна професионална неопитност, въпреки очевидни влияния и подражания (на отлично подбрани учители) младите дойдоха с едно огромно предимство – непосредствената връзка с живота. Не искам да противопоставям поколение срещу поколение, но чувствам, че в днешната българска литература старите са обречени да бъдат гости или храненици, а младите – домакини. Без да правя списък от имена, трябва да кажа, че те стоят здраво на своя собствена територия и за щастие показват нежелание да се учат от по-старите. Освен здраво чувство за вярност към живота, човек с радост открива вродена творческа независимост, широк обхват от идеи, подвижно въображение и опити за нов, изразителен език. Тъкмо тази сила на младите „диви пчели“ изглежда хвърля в паника литературната бюрокрация, която се опитва да ги опитоми. Доказателство за това беше третата национална конференция на младите литературни творци. Конференция, от която най-малко нужда имат истинските творци.
Между твърде пренебрежителните списъци от имена, които бяха изброени на конференцията, свършвайки с ужасното „и други“, името на Станислав Стратиев беше често споменавано, което е указание за популярността на неговия талант. Но от потупванията по гърба и заканите с пръст на официалните оратори, аз поне не можех да разбера в каква категория те поставяха този автор. Едва след прочитането на неговата повест „Диви пчели“, струва ми се, че мога да отгатна двойствената игра за опитомяването на този автор.
Нека цитирам част от мислите на една от героините в повестта, които моментално ни характеризират автора: „Какво значи да си затваряш очите, цял живот ли ще си затваряме очите, за какво са ни тези очи, щом ще ги затваряме, и променя ли се същността на нещата, когато си затваряме очите? Нали те не изчезват, тези неща, заради които си затваряме очите, остават си и когато отвориш очи, ги виждаш пак, надвесени над тебе, и веднага отново трябва да затваряш очи…“
„Можеш ли да живееш като продаваш днес едно, утре друго за себе си, да се изтриваш постепенно, да се губят чертите ти и ти самият да престанеш да се познаваш… само по надписа в паспорта да се познава, че това си ти… Защо се раждаме с отворени очи, щам ни карат да ги затваряме… И не изчезват ли, когато ги затворим, светлината над родния дом, дните от детството, лицето на майка ни, кръвта ни, не ги ли обричаме на забвение, не ги ли предаваме, не се ли отричаме от тях, затваряйки очи, не изчезваме ли самите ние? Не зачертаваме ли всичко, целия си живот?…“
„Всичко се купува, всичко се продава, а душата? Онова пламъче, което свети в нас, светлинката, която гледа през очите ни? И ако изгубим нея, какво ни остава, с какво ще живеем на този свят?…“
Героинята, която мисли така, не желае да вижда повече онова, което улавят отворените й очи. И тя ги затваря завинаги. Самоубива се.
„Диви пчели“ е твърде непретенциозно написана повест за няколко души, които участват в снимачна група. Сценарист, шофьор, асистент, режисьор, касиерка. И както в прочутия филм на Франсоа Трюфо „Американска нощ“, снимането на филма и самото му съдържание са далеч по-малко интересни от живота на хората в снимачната група. Не зная дали Станислав Стратиев е видял този филм (сигурно е прожектиран в Дома на кинодейците), но в неговата повест за снимачната група аз открих същия чист тон на вглеждане в себе си и хората, на дирене на истината и за тях, и за себе си.
По-голямата част от повестта минава пред очите на главния герой, наричан Сценаристът. Като знаем, че Станислав Стратиев е бил сценарист, не е трудно да приемем автобиографичните моменти в неговия литературен герой. По дефиниция този сценарист, макар преуспял в службата си гражданин, е наблюдателен и чувствителен човек. Той е този, върху когото се стоварва действието на сюжета, който бива разтърсен от случилото се и тласнат към нови и нови преоценки на себе си.
Заедно със Сценариста в групата работят асистентката Мария, шофьорът Милко и жена му, касиерката на групата Елена. Съвсем трезво, лаконично и напълно достоверно авторът ни запознава с техните биографии, които са подведени под знаменател на индивидуална неудовлетвореност, неосъществени копнежи, нещастност и чувство за обреченост. И тримата герои са обрисувани колкото пестеливо, толкова и релефно. И тук, според мен, е едно от чудесните качества на Стратиев – да казва много неща с малко думи. Милко, който е силен и буен характер, се оженва по любов за чувствителната Елена и изглежда в началото всичко върви добре. Но после… цитирам: „Времето започна да навива невидимата си прежда върху дните, те си приличаха един с друг като две капки вода, сякаш не бяха дни, седмици, месеци, а един голям, дълъг, несвършващ се ден… В завода започнаха неприятности. Милко не можеше да се научи да казва на черното бяло, скара се с началника на цеха, сби се с бригадира на трамвайната спирка пред завода, преместиха го в друга бригада… Там пак, по-леката работа, която носеше повече пари, получаваха своите хора…“.
И този Милко, който мечтае да бъде автомобилен състезател, да лети из простора, да чувства размаха на силите си, естествено се превръща в бунтовник срещу рутината на живота, кандидат за авантюри, в лекомислен любовник. И тъкмо желанието му да получи подкрепата на важен човек го вкарва в леглото на Мария, чийто баща би могъл да му помогне.
Но какво представлява Мария? Вече прецъфтяваща жена на живота, която с болезнена настойчивост търси уверение от поредния мъж, че е все още млада, хубава, желана. Всред тези двама любовници в снимачната група застава крехката фигура на Елена, чиято чувствителност не ще понесе изневярата и която ще се удави в реката.
Ето че за разлика от множеството съвременни български писания Станислав Стратиев дава еднакво право на всеки от своите герои и може би тъкмо заради това те са толкова достоверни, толкова жизнени. С каквото основание Милко иска да живее разнообразен, богат живот, с каквото основание Мария иска да остане завинаги хубава и желана, със същото основание Елена решава, че не може да живее в свят от лъжи и измами.
Но което е още по-силно, резултатът от всички тези добре защитени права и особено самоубийството, действат върху Сценариста. Внезапно се разкрива това, което Трюфо разкри в своя филм – че художествената измислица е просто нелепа имитация на картината, създадена от самия живот. Снимането на филма се превръща в някаква тъпа и безполезна игра в сравнение с онова, което става около него. Сценаристът се замисля по-тревожно и по-болезнено върху целия си живот. И тук Стратиев прави следното силно обобщение: „Постепенно измисленият свят се разрастваше, в него влизаха и други хора, вещи, събития и всичко беше така достоверно, с такива подробности и взаимни връзки, с такива бликащи от живот перипетии, че ако ги беше разказвал някому, спокойно можеха да минат за действително станали. Измисленият му живот всъщност беше също истински, той се преплиташе с реалния живот, повтаряше го, но всичко започваше с измислица, тя стоеше в началото, а край нямаше.“
„Така живееше, по средата между истинския и измисления живот“.
Трябва да кажа, че твърде рядко съвременен автор в България се е опитвал така сполучливо да разграничи измислица от истина. Още повече, че Станислав Стратиев явно превръща това разграничаване в дълбоко мотивирана драма на своя герой. В края на краищата толкова много хора живеят щастливо с измислицата за себе си и не желаят нито за секунда да потърсят истината за себе си.
„Мислеше за живота си. И внезапно разбра, че той не е бил такъв, какъвто си го е представял. И ставаше ясно, че е имало твърде много лъжи в живота му и твърде много самозаблуди и завист, и постепенно отдръпване от ПРОСТИТЕ НЕЩА И ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА, от корените си. И той е извървял, без сам да признава, пътя до самотния доволен човек, който признава само собствените си успехи и се интересува само от собствения си живот и в името на това прави компромиси, които спокойно би могъл и да не прави“.
Това силно разтърсване, последвало припознаването на неприятни лепкави истини, чувството за виновност, угризението тласкат Сценариста почти към донкихотовско действие. Той се втурва към режисьора и настоява да спрат снимането на филма, тъй като този филм е част от лъжата. Двамата дори успяват да се качат на влака, за да отидат в София и убедят началството, че не бива да се снима още един филм за лъжата. Но по пътя реалистично мислещият режисьор изчезва и вместо до спиране на снимането се стига до тържествената премиера на филма.
И ето, лъжата още веднъж прави Сценариста весел, почти щастлив.
И само през нощта, останал в стаята си, с някакво объркано чувство той улавя за кой ли път спомена за „аромата на дивите пчели“. В света на опитомените сценаристи, писатели и други хора „дивите пчели“ се превръщат в заглъхнало ехо на някогашните чисти пориви.
Хубаво написана, силна повест.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
