Всяка професия има своите митични фигури. Преводачът Димитър Стоевски беше една от тях.
С любов и почит ние, по-младите, го наричахме Чичо Доктор. С любов, защото немалко от нас бяха облъхнати от душевната му широта, бяха озарени от добротата и обичта на малко ироничната му усмивка – усмивка на знаещ и съчувстващ човек, на лекар, всекидневно подлаган на изпитание от човешкото страдание и физическото безсилие.
Книжовното дело на Димитър Стоевски следва да се измерва с присъщ нему аршин, който малцина могат да повдигнат, камо ли да понесат. Този човек носеше в гърдите си словесна стихия – поетична и възторжена, напориста и дръзка, първична и вечна. Иска се немалко смелост и самоувереност, за да премериш сили с великани на духа като Гьоте, Шилер и Хайне, Лесинг, Грилпарцер и Теодор Щорм, Томас Ман, Хауптман и Фойхтвангер, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг и Франц Кафка. Наред с това Стоевски претворява на български приказките на братя Грим и на Вилхелм Хауф, незабравимите за всяко дете книги на Вилхелм Буш, превежда творби на Ибсен, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега…
Но Димитър Стоевски не просто превеждаше – чрез чуждото произведение той винаги изразяваше СЕБЕ СИ, изнасяше на бял свят залежите на собствената си душа. В оригинала той откриваше своите прозрения, личните си влечения и надежди, пресъздаваше го като отломък от собствената си същност. И странно, тъкмо тази „волност“ даряваше преводите му с рядко, обаятелно своеобразие, което ги правеше по-верни по дух на автора от едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо „превеждане“.
Преди всичко Димитър Стоевски притежаваше в най-висока степен ДАРБАТА НА СЛОВЕСНОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ. И той гордо съзнаваше тази си отлика, която го издигаше над ученото занаятчийство… Преводът бе за Стоевски съкровено, любовно занимание – той си оставаше впрочем ЛЮБИТЕЛ, който надхвърляше рамките и мащабите на не един професионален преводач. Оттам идеше и нестихващата му обич и възхищение към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Той бе преизпълнен от синонимика и фразеология, от народни пословици и поговорки, от сочни просторечни изрази, от доловени из народната уста словеса; той имаше прясна, свежа дума за всяко душевно състояние, за всяка болка, просветление и надежда, за природните красоти и духовните изпитания… С тази своя страст към словото Димитър Стоевски, без да го съзнава, се бе превърнал в образец, мит, пример за следване. От преводач той бе станал УЧИТЕЛ НА ПРЕВОДАЧИ!
Ние, които можехме да му бъдем синове, с трепет прочитахме името му под заглавието на някоя книга. Това бе достатъчно, за да я зачетем с настървение, дори когато името на автора още не ни говореше нищо. Димитър Стоевски бе „виновен“ мнозина от нас да пренебрегнат личните си творчески въжделения и да кривнат по пътя на преводаческото изкуство, за да осъзнаят с време, че това може би е било дори по-благодатно поприще от собствената художествена изява.
Човек неволно се запитва: кога Димитър Стоевски е намирал време и сили за огромния си литературен труд. Та той беше човек с утвърдена професия, управител-лекар на противотуберкулозен диспансер! Това би запълнило и преизпълнило не един човешки живот. Но Стоевски намираше време за всичко, той нямаше време само за едно – да се губи в трагичен размисъл за напусто изтичащото време. Той бе зает да намери излаз, художествена форма на силите, издуващи гърдите му… Той се залавяше само с големи, значителни неща, които отговаряха на едро скроената му душевност. Така се възправя пред нас този снажен, ведър човек, склонен и към пиперливи шеги, и към топло, окрилящо съчувствие.
С вълнение си спомням как този гръмогласен, някак си красиво респектиращ в своята виталност човек бе загрижен да не ме притисне, да не ме попари с критиката си заради някои недогледани места в един мой превод, на който той беше редактор. Аз стоях пред него засрамен, притеснен от неудобство и очаквах тежка дума, заслужено порицание, дори присъда, а ето че той захвана да ме защитава от самия мен, намери куп извинения, увери ме, че и той е правил и прави същите грешки, доказа ми, че те лежат в психологията на преводния акт, според която човек често прочита думи, които му се иска да види в оригинала, заслепен от унеса на претворението. И аз му повярвах не защото ме оправда, а понеже ми разкри страни от самия мен, пренесе ме напред по пътя на самопознанието.
Някога, оспорвайки определението на Пушкин за преводачите като „пощенски коне на културата“, Димитър Стоевски предпочете да ги сравни с пощенски гълъби. Самият той желаеше да бъде такъв гълъб, който пренася култура, но в същото време, е и „херолд на мира“.
Зареял поглед в последния ред на своята последна преведена книга, Димитър Стоевски не предполагаше, че с необозримото си книжовно дело се е доближил до оня митичен титан, който подари на хората огъня…
Текстът бе прочетен на вечер, посветена на творчеството на Димитър Стоевски (6 юни в Литературен клуб „Перото“), организирана от ИК „Колибри“ и Съюза на преводачите.
Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус, Елиас Канети и много други.
