Запознаха ме с Александър Геров през 1975 г. Колко горд се почувствах тогава, че ръката ми е стиснал поетът, който беше по-различен от другите. В най-добрите му творби нямаше и помен от тривиалните мисли и чувства у повечето автори. От тях напираше завладяваща искреност и се чувстваше, че споделеното е действително преживяно като болка, радост или съмнение. Човекът в поезията му не бе като измисления човек в творбите на социалистическия реализъм. Той не бе едноизмерното същество, което трябваше да живее според изискването да бъде неизменно оптимист, вярващ в утрешното щастие за всички. Затова четях и препрочитах Геров. Особено държах на стихосбирката му „Свободен стих“ от 1967 г., а през годината на запознанството ни често стоях надвесен и над „Прашинки“ от 1973 г. В нея бе стихотворението му „Страдание“, в което се казваше: „Болка. Болко-о! Болчице…“. Там беше и стихотворението „Грешка“,  в което виждах отново Геров като поет на човешката мъка:

Аз сбърках своя път, аз сбърках.
Вместо обувки да кова,
безкрайната човешка мъка
помъчих се да уловя.

Можех ли да знам, че ми предстояха много години на едно близко приятелство. Още при запознанството ни поетът пожела да се видим пак и след няколко дни аз го посетих в дому му. Той живееше с жена си Тамара, дъщеря на художника Харалампи Тачев, в една къща близо до Софийската семинария. Нафтова печка, библиотечен шкаф – една съвсем обикновена стая. Там съм бил неведнъж, а после Геров и жена му се преместиха в блока, където бе живял Иван Пейчев. И там продължих да го посещавам често. Веднъж с поета отидохме до малката къща на ул. „Цветна градина“, където живееше майка му. Тя ми разказа за младостта на сина си, за Вутимски и другите приятели, идвали тук. Спомни се, че на един жур Вутимски играел степ, покачен на масата. А веднъж с Геров, жена му и Анна Пейчева обиколихме местата на софийската им младост. Имам няколко снимки на Геров от времето на нашето общуване. На едната сме двамата пред къщичката на ул. „Цветна градина“, където той бе живял дълго. Събориха я отдавна. Имам и снимка на поета в Стария Пловдив, а също и снимка от празнуването на един негов рожден ден. Искаше ми се да го снимам пред някогашното кафене „Средец“ до Народния театър. Но не ми се удаде случай. В кафенето – наричали го Якобинския клуб – Геров и неговите приятели ходели често. Вутимски, Иван Пейчев, Радой Ралин и още много…

Виждахме се често и слушах това, което той и Тамара ми разказваха. Така узнавах все повече за Геров и литературното поколение на 40-те години, към което проявявах силен интерес. Самото ми присъствие в стаята на поета ме преобразяваше. Той пушеше цигарите си, разговаряхме за нещо или мълчахме. Още не знаех за неговия Дневник и когато по-късно го прочетох, разбрах, както бях разбрал и от поезията му, че Геров е безпощадно искрен, че не премълчава нищо от живота си. Разбрах за голямата цена, която поетът бе заплатил, за да не измени на себе си. Търсейки,  преминал и през заблудите, но винаги с огромното си желание да разбере себе си и света, той бе писал стиховете си като една повест за съдбата си и за съдбата на човека и света. Увличал се от различни идеи, отказвал се от някои, той не загърби никога идеята за Човека. Оспорвана и защитавана, изопачавана, за да се опитат и да я убият, тя бе най-съществената отлика в мислите и чувствата на поета.

С магнетофон записах някои от нашите разговори. Записах и един разговор с майка му. Помолих го да ми прочете свои стихотворения, което също записах. През 80-те години излезе книгата ми за Геров, а през 2003 г. публикувах друга – „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“. В края на 70-те станах и „артист“. Подготвих един рецитал по стиховете му. Единият му брат, който бе актьор, рецитираше творбите му. А пък аз казвах от време на време по няколко думи за поезията му. Нарекох рецитала „Поглед от слънцето“, каквото бе заглавието на едно от стихотворенията му, в което се казваше: „Трябва да овладеем свободата, / трябва да овладеем красотата / и да си служим с тях“.

Още помня как вървеше по улиците. Уж трябваше да вървим един до друг, а той, самовглъбен, както винаги, крачеше доста пред мен. Няколко пъти отидохме в провинцията на литературни срещи, където имах честта да говоря за поезията му. Жена му почина. Останаха му котката Маруся, близките му хора от блока и приятелите, които не го забравяха. Към отколешната му самота, за която бе писал и през младостта си, се прибави и самотата заради липсващата му Тамара. Геров се затвори още повече в себе си. Седеше в кухнята или в хола и поглеждаше часовника си, за да разбере дали да запали поредната си цигара. Вечерта изпиваше лекарствата си и отиваше да спи. Той ми подари една част от архива си, която по-късно предадох на Литературния музей. Веднъж стана дума за Пастернак и Геров ми подари том със стиховете му на руски. Подарил ми беше и своите книги. Върху стихотворенията в една от тях бе нанесъл поправки и тя ми стана още по-скъпа. А веднъж му донесох лекарства от Източен Берлин, които му изпращаше Норберт Рандов, негов приятел и преводач. Без лекарствата, които поглъщаше всеки ден, той не би оцелял. Но въпреки тях, на един 15 май, когато е рожденият му ден, неговите нерви не издържаха. Трябваше да го вземат в психиатрията. Присъствах на този срив и много се уплаших, но лекарите го спасиха и Геров само след няколко дни се прибра вкъщи.

А сега за Дневника му. Когато ми го даде, аз си преписах някои страници, а други записах на магнетофонна лента. За всеки случай и защото беше времето преди 10 ноември. По-късно му върнах Дневника. Поетът пишеше за онова, което бе измъчвало толкова хора у нас. Но зад думите му се криеше един по-голям опит и страдания, каквито не всички бяха изпитвали. Малка част от Дневника публикувах години по-късно. А доста голяма част брат му Георги помести в няколко броя на един вестник. Къде ли е сега този Дневник? Геров почина, отидоха си и двамата му братя. Иска ми се да вярвам, че Дневникът е запазен и някой ден ще го издадат.

И друг път съм се позовавал на казаното в Дневника, защото и в него е истината за един от големите ни поети. За пътя на Геров, така мъчителен, но и толкова плодотворен. За неговата духовна съпротива в името на автентичното съществуване. За живота и творчеството му, за онази „дълбока трагичност“, тегнеща „над човешкия живот“ (Данило Киш).

В Дневника на Александър Геров са неговият живот, многото страдания, неговите надежди и разочарования. Там, ако става дума за режима след 9 септември, е търсенето на един спасяващ смисъл, за да се понасят по-леко ударите на вездесъщото безсмислие. Споделеното от поета е с откровеност, рядко срещана в подобни текстове. Дневникът не е замислен, за да бъде издаден като книга. Пък и това би било немислимо в онези години. Дневникът на Геров е монолог, с който той самият се опознава по-добре. Споделеното в бележките се отнася до това какво са поетът и човекът в драмата на съществуването. Дневникът е болката, безпокойството, мисълта му, от която се плаши и се опитва да я овладее, за да не се срине психически. Записаното от Геров има значението и на автотерапия, на самоконтрол, целящ да пази болните му нерви. В Дневника са неговото всекидневие, споделеното за хората, с които се е виждал, коментарите му за прочетеното в пресата, разни епизоди от живота на страната, мнението му за някои писатели и политически дейци, един от които е наречен „гестаповец“. Там ще видим негови стихотворения, някои от които Геров ще отпечата по-късно. Той и времето, сблъсъкът му с извращенията в обществото и държавата, бързината, с която иска да запише станалото, за да прибави поредния щрих към картината на времето. Така Дневникът е достоверен разказ за времето, в което човекът е само понятие, измислено от лъжите на пропагандата. Съдържанието му няма нищо общо с онова, което се пише в бездарната литература и пресата. То е свидетелство за отминалото, каквото са, макар и жанрово различни, „Задочните репортажи…“ на Георги Марков.

И в Дневника ще видим поета „смутен, безпомощен, объркан“, както се представя в стихотворението си „Обръщение“. Ще го видим много пъти, когато душата му е „от бреме натежала, / преследвана от своята съдба“ („Танц“). Споделеното ще ни разкрие неговия характер, доста дързък понякога, когато е трябвало да се защити приятел като преследвания Радой Ралин. Но ние знаем, че никой не е съвършен. И Геров, въпреки че бе обърнал гръб на властта, очакваше да го почетат с някоя награда. И в най-добрите му стихосбирки има творби, които не е трябвало да включи, тъй като са под равнището му. Каквито и да са обясненията ни, те няма да накърнят съкровеното ни отношение към живота и творчеството му. Минусите на Геров се забравят заради етиката и таланта му. Заради това, че въпреки болните си нерви и преживяното в психиатриите, той съумяваше да се изправи на крака и с осенилото го озарение да продължи напред. Без да се предаде, без да измени на същностното в душата си. В стихотворението си „Равносметка“ поетът казваше: „душата ми беше невинна / и бе истински моя живот!“. Убеден съм, че в най-голяма степен това е истината за Александър Геров – явление в културата ни, отправна точка за размислите ни, когато се вълнуваме и разсъждаваме за тайните на човека, времето и свободата. И за останалото, заради което човешката ни участ е била винаги проблем. 

Като млад поет Геров вярва в живота, обича го, нарича го „нашата едничка страст“ („Марш“). Дните му са заредени със смисъла на обреклия се да промени света, да го направи по-справедлив. Но и в ранната си поезия той понякога е елегичен, измъчва го нетрайността на нещата, самотата. В стихотворението си „Песимист“ Геров казва: „Виж душата си болна и сива. / Как жестоко животът ни лъже…“. С много болка е наситена и изповедта му в „Самота“, където поетът се надява да не дойде денят, в който ще се спъне „изтощен / пред колелата на трамвая“. Да, има ги тези настроения, но по-трайното и същественото е в светогледа му на живеещ с тревогата на времето, с това, което са България и Европа преди и по време на Втората световна война. Преобладаващи в нагласата му са вярата в бъдещето, волята за борба. Вутимски, неговият приятел, бе изгубил тази нагласа, своевременно проумял, че бъдещото общество ще бъде против свободата на изкуството и личността. Заради убежденията си Геров ще попадне в затвора, от който излиза на 8 септември. Започва обратът в историята ни, на който поетът ще стане жертва. Но по-напред той бърза да се включи в устрема към уж свободния живот. Творбите му са посветени на вярата му, заради която е бил в затвора. След време той ще изповядва в Дневника си своя срам, че е писал пропагандна поезия. Ще се чувства виновен, мъчително ще изстрадва угризенията си. Това са годините му на страдания. Той е психически съкрушен, опитва се да се самоубие. На няколко пъти ще го лекуват и в психиатрията. И всичко това заради новите порядки в обществото и държавата, които ще нарече „абсолютното нищо“ („Мъка“). Порядки, сред които е погубващата „сталинска шпиономания“. „Още не мога да дойда на себе си, още се страхувам за себе си.“ Порядки, заради които е безцелното въртене на колелото („Слепота“), а такъв е животът, в който няма смисъл и цел.

Още в първите години след обрата го обвиняват, че печатал стихотворения в „Златорог“. Подозират го и за някакво измислено провинение от същото време. Привикват го, за да му натякват за това „провинение“. Как ли е преживял процесите, терора, убиването на журналисти и писатели, всичко онова, с което започва самозабравилата се власт. Приятелят му Александър Вутимски е напълно забравен. И „основателно“, защото е отрекъл „естетиката на уличния позив“, която са нарекли малко след смъртта му „социалистически реализъм“. Владимир Василев оцелява по чудо, за да не го печатат и да живее в мизерия. По-късно Геров ще изрази възмущението си в Дневника, че властта забранила да му направят некролог, когато починал. Далчев замлъква за дълги години, потънал в „безименната пустота“ на кошмарното съществуване. Извършената преоценка в литературата отрича приноса на някои творци от класиката. Йордан Йовков бил реакционен романтик. Символизмът е явление, разминаващо се с „естетиката“ на казионния реализъм. Разочарованията му ще се натрупват постепенно, докато не проумее, че живее в една реалност, разминаваща се с представите му за свободен политически, обществен и духовен живот. Започнало е времето на неговото изгнание. Времето на презиращия Александър Геров, който може да изрази несъгласията и ненавистта си само в своя Дневник, пред някой близък приятел, а също и в отделни стихотворения, допуснати някак си да бъдат отпечатани. Това не е бунт на бореца от барикадите. Това е своеобразен бунт на поета, привидно безплоден, защото какво може да промени едно стихотворение или един жест на несъгласие. Но бунтът не е безплоден, защото облекчава болките на Геров. Упражнява и плодотворното си въздействие със стихотворенията му. Той и сега ни вълнува и ангажира мисленето ни. Затова и занапред ще четем поезията на Геров и страниците от неговия Дневник. Ще свеждаме глава за почит и признателност пред поета, който в онези страшни времена намери „Своя опора. Своя надежда. Своя борба. Своя цел“.

Преживянато от Геров ще изкристализира в истините на поезията му, в мъдростта на неговия размисъл за Доброто и Злото. И той като Ясперс, макар и с други думи, ще каже, че „животът е пронизан от страдание“. „В какъв свят живеем наистина. Какъв авторитаризъм“ – ето я поредната му констатация. И още една: „Хората са се изродили, те са станали безпринципни и безчестни, някакви неизвестни на мен подбуди ги движат“. „Тъжна е атмосферата в нашата родина. Тъжно е човешкото битие. Сдъвкаха надве-натри култа и отново тръгнаха по мракобеснически път. Път на обезличаване, на гавра с човека, на страх, на безизходица“.

Колко пъти ще го ужасява обезличаването на човека. С едно непрекъснато манипулирано съзнание той е забравил за предишната си способност да мисли самостоятелно, да стигне до извода да не бъде като всички, а да бъде самостоятелна личност с правото на собствен избор и решения. Ето един пример за споменатото пропадане на човека: „Какви страшни етични писма в „Народна младеж“! Една двайсетгодишна девойка не може сама да се оправи в любовта. Преспала с един мъж и после: „Обърнах се към комсомолската организация в Ямбол, но оттам не дойде никакво разрешаване. Бях принудена да потърся правата си пред Народния съд“. И накрая след описаната „драма“ на девойката думите на Геров – „Какъв нравствен изрод!“. Разбираме защо е дефинирал живота си като „безсмислен“ и защо се пита: „Защо да не го приключа?“. И отново внушението, че „всичко издъхва. Черната сянка на безизходицата, абсурдът и предопределеността витаят над света. Я хората движат историята, я провидението я движи. Не може иначе да се обясни цялото безсмислие на историческото развитие. А може би това е безсмислието на човека“. Това са думите на един наранен човек, прозрял цялата безнадеждност на човешкото съществуване. Думи на човек, затиснат в блатото на безизходицата. И страхът, постоянният страх, отбелязан от философите като същностен белег на тоталитаризма. „Малцина истински живеят“, малцина са онези, които мислят и въпреки непоносимия живот все още могат да се гневят, отказали се да маршируват с безмозъчното стадо на немислещите. Един от тях е Александър Геров. Той знае, че ако „животът бавно не ни изпълваше още от рождението ни, щяхме да бъдем по-щастливи“. И добре знае, че сме безпомощни пред това изпълване с болка, заради което човекът е наречен „страдащо животно“. „Едно след друго в теб се бавно вместват / възторг, надежда, радост и страдания.“ И накрая проумяваш, че си „преситен от вълнения и бури човек“. Това е част от поредното му стихотворение за човека и живота. За лицето и опакото, за светлината и сянката, какъвто е животът и в текстовете на Албер Камю. Френският писател казваше: „Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие“. Казваше, че „да бъдеш лишен от надежда, не означава да бъдеш обезнадежден“. Защото „пламъците на земята струват толкова, колкото и небесните ухания“. Мисля, че Геров би могъл да се подпише под всяка от тези мисли. И в това ме уверяват животът и творчеството му.

„Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма.“ Потресаващо е, защото думите са на човек, повярвал, че светът върви напред. Той си мисли със страх какво ще стане, ако излезе навън и някой от ДС започне да го разпитва. Споменава за един просяк на улицата и си мисли, че той може да е провокатор. „Този страх говори за общото състояние на духовете в България и доколко е ликвидиран култът. Нищо не е ликвидирано от култа.“ Геров посочва имената на писатели, които са му близки. Узнаваме, че Иван Пейчев се е страхувал да излиза на улицата. Научаваме, че Радой Ралин е много отчаян. „Той е разбрал нечистата игра на политиците.“ „Атанас Далчев казва, че и той понякога се чувства червей.“ „Далчев смята, че човекът е създаден с мисия да унищожи земното кълбо. Атанас Далчев казва, че изпитва страх от хората. Аз му казах, че изпитвам този страх от рождение, защото виждам техните отражения и в себе си.“ И след цитирането на тези мисли нека приведа и една, в която Геров заявява: „Аз съм психически убит човек. Уби ме обществото, партията, Съюзът на писателите, приятелите“. „Мисля си, пише той, как ли ще натопя тези хора, ако ми направят обиск и вземат тетрадките ми. Но аз ще натопя преди всичко себе си.“ Ето го този неизменен страх, вилнеещ навсякъде, за да стане тема в Дневника и творчеството на поета. „Ние живеем във голям страх, / във страх от реалността.“ Двустишието е от една негова творба, записана в Дневника. От една страна, постоянните му безпокойства и натиска на неговата самовзискателност, породила самоупреците му, че не му достигат силите да заживее другояче, по-естествено, като Далчев например. От друга – чувството му за вина. Геров пише: „Човек по самото си рождение вече се чувства виновен, защото не може да победи смъртта и е безсилен пред вселената“. Кафка още не е преведен на български. Но Геров е прочел нещо за неговите възгледи и го прибавя към мислите си за вината на човека. „Интересна е философията на Кафка. Много мрачна и безнадеждна, но нали и аз съм имал такива усещания – винаги съм се чувствал виновен. Дали не е това някаква обективна безперспективност: за Кафка човекът не е господар на природата, той е завареник на битието, пръст, бучка глина, беззащитно, слабо, безсилно същество, което усеща с всички фибри своята обособеност от живота, откъснато от него/…/. Той е бил дълбоко убеден в безсилието на човека пред живота.“ Припомняйки си тази бележка, си помислих колко ли са писателите у нас, които в онова време са били способни на този тип разсъждения. Кафка, а по-късно и Геров са страдали от своите неврози и от прозренията на съзнанието си. Затова толкова често те пишат за човека като за едно „беззащитно, слабо, безсилно същество“, като за един „завареник на битието“.

„Смисъл и безсмислие“, „Промисъл за вселената“, „Тайна“, „Време“, „Песимист“, „Вяра“, „Равносметка“, „Слепота“, „Абсурд“, „Материя“, „Познание“… Заглавията и свързаните с тях творби подсказват какви са внушенията на Геров за отреденото му време и какво мисли поетът, носещ товара на своите съмнения и противоречия. Говорят за неговото съзнание, измъчвано от размишленията за човека, за времето и смъртта, за историята и мечтаната простота на съществуването. Те стоят над стиховете за неговите крушения и озарения, за душевното безсилие и силата на интелекта му. Споделеното в Дневника ни подсеща за въпросните заглавия. Изповеден, саморазголващ се до крайна степен, тръгнал от емпиричното, от конкретно почувстваното, Александър Геров сътворява един свят, в който има толкова поезия и философия. Той ни кара да го четем и препрочитаме, подчинени на таланта му да говори завладяващо за човека и трагичната му участ. Но да изтъкна и стойността на Дневника като една присъда над тоталитарното време.

Една от трайните причини за неговите страдания е катастрофата в културния живот. С  неприязън Геров пише за окованото с догми изкуство. На него той противопоставя другото, в което виждаш „реалност“. „Показват се неща от живота и хората не се страхуват да ги показват“ – с тези думи той говори за един френски филм, който му е харесал. И продължава: „Ние не смеем да покажем нито една истинска частичка от живота – всичко е догматично, преднамерено, дозирано, премерено на аптекарски везни. Ами самият факт, че се страхуват от две мои стихотворения, а какво да кажем за страха им от живия човек…“. На друго място Геров споменава, че не искали да отпечатат стихотворения на Далчев. „При социализма изобщо не може да се говори за изкуство и за неговото разбиране от страна на властта. Отделни творци правят само изкуство, на свой риск и на своя отговорност.“ Споделеното е в Дневника. Там са и думите му: „Нашето писателско съсловие ми се вижда в голямото си болшинство много жалко. Всички стари и официални кримки са нищожества. И народът с право не чете произведенията им. Такава патриархална скука са. Никакъв истински полет на мисълта и чувствата. Всичко в затворените рамки на социалистическия национализъм“. Прочел стихове за България от един посредствен съветски автор, Геров бързо реагира с коментара си: „Колко жалко нещо е поетът, който използва елементарния си стихоплетски дар за лични изгоди“. Не пропуска да отбележи как са го накарали да махне стих на Вутимски, използван от него като мото на едно стихотворение. Читателите не знаели кой е Александър Вутимски. Но ето и бележката му от 1 май 1972  г.: „Какъв позор! Декламират по радиото моето стихотворение „България“, като изхвърлят стиховете: „И първа от свободните народи / по пътя на прогреса как ги води“. Причината е ясна. Не България, а Съветският съюз трябва да води. През 1968 г. Геров пише едно стихотворение, уточнявайки с последвалата бележка, че то се е родило „на улицата след окупацията на Чехословакия. То слага кръст на всичките ми илюзии…“. За думата „държава“ в стихотворението поетът пояснява, че „това е главно съветската държава, руското самодържавие“. Какво да кажем? Поетът след всички болки и разочарования е станал и противник на Съветския съюз. Неизбежно е било. Стиховете му за съветската армия са отдавнашно минало. И така стигаме до следната бележка в Дневника му: „Ще емигрирам. Не мога да гледам повече как Русия асимилира българския народ“. Геров пак е побързал да реагира с възмущението си. Както го е правил толкова пъти…

А ето и други негови признания: „Единствената ми надежда е Америка. Двайсет и пет години нашите деца не са гледали „Мики Маус“, филмчетата на Уолт Дисни. Те са отвикнали да се смеят, да се радват на детството…“. Видял американския филм „Непокорният Люк“, поетът казва: „При социализма понятието за Непокорния Люк бе убито и всячески се стремят по всички възможни начини да го убият“. Тежко му е било, много тежко. Затова и сам се съветва: „Избий си от главата, че хората преживяват трагично като тебе“. На няколко пъти споменава за Далчев, взел го отдавна като пример в живота си. Посветил му е чудесни стихотворения. Изтъква факта, че не се е омърсил от никакво събитие. Възхищава се на Далчев, изразил така въздействащо представите си за истинския живот, заредени с много смисъл и човечност.

Мисълта за култа и привидното му разобличаване, преживяното през 1956 г. с разкритията за Сталин са повод за появата на някои негови стихотворения, разкриващи тогавашното му състояние. Тази мисъл няма да го напусне и по-късно. „Тоз жребий ден и нощ разяжда мисълта ми.“ Стихът е на Кавафис от „Стени“. Цитираните думи бих отнесъл към състоянието на Геров. А Ясперс твърди в един от своите анализи, че „човек сякаш е тръгнал към нищото“. Намирам за уместно да отнеса констатацията и към живота в годините на терор, на който е свидетел и потърпевш Александър Геров. Навярно тази 1956-а е сред главните причини да се засили у него присъщото му поначало трагично чувство за живота. И да го завладее чувството за безопорност. Сринала се е в много отношение вярата му в човека и човечеството. Човекът никога не е бил за него абстрактно понятие и някаква неясна идея. Всичко, което е написал, признава Геров, е „само в служба на понятието „човек“. Само че режимът го изпразва от вложената в него идея за свобода и достойнство. Понятието няма вече никаква стойност. Човекът е собственост на държавата. Не трябва да принадлежи на себе си. „Затова съм толкова самотен и несретен“ – казва Геров. И после разширява смисъла на споделеното и прави новото си обобщение, че „човечеството няма никакво бъдеще. То е осъдено на гибел съвсем естествено, защото човек не е нищо повече от един животински вид в природата“. Отива и по-далеч: „Човекът е много долно животно“. Тези мисли нямат нищо общо с патоса на идеологията, с фалшивите послания на поезията, с лъжата, без която диктатурата е невъзможна. Нямат, но и сега ни карат да се замислим над въпросите за човека, които не допускат бързи отговори. Да се замислим пак за вчерашните бедствия, за да не станат те сегашни или утрешни. Защото реварваризацията, за която пише Ортега-и-Гасет, е винаги възможна. Простакът, който живее в безпардонния сегашен или утрешния властник, не умира никога. Също като чумния бацил, за който говори Албер Камю в един от романите си. В едно от стихотворенията си, написано през 1956 г., Александър Геров казва:

На всяко общество наемната утайка
дъхти на приеми, разврат, парфюм.
Туй е разглезена и алчна шайка –
това са хора с ловък, хитър ум.

(„Сняг“)

В стихотворението „Възможност“ ще прочетем: „Видях човека като една възможност / и се ужасих“. А в „Предупреждение“ са двата му стиха: „Човекът е загубил своя образ / и няма никога да го намери!“. Единосъщ в поезията и записките си от Дневника, за Геров няма забранена тема. Той дава израз на крайното си отчаяние, на изгубения смисъл. Стига дотам, че сякаш, превъплътил се в убеден нихилист, отрича значимостта на човека. Но това са преходни състояния на съзнанието му. Непреходното е в надеждата, колкото и да е намаляла. И в човека, въпреки горчивината, с която пише неведнъж за него. А пише така, тъй като ненавижда противната баналност, в която са го превърнали. Ненавижда посредствеността, под каквато и форма да я види. Същата тази посредственост на „хората без съдба, без ранг и без истинска човешка същност“, за която е писал Ясперс в „Духовната ситуация на времето“.

И новелата му „Неспокойно съзнание“ е отзвук на преживяното от поета. Едно време на доноси, на страх, затвори и лагери, на хора без „истинска човешка същност“. Новелата ни среща с персонаж, зад който се крие самият Александър Геров. Обвинен неоснователно, че е писал стихотворение за царя и царското семейство, потиснат и уплашен, че срещу него доносничат, героят започва да страда от манията, че непрекъснато го следят. Крайно угнетен, с разбита психика, той замисля да се самоубие. Страхът е отнел способността му да осмисли трезво своето нещастие. Измъчват го халюцинации. Привижда му се, че играе шах с Джек Лондон и че разговаря с Пушкин. А Геров пише и за мястото, където е попаднал болният герой на новелата: „… това беше един следствен отдел на Министерството на вътрешните работи, където с всевъзможни средства изтръгваха показания от заподозрени хора, жестоко ги измъчваха и ги превръщаха в отрепки“. Новелата е написана в началото на 60-те години. И сега се чудя как е била издадена заради цитираното по-горе и заради разобличителния патос на съдържанието ѝ.

Ето как се трупат едно след друго омерзенията на Геров. Вроденият му усет за истински значимото в изкуството и литературата, отвращението му от командващия догматизъм, от липсата на свобода за творците го докарват до положението на категоричен противник на статуквото. Възмутен, той пише за случая с Радой Ралин и неговите „Люти чушки“: „Каква историческа ирония! И по-страшно от Хитлер, защото горят книгите на Радой Ралин и могат всеки миг да дойдат да те арестуват, да ти устроят процес, да те унищожат физически, както Трайчо Костов“. Геров не е пропуснал да отбележи и имената на Борис Пастернак и Солженицин, репресирани от съветския режим: „Страшната руска диващина с Пастернак и Солженицин и гадните им религиозни норми, че човек за човека бил другар и брат“.

За тази атмосфера, измъчваща поета, са писали и други. Споменах за Георги Марков,  ще спомена и за дневниците на Борис Делчев. Марков и Делчев са в съзвучие с Геров. По свой начин и тримата демаскират тоталитарния строй с неговия живот на всички равнища. Животът всъщност го няма, той е достигнал едно атрофирало състояние на умъртвени ценности. По повод на филма „Невероятна история“, охулен от властта, Геров пише: „Те са невежествени. Както не разбират нищо от култура, на същото основание може да се предположи, че не разбират нищо от икономика и стопанска политика. Те разбират само от властта – как да я пазят и да си я прехвърлят един на друг“.

Колко са различни тези възгледи от окрилящите го идеи, с които бе навлязъл в живота като млад поет и ремсист. Тази промяна не е рядко явление. Случвала се е по всяко време у нас и по света. Та нали човекът не е веднъж завинаги определен, неспособен за никаква промяна. Ще цитирам пак философа Ясперс и неговите думи, че човекът е „битие на път“. Следователно той може да греши и да се поправя, да се лута в лабиринта на участта си заради погрешните си ориентири. Въпросът е да не стане догматик и фанатик, един от онези, за които бе писал някога Александър Вутимски в есето си „За равенството“. „… за всеки човешки проблем имат готова формула, непременно научна – нещо като разковниче на мисълта“. „Те искаха да управляват света – наистина всички заедно – по някакъв неизвестен начин. Но преди всичко трябваше да се разправят най-сетне, веднъж завинаги с омразните самозвани творци на велики неща, с тези неотстъпчиви застъпници на човешката самостоятелност.“ Да цитирам и още от Вутимски: „Много често на своите събрания те съветваха поетите как да пишат, философите как да мислят и изобщо – учението за средата ги докарваше във вдъхновен захлас“. „Застъпник на човешката самостоятелност“, твърде рано за възрастта си проумял какво представлява едно тоталитарно общество, Вутимски ще загърби първоначалните си идейни увлечения. Това, което предчувства, че ще стане заради онези с готовите формули, се случва във времето, когато него вече няма. Но то причинява страданията на приятеля му Александър Геров.

На 10 декември 1964 г. Геров пише в Дневника си: „Всичко е гадно, подло и разложено. Партията – това е мелница за човешките души, работилница за духовни протези“. Тогава е бил на 45 години, все още сравнително млад човек. Все още с живия спомен за младежката си вяра, за преживяното в затвора. Няколко дни по-рано, на 8 декември, поетът е записал: „По дяволите всички идеологически и държавни философии. По дяволите всички редакционни статии и увъртания. По дяволите всички подлеци, шарлатани, кариеристи и експлоататори на човешкото общество. Ако в това се състоеше животът, той би бил най-голямата безсмислица“. С помрачено съзнание ли е поетът? Съвсем не. Всичко е заради тази „безсмислица“, каквато е бездуховната ситуация в страната му. И не само там, защото знаем, че написаното е могло да предизвика същата реакция и на много други места в света. Написаното от Геров е диагностика. В живота няма хоризонт и надежда. Няма изход. И поетът пак ще се обърне към себе си, вдъхвайки си за кой ли път някаква увереност:

Тренирай се за проста твърдост
като скалата и пръстта.
Плюй на мисловната си дързост,
приемай като сън света.

(„Смисъл и безсмислие“)

Опирайки се на едни или други факти, взирайки се в тях с проницателния си поглед, Геров заключава, че причината за душевното му страдание е в неговия мозък, в мислите му, които неспирно гравитират около Злото. Много му се иска да се промени, да планира по друг начин личния си живот, да се проясни съзнанието му. „Всеки човек носи със себе си живота си. Може да носи най-много още един живот със себе си, а аз се опитвам да нося живота на всички. Нищо не става.“ „Животът на всички“ е мисълта му за едва ли не всичко под небето и във времето като реалност и духовност. На това ли се дължат непрестанните му безпокойства, твърдението му, че всичко е „тъжно и безнадеждно“, че човечеството „не върви по добър път“ и се е изродило? Това ли е причината, правейки поредното си обобщение, да каже, че човекът по същество е „едно страшилище и звяр“. Смятам, че отговорът е в големия потенциал на интелекта му, на неговата способност да реагира веднага на всичко, което го провокира със своята несъстоятелност. Геров съумява всеки път да направи съответното обобщение, богато и на много неочаквани прозрения, защото носи в себе си дълбоката представа  за истинното. Сред баналностите на живота той усеща постоянно наличието на един по-красив свят. Той е като видение, което непременно трябва да се преобрази в действителност. И заради контраста между него и света, пораждащ душевните му напрежения, той ще прави заключенията си за нещата и явленията с един максимализъм, често пъти под формата на присъда.

Осъзнал за кой ли път, че е попаднал в поредната измъчваща го ситуация, Геров иска да се разтовари от бремето на мрачните си мисли. „Живей просто и умри просто. Остави всичко на човечеството. То така или иначе ще се справи, доколкото му достигат силите пред тъмната пропаст на вселената.“ „Ще си заживея в самота, както живее Атанас Далчев, ще си мисля и ще си живея поетически, но няма да споделям с хората, а само с някои приятели. Така ще престана да се разпилявам и да обеднявам духовно и нравствено.“ „Мечтая да работя в ТЕЦ, да хвърлям въглища и да знам, че нося топлина на толкова много хора в зимните дни. Какво по-голямо щастие от това!“ В неподправеното съществуване, в простотата, за която пише в стиховете си, там трябва да бъде спасението. Геров ще намери нужните сили да се промени. Но само донякъде, защото и занапред животът и психиката му ще го подлагат на много изпитания. Важното е, че е разбрал колко гибелно може да бъде прекаленото познание за опакото на света, вселило се в сърцето, както пише в едно стихотворение, в което споделя с болка, че „няма вече радости, / и нищо не боли“ („Познание“). Но алтернативата е намерена. „Потиска ме тъгата, а трябва да се науча безсмислено като животните и гълъбите да плувам във времето“. Да цитирам и стихотворението му „Вяра“:

Недей вярва в кумири и понятия.
Вярвай само в отделния човек,
с който те е свързал живота.

Тази тема за страданието и познанието, за връзката между тях и за тържеството на освободения дух винаги е вълнувала поета.

В Дневника и в цялото му творчество има много психологически и философски прозрения. Те нямат нищо общо със спекулативното мислене, натоварено с неразбираеми формули. Александър Геров е поетът, който е пределно ясен, когато пише за тайната на живота и смъртта, за многото загадки, съпътстващи дните ни. Само с няколко думи, с един пределен лаконизъм той може да проникне и в най-сложния проблем, превръщайки го в запомнящ се образ. Колко прав е Иван Теофилов, казал за поета, че той „намира такива думи и с такава абсолютна сигурност, които така изненадващо и смайващо изразяват мисълта му, че направо те сепва“.

В Дневника си поетът споделя, че не е успял да разреши човека. Нима има някой, който да го е разрешил напълно? Който да е проникнал всеобхватно в тайната, каквато е човекът? Но в човешкия ни свят ще има винаги хора, страдали като Александър Геров, за да се доберат с мъката и опита си, със своето съзидателно вдъхновение и с омразата си към „абсолютното нищо“ до едно малко, но така благодатно разрешение…