Спомени за Дора Габе от непубликуваните ръкописи на Петко Росен. Въпреки че рождената година на Дора Габе и до днес е спорна, някои изследователи приемат, че тя е родена преди 130 години, през лятото на 1886 г.

„Аз свързах един момент от живота на Яворова с Дора Габе и добре ще бъде да я не подмина. Моето познанство с Дора е твърде сказачно. Бях студент. Пътувам през Варна за София. През Варна, защото и тогава мразех немците толкова, колкото и сега. Не исках да пътувам по Източните железници. От Варна в моето купе се качи един благообразен господин на около 45-50 години с прошарена черна брада и твърде смирен мисловен вид…. Заприказвахме се. Неусетно минахме на политични и литературни въпроси. Аз бях смел до педантичност… По едно време господинът ми подаде тетрадче със стихове и дума: „На един мой племенник са, прегледайте ги. Той е още твърде млад, за да бъдете твърде строги към него”. Попрегледах ги отгоре, отгоре и почнах да му разправям кое ми харесва и кое не… Стиховете не бяха лоши… Езикът бе малко неправилен, нечист, но картините, обзервациите, усещанията бяха доста себични и конкретни… Казах му: „Стихотворецът е слаб, но поетът е отличен. Има надежда”. Това му хареса. Каза си името – П. Габе… и слезе към Шумен мисля.

Няколко дена след пристигането ми в София при мен се яви една госпожица и ми подаде писмо. Прочетох го. То бе от П. Габе. Аз побързах да го похваля като интелигентен човек и пр. Госпожицата ми обяви, че е негова дъщеря. Разбрахме се, че стиховете били нейни. Баща ѝ писал твърде ласкаво за мен и… Препоръчал ме за неин литературен наставник… Тъй започна нашето познанство с Дора. От този момент ние бяхме добри приятели. За мене тя представляваше и това удобство, че бе най-близката приятелка на Невена Томова, едно от моите нещастия… По бунта в Университета ние манифестирахме винаги подручка. Често ходехме в ателието на вуйчо й – прочут скулптор, който отиде в Палестина. Запознах я с Яворова, със Славейкова. Дадох им стиховете й. Яворов ги пооглади, поизпра и ето ги в „Мисъл”. А да напечаташ стихове в „Мисъл”, то значи, никой вече да не може да ти оспорва правото на поет. Яворов си турил нещо на ум и ме страшно ревнувал, но аз си нямах и хабер. С Невена Томова аз свърших тъй трагикомично, както и бях почнал. Дора бе изплувала на литературното бунище и нито тя ми беше нужна, нито аз на нея. В Женева, след като тя се обеси на врата на онзи полски евреин, аз дори я ненавиждах. Защото ми бе непонятно как тя, поетеса божем, ще неглижира един от първите поети на България, човек с име и достойнство и ще се предаде на такъв никаквец. Отношенията ни бяха вече  такива, че мен ми бе кеф, когато тя случайно попаднеше в компанията ни и Дучич[1] я подхванеше: „Госпожице Дора… Па що ви е нужно вам да пишете поезии… Оставете ние да ги пишем…, а вам е предостатъчно да ни вдъхновявате… Вие сте върло лепа, госпожице… Ови талант е вам достатъчен”.

Пустият му Дучич! Как ми се ще намеся и неговото име в моите спомени. И може ли инак. Та той ще си остане един от най-милите за мене хора… С него ме запозна Симеон Радев. И доста скоро ние се сближихме. Но един куриозен случай ни свърза твърде силно. В Женева бе дошел някакво македонче, сръбски стипендиант в Русия. При една среща ние се счепкахме много люто и аз го жестоко оскърбих. Групата сръбски студенти се много обидиха. Принуждаваха го да иска от мен удовлетворение. Начело с Дучича, явиха се при мен и почнаха да го усукват. Аз им заявих като две и две четири, че съм готов да дам всекиму удовлетворение, и то с каквото си избере оръжие. Отидоха си. Онзи господин излезе страхливец и манкира. Сърбите го обругали и пак се явиха при мене да искат удовлетворение от името на цялата си група, че аз в лицето на онзи съм обидил всинца им. Заявих им, че за мене е безразлично кой иска удовлетворението: нека се яви – кой да е. Но никакъв пардон. Пак си отидоха. Съвещавали се – но никой не се наел от тях да се яви като рицар на националната им чест. Дучич ги изругал: „О майко Србиьо, такива  лопови ли са всичките ти синове”. Яви се при мен и ми разправи цялата работа, па ме пита: „А от мене искаш ли и дължиш ли ми удовлетворение?”.

„Не, ти си ми приятел, при това херцеговинец, аз ценя твоето приятелство и не искам да го пожертвувам за сметка на една продажна македонска сволоч”. От тоя момент ние станахме неразделни. Той ценеше твърде много моите мнения. Аз му бях душеприказчик във всичките му авантюри: С Луция Варман, със Наденка Лазаровна и пр. А той е един несравним поетически талант, какъвто ние нямаме. Добре рафиниран, с големи литературни познания, с всичкия французки финес на усета и стиха, Дучич прави чест на своята нация.

Напоследък Дора Габе написа в „Отечество” Добруджански миражи. Те бяха великолепни картинки. Дора все пак е поетеса. А с онзи дръвник Боян Пенев не могла да я карат. Разделили се. Добре и стана. Тя искаше такъв мъж: суров, душевно твърд и мъжествен. Нека гризе сега тази професорска сухоежбина.

Дора бе средна по ръст, добре сложена, но не особено развита. Хубаво, някак четвъртито лице с приятен маслинен (смуглий) цвет на кожата, приятен звучен глас, но както в гласа ѝ, така и в погледа ѝ, има нещо еврейско-иронично а същевременно тъжно. Обичаше да ми пее и свири на китара:

„Не плачь, не плачь дитя моя,

не стоит он безумной муки”

[…]

За Яворов и Дора Габе

Яворов бе много скритна личност. Обичаше и мразеше доста силно. По-силен в омразата си, той все пак можеше да се въздържа и да търпи дори и явно нему неприятни хора. В обичта си бе също такъв. Това най-добре изпитах в отношенията му с Дора Габе. Той бе … глътнал въдицата. А бе ревнив като турчин. И то скрит, скрит ревнивец. Аз нищо не подозирах. Едно, че бях изложил самолюбието си на страшна язва, без сърцето ми да взема участие, и друго, че Дора ми бе доведена от самия ѝ баща. А освен това тя бе най-интимната приятелка на Невена Тонева, която газеше моето болезнено самолюбие. Изключиха ни от Университета – заминахме за Женева. От Женева бяхме в редовна кореспонденция. Чак там разбрах, че ще се пръсне от гърчене и мъка по Дора. А тя бе страшно равнодушна. Дойде работата най-после дотам, че трябваше да посреднича на един ревнивец, който и тебе ревнува! Пристъпих смело и открито към обяснения с Дора, защото се боях, че Яворов може да направи някоя дързост или най-малкото пак да замине за Македония да го пречукат. Всичко бе напусто. Дора не искаше и да чуе. Откровено отблъсна всякакви предложения и залъгалки. Каза ми: „Не ща такъв мъж. Като него, като тебе…, та аз самата съм като вас. Човек без душевни устои… Вечно скимтящ, вечно гърчещ се”. И като че ли, за да потвърди всичко това, хвърли се на врата на един полски евреин и отиде.

Горкият Яворов… Колко язвително бе всичко това за неговото самолюбие! Още повече, че и аз знаех доста интимности. А това бе най-непоносимото за него.

Завърнах се от Запад и от далеч, от далеч му разправих всичко, което знаех за Дора. Той веднага взе тон на равнодушен шегобиец, който разправя за чужди работи или за отдавна минали свои: „Брат Петко, аз знаех, че Дора е жена, но не мислех, че е толкова жена… Та с какво, а и с кое ще се харесаме ние на жена? С телесна хубост и сила ли? С душевна мощ и коравина и целостност ли? Жената обича да се чувствува сграбчена от силни ръце, да намира у мъжа непоколебима опора. А ние сме тъй раздрусани, та сами имаме нужда от опора и ръководителство…“ Казах му в ръцете на какъв мухльо попадна Дора, а той, смеейки се, довърши: „Но сигурно е бил мъж и не се е червил по десет пъти, когато е отивал на среща с нея”. Добавих му, че и сръбския поет Дучич я ухажваше, но и той нема успех. Това сякаш го много задоволи и смеейки се добави: „Жените само докато са гимназистки, са мечтателки и се влюбват в поети – собствено в името им. Но щом узреят – не ги поглеждат.”

Петко Росен (псевдоним на Петко Георгиев Чорбаджиев) е български писател, юрист и общественик. Роден е на 15 октомври 1880 г. в село Ковчас, Лозенградско (дн. Турция). Баща му Георги Чорбаджиев през 80-те години на XIX век се преселва в село Гергебунар (дн. Росеново), а през 1891 г. в Бургас, където става собственик на т. нар. „хан на хъшовете” – сборище на бунтовници и комити. Учи в гимназия в Сливен, заедно с Яворов, Минко Неволин и Елин Пелин (1894-1896). Завършва гимназия в Русе (1901). Следва право в София, Париж, Женева. Прекъсва следването си и участва в Преображенското въстание (1903). Участва в Балканската и Първата световна война. Окръжен управител (1918-1919) на Бургас. Народен представител от Демократическата партия (1931-1934). Работи като адвокат. Автор на книгите: „От Дунав до Бяло море” (1927), „Литературни сенки и силуети” (1928) „Между народа. Видено и чуто” (1933), „В поле широко” (1938), непубликуваната приживе „През гори зелени” (1982), „Сурвакници” (т. І., 2011) и др. Помага да не бъдат депортирани бургаските евреи. Умира на 30 април 1944 г. в Бургас.

Тази публикация от непубликуваните „Спомени и впечатления“ (1917-1918 г.) на Петко Росен стана възможна с любезното съгласие на неговия внук инж. Петко Чорбаджиев.