Публикуваме предговора на Зейди Смит, съставителка на „Книга за другите“ (ИК „Жанет 45“, 2016), превърнал се в повод за дискусия в рамките на Литературния фестивал (17 ноември, 13.30 ч.).
Темата на дискусията „Другият: идентичност, граници, персонаж“. която ще се проведе в рамките на Литературния фестивал на 17 ноември, събота, от 13.30 часа, беше провокирана от „Книга за другите“ и по-конкретно от предговора на съставителката на сборника – Зейди Смит. В него тя разказва за първоначалната цел – разкази, чието заглавие е име на герой и са концентрирани около този литературен персонаж. Идеята е да се демонстрират различни „техники“, начини за създаване на образ. Но както обикновено се случва в писането, резултатът не съвпада с вложеното в текста намерение.
Това беше прекият повод, а и такъв разговор адекватно се вписва в тазгодишната тема на Софийския литературен фестивал. Споделям убеждението, че има много възможности за създаване на литературен герой, на характер и няма „предписания“ за това доколко той трябва да носи нещо от авторовото аз, до колко би трябвало да е „реалистичен“ или фикционален. В тази посока е и проблемът за Другия, за срещата с него. От една страна, в границите на самия Аз съществува множественост (или поне раздвоеност), от другаq срещата с разпознаваем като Друг води до „преоткриване“ на себе си. Романи като „Пътят“ например, демонстрират това по един добър начин. В този смисъл гледаме на писането и като на изследване – първо на себе си, а после и на другите. Дали литературата може въобще да формира идентичности, дали действително ги представя? В случая имам предвид съвременната литература. Това накратко са посоките, в които, надявам се, ще се движи разговорът.
Катя Атанасова, модератор на дискусията
„Книга за другите“, под редакцията на Зейди Смит, идея и селекция Зейди Смит, ИК „Жанет 45“, превод Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева, дизайн на корицата Люба Халева
Предговор към „Книга за другите“
Зейди Смит
„Книга за другите“ е посветена на литературния персонаж. Задачата беше проста: измислете някой. Всеки разказ трябваше да носи нечие име: „Донал Уебстър“ на Колм Тойбин, „Синди Стюбънсток“ на А. М. Хоумс, „Франк“ на А. Л. Кенеди и т. н. В началото не бяха поставени ограничения относно пол, раса или биологичен вид на съответния някой. Тази свобода доведе до „Чудовището“ от Тоби Лит и „Пале“ от Джордж Сондърс. На по-късен етап от работата по книгата се опитах да въведа правило заглавието да се състои от име и фамилия – за еднаквост. Идеята не се прие особено радушно. Ще цитирам отговора на Едуидж Дантика, простичък и убедителен: „Според мен е добре имената да са различни. Така не изглежда толкова монотонно. Все пак различните хора наричат околните по различен начин“. Фамилни имена не бяха наложени на „Лелè“ от Едуидж Дантика, нито на „Нигора“ от Адам Търлуел, нито на останалите, които не искаха да ги добавят. В един от случаите пропуснатата фамилия е специалната тайна, върху която се крепи историята. В друг – ако използваме класификацията на Симон Вейл – персонажът е свещено човешко същество, а не „индивид“ или „личност“, и конкретното му име не е важно.
Този сборник съдържа двайсет и три разказа[1] – твърде много, за да бъдат споменати всичките. Всеки от тях е отделна вселена. Тук не се предлага конкретна теза, няма дефинитивни твърдения по отношение на фикционалния образ. Нито пък целта е откровен „реализъм“ или „натурализъм“ – доколкото тези понятия изобщо съществуват. Надеждата беше книгата да се превърне в жива демонстрация на твърдението, че съществуват толкова различни начини за създаване на „образ“ (или за отричане на възможността за „образ“), колкото и писатели. Удивително е да се проследи как една простичка идея се разгръща в съзнанието на различните хора, как „образът“ на самата проза се видоизменя според „другите“, с които тези истории са привидно населени. Като редактор се опитах да съхраня индивидуалността на всеки разказ и, общо взето, съм правила незначителни корекции.
Все пак има един детайл, който нямаше как да не бъде премахнат: шрифтовете. Издателите стандартизират шрифтовете според стила на съответното издателство, но когато писателите изпращат текстовете си по имейл, всеки шрифт разказва своя собствена история. Голяма част от авторите в този сборник използват версии на носталгичния машинописен шрифт American Typewriter (американците), сякаш мастилото е все още влажно и пресата – все още топла. Двама от авторите са предпочели елегантния и меланхоличен Didot (британците), а един е оформил текста в тясна колона по средата на страницата, като вестникарска колонка (Georgia, шрифт с академичен привкус). Някои автори оформят текста с гигантските 18 пункта. Други се чувстват по-уютно с миниатюрните 10. Има толкова странни, изпипани и видимо лични моменти, които се губят при публикуването: отделяне на абзаци посредством пиктографски символи, оформени по подобен начин заглавия, твърде големи кавички, центриран диалог, нецентрирани абзаци, липса на абзаци. Жалко е да се изгубят тези характерни начини на оформление и деликатните им внушения. Както и да е, надявам се, че извън тях нещата са задоволителни.
Преди да ви оставя на самите разкази, бих искала да спомена една специфична подробност, която обичайно звучи като проява на лош вкус, стане ли дума за „изкуството на художествената литература“: финанси. Тази книга е „благотворителна антология“, което означава, че редакторът трябваше да помоли писателите да работят без хонорар, с ясното съзнание, че разказът е като газ, който заема толкова обем, колкото му е предоставен. Започнете ли разказ, няма как да знаете за колко време ще го приключите. Може да ви отнеме два часа или няколко дни, или четири месеца, или повече. Така се получи и с този проект. Искам да благодаря на всички автори, че отделиха време – в някои случаи доста време – да направят нещо срещу нищо. Обикновено писателите не се съгласяват охотно да работят без възнаграждение („Не искам светът да ми дава нищо за книгите ми – пише Джордж Елиът – освен пари, които биха ме избавили от изкушението да пиша само за пари.“), но може би има и нещо положително в това да пишеш пак така, както някога, в самото начало, когато всичко опираше до самото писане, а не беше някакъв странен вид наемен труд. Освобождаващо е да напишеш текст, който няма никаква връзка с другото ти писане, който не трябва непременно да наместиш в роман, нито да редактираш така, че да пасне на дадено списание, или да оформиш според вкуса на хората, които ти плащат наема. В „Книга за другите“ участват писатели, готови не само да влязат в нова кожа, но също да вкарат необичайна стилистика и разнообразни подходи, да изследват територии, където преди не сте очаквали да ги откриете. Препоръчвам ви ги с уточнението, че са подредени просто по азбучен ред (според името на литературния персонаж). Всеки читател е свободен да си ги чете в какъвто иска ред.
Бенефициентът на тази книга е 826New York[2], организация с нестопанска цел, която подкрепя ученици на възраст от 6 до 18 години в писателските им занимания, като ги насърчава да измислят и да разказват истории, и наред с това помага на учителите им да вдъхновяват учениците си да пишат. Т.е , „Книга за другите“ събира истински хора, които правят така, че въображаеми хора да бъдат от полза на истински хора – рядък пример как въображаеми хора придобиват собствена тежест.
Зейди Смит
6 март 2007 г., Рим
*Българското издание на сборника предстои през декември и е възможно благодарение на програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз.
[1] В българското издание са двайсет и един. Не са включени два графични разказа – „Джъстин М. Дамиано“ от Даниел Клоус и „Джордан Уелингтън Линт“ от Крис Уеър. Б. пр.
[2] Повече за тяхната дейност може да намерите на 826nyc.org. Б.а.