Начало Идеи Гледна точка За душата и тялото
Гледна точка

За душата и тялото

6978

Науката храни хората – поезията ги сватосва.
Михаил Пришвин

Недохранен, но сватосан поемам по редовете. Вече зная, че те ще ме поведат към римите и ритмите на едно очароващо поетично творчество, но къде ще ме изведат, още не зная – ще науча в хода на текста, на размисъла в хода.

И така: някога, много, много някога, толкова някога, че по-скоро никога напомня, някъде на тънката граница между детството и младостта, рамо до рамо с Георги Едрев съзерцавахме в часовете по физическо тайничко съученичките си от Втора гимназия, топяхме перата си в Дунава (а Дунав не беше нито по Вазовски бял, нито по Щраусовски син – по нашенски мътен беше), нижехме лирични строфи и лирично ги посвещавахме на разни средношколски пикли с бисерни имена. Пълнехме с кръжочните си писания вестник „Силистренска трибуна”, а пиклите не искаха и да ги знаят – вероятно ни считаха за пикльовци. Това си имаше и своите предимства – накара ни овреме да се опомним и да спрем да скверним невинната хартия, подозиращи, че стихове, които и една свалка не могат да ти обезпечат, не струват пукната пара.

После? После, преминали през разочарованията и очарованията на върволица несподелени и споделени любови, се пръснахме като пилци по разни университети. Уроците от които бяха за двама ни различни: на мене академичните аудитории показаха, че няма защо да оставам в Народната Република, на Жоро – че има защо да остане в нея. Така и стана: аз избягах през вода и огън, през девет земи в десетата, право в бърлогата на класовия враг да тровя от редакторските кабинети на Радио „Германия” и Радио „Свободна Европа” с есетата си родния ефир, а Георги стана лекар, за да лекува с медицината си онези сънародници, които моите предавания поболяваха. Оказа се значи, че емигрирайки и оставайки, и двамата сме имали право – всеки за себе си. Независимо от това и двамата съзнавахме, че общото между нас беше несравнимо повече и несравнимо по-съществено от различното. И това общо се състоеше в споделеното ни отвращение от господстващите над детството и младостта ни официални идеи, които бяха до една колкото ярки, толкова и празни. И така Желязната завеса ни делеше и разделяше десетилетия наред – чак докато демокрацията изневиделица ни сполетя, върна ме обратно от полите на Алпите в полите на Витоша и ни сбра отново под едно небе в колесницата на старото приятелство.

Когато преди известно време Георги Едрев ме покани на премиерата на първата си поетична книга, аз много се уплаших да не би да е сбрал и издал онези лимонадени, онези пръснати из миналото сиропирани школски стихчета, които и като стръв за ресторантски дамички не струваха. Но не беше, съвсем не беше така. Книгата ме разтърси. Колкото и субективен, колкото и пристрастен да съм към моя стар боен другар, надявам се, че съм достатъчно зрял и еманципиран, достатъчно пораснал литературно, за да разгранича личността от автора, качествената от некачествената поезия, за да разпозная. В предговора (а предговори аз чета само по изключение – предпочитам авторите пред интерпретаторите) си Георги Борисов неслучайно сравнява перото му с Емили Дикинсън. И в изострената сетивност към детайла, и във финеса на формата, и в дискретния, прецизно нюансиран лиризъм, и във видимата лекота, с която се лее стихът, и в неговата невидима дълбочина има нещо от почерка на Дикинсън. Но и от почерка на Далчев, и от почерка на Александър Геров, и от Николай Кънчев – с тези три имена се изчерпват комай философските ни поети – нещичко има. Това би могло да бъде и опасно, но не е. Ако говоря за някакво сходство с тези внушителни имена, то е сходство в най-добрия, в най-творческия, в най-авторския смисъл. Защото някак си скрито от погледа ми, почти конспиративно, през дългите години и десетилетия, в които аз през девет земи в десетата си мислех, че д-р Едрев само е писал рецепти и е продухвал уши, той се бе себеизградил като поет с неповторима собствена идентичност, с открояваща се индивидуалност, така напомняйки шедьоврите, че остава неизменно и винаги себе си. Той не търси съавтори и не ползва образци – просто следва собствения си талант. Именно защото никого не повтаря, сам е неповторим.

Лекотата, с която са написани творбите, звучи дори в тоналността им – тази лекота е видима за читателя. Това обаче не бива да ни подвежда: като във всяка стойностна литература, и тук зад маската на видимото се крие същността на невидимото – същност, достъпна само за посветените. Не ще и дума, че качествената литература се пише сама – некачествената я пише авторът. Казаното е валидно с особена сила за най-сетивния жанр – поезията. У Едрев поезията е толкова естествена и непринудена, така природна – като че ли се е самозародила от нищото. Но не е, отново не е така – колкото и така да изглежда. От нищото само нищо може да произлезе. Като всяко духовно творчество, и стиховете на Георги Едрев имат един-единствен – колкото невидим за окото, толкова и недвусмислен – корен: болката. Като човек, станал непосредствен свидетел на жестоките, на безпощадните интимни страдания, през които го преведе превратната му биография, аз не мога да скрия радостта, моралното си удовлетворение, че Георги съумя да преработи болката в творчество. Не го казвам току-така – аз не съм съвсем съгласен с легендарната теза на Достоевски, че страданието по правило пречиства. В немалкия си вече живот аз неведнъж съм срещал хора пречистени, но и хора, озверели, освирепели и обезобразени от страдание. Както съм срещал и хора, които (в опровержение на Ницше) вместо да направи по-силни, по-борбени и жизнеспособни, изживяното страдание е наранило до смърт, смазало ги е и ги е погубило – дори и физически. (Един остроумен критик на Ницше оспори прословутата му теза, че онова, което не го убива, го прави по-силен, със следния аргумент: Ако трамваят ми откъсне крака, това няма да ме убие, но дали ще ме направи по-силен, е съмнително.) Пък и дали по-чист ще ме направи, е не по-малко съмнително – бих добавил аз. Според мене страданието е не урок по чистота и щастие, а лаборатория, която филтрира ненужното, освобождава хора и съдби от случайното, от несъщественото, от епизодичното. А дали при това злото у страдащия ще еволюира в добро, или ще бъде подхранено и заредено с нова деструктивна енергия, предварително никой не знае – страданието е само индикаторът, който манифестира и поляризира характерите: прави благородните от тях още по-благородни, а неблагородните – още по-неблагородни. Или, казано с думите на Лудвиг Маркузе, „страданието не създава истини, но може би то оставя очите да дораснат до тях”. „Наистина всичко избива, но важното е накъде!” – заключава един герой на Калин Донков. Ето защо съм така щастлив да видя как Георги осмисли по единствения конструктивен, по единствения градивен начин връхлетелите го беди: трансформирайки ги в творчество. Казаното ще рече, че Едрев превърна обзелото го страдание в лупа, в увеличително стъкло, през което виждаше невидими за невъоръженото око човешки вълнения и качества. Струва ми се, че всеки човек, намерил куража и мъдростта да се изправи срещу злонамереността на съдбата си, вече е победител – независимо от резултата на двубоя. Онова, което казах преди повече от четвърт век на страниците на парижкото сп. „Континент” по адрес на друг мой другар – Георги Марков – мога днес с чиста съвест да отнеса и към Едрев: той не позволи сполетелите го през последните две десетилетия нещастия да го ожесточат, да го опустошат нравствено, да развратят благородната му душа – в целия си разнолик и пъстър живот аз не познавам човек, сторил повече конкретно добро.

В потока на обзелите ме чувства аз като че ли позабравих, че обсъждам не приятел, а поет – толкова слети, толкова неделими са двамата във възприятията ми. Да се върнем все пак към стиховете. Тяхна тематика са проклетите и извечни въпроси за изворите на човешката тревожност, за така непроходимите пътища към щастието, за безсилието на личността пред съдбата, за трайното съжителство на любовта с болката, за невъзвратимостта на времето, за тровещата и обезсмъртена още от баладите на първия модерен поет – Франсоа Вийон – несъвместимост между душата и тялото. „Докато духът витае в облаците, тялото се къпе в калта” – установи Съмърсет Моъм. Този дисонанс, тази извечна несъвместимост подхранва меланхолията, която владее книгата от първата до последната ѝ строфа. Печални са размислите на поета, печални са и посланията на живописните му, гротескови образи – цялата книга излъчва безшумно като радиация една безначална и безмерна мирова скръб. Но езикът ѝ е чист и ясен – неговата благородна простота, неговата изящна геометричност се съчетават по един колкото неясен, толкова и убедителен начин със завладяващите парадоксални обрати в сетивността на автора. Всичко това идва да ни подскаже старата като света истина, че фундаментите на битието са осезаеми и прости, че пътят към смисъла е пряк и кратък, че, както учи Фауст, теорията е скучна, а дървото на живота – вечно зелено, че не мътните философски концепции – елементарните екзистенциални потребности са същинският адрес на така недостъпното чрез умозрителни похвати лично щастие. В тези безценни лирични уроци, които с лека ръка преобръщат конвенционалните ни представи, няма нищо учудващо: художествена ли е една литература, тя неусетно прави малките неща големи, а големите – малки. На базата на така възстановеното статукво Георги Борисов е безусловно прав: стиховете на Едрев намират директния път към сърцата и умовете ни. Впрочем те не го и намират – те го прокарват през талазите декадентски отрови, разчистват го дума по дума, превъзмогвайки интелигентските ни халосвания, дума по дума го отвоюват от пошлостта на делника, изравят го изпод камарите труизми и догми, задръстили бита ни. Ако строфите на Едрев ни грабват с едно неукротимо вълнение, то е и защото авторът не се страхува да се себеразкрие пред нас до кокал с една безпощадна, присъща само на броени творци безусловна яснота. И понеже пътят към другия, към съчовека е винаги двупосочен, този процес е по необходимост взаимен, реципрочен. Тъкмо затова и нашето художествено изживяване на читатели е така интензивно, така наситено и витално – то съдържа в тъканта си безпокойството на автора.

Струва ми се, че както във всеки човек се крие един неразпознат втори, вътрешен човек, така и във всяка книга се крие още една, по-малка. Тези по-малки, концентрирани, сгъстени вътрешни хора и книги са по правило по-съществени от големите, от официалните, от външните. Книгата на Едрев обаче е толкова тънка, че убежище за втора книга не може да предостави. Това обаче е по-скоро качество, отколкото дефект – още от Чехов знаем, че една литературна творба е завършена само тогава, когато от нея нищо не може да се изхвърли, без да се наруши естетическата ѝ монолитност. Така че пестеливостта на сборника го обогатява. Реши ли на 60 години да пропише, човек не пише невръстни стихове – може и да не му остане време да ги коригира. А че и в една малка книжка един голям автор може да побере много същности, пролича и на премиерата на стихосбирката в клуб „Лаваца”. Докато Руси Чанев и Невена Мандаджиева четяха с любов и талант от книгата, забелязах как сред слушателите усмивките зачестяваха стих след стих: усмивки елегични, но и усмивки ведри; усмивки угрижени, но и усмивки иронични; усмивки, в които надеждата и безнадеждността проблясваха сигнално в животворна симбиоза. Като че ли авторът повторно изписваше вълненията си – този път не върху страниците, а по лицата на смаяната аудитория.

Като изключим живия класик Валери Петров, Георги Едрев е несъмнено най-добрият поет между лекарите и най-добрият лекар между поетите. Още в първа младост той избра медицината да го изхранва социално, а поезията – духовно. (И добре че реши така, а не обратно – иначе, дръзнал като мене на стари години да стане баща, бащинството му щеше да се превърне в истинска социална драма.) Ако, както считат мъдреците, поезията е нашето детство, това е вярно както във всеобщ мащаб, като детство на човешкия род, така и в личностен план, като детството на всеки от нас. У повечето от нас това преизживявано на неподобаващи години детство прелива във вдетиняване, в една граничеща със старческо слабоумие инфантилност, в клоунада. Пътят на Георги Едрев е друг: обогатено и осмислено от един безценен екзистенциален опит, неговото поетично детство така е съхранило първичността на емоционалната експанзия, че превръща болките от текущото в градивни елементи на генезиса, разнищва пол и битие, разпознава безпогрешно непреходното в преходното. И преходното в непреходното безпогрешно разпознава.

Чрез професионалния си избор пък Георги Едрев откри, че максимата на Фридрих фон Новалис, според която поезията разтваря чуждото битие в собственото, е приложима в пълна мяра и към медицината. Трудно ми е да реша коя от двете ѝ приложимости е за предпочитане. Като литератор моите сантименти са, разбира се, на страната на поезията. Като епизодичен пациент на проф. д-р Едрев обаче, аз от собствен опит зная, че да отнемеш една-единствена телесна болчица на един-единствен конкретен човечец е по-велико дело и от най-стремителния летеж на Пегас. Печеливш от това съотношение на силите е при всички случаи човекът, сбрал двете дарования ведно: поетът Георги Едрев и проф. д-р Едрев – лекарят. И от двамата има какво още да очакваме. Дори само защото талантът – научен или литературен – е не явление от бита, а състояние на духа. Пък и Пол Валери установи, че никое истинско стихотворение не е завършено – то е само изоставено. Временно. Неочаквана подкрепа в тази си прогноза получавам и от друг един професор и доктор по медицина – Карл Густав Юнг. След тежки многотомни размисли най-прозорливият психоаналитик на всички времена стигна до извода, че каквото и да прави и струва, както и да протича и изтича животът му, през каквито и криви и обрати да го поведе разноликата му съдба, човек попада само в характерни за него ситуации. Аз бих добавил, че не просто попада в тях, а ги създава като своя собствена идентификация – за него те са неминуеми и непреходни. От днес характерната за Георги Едрев ситуация придоби още едно име: поезия. И то е сакрално. Поезията, лириката е новото духовно местожителство на професора. Като читател и пациент, опознал с еднакво вълнение и лекаря, и поета, аз съм уверен, че за разлика от Годо, авторът на „На чисто” няма да ни върже тенекия – ще бъдем съответно и телесно излекувани, и сватосани подобаващо…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора