0
476

За дългата връзка с България

Ромен Гариу

С френския виолончелист Ромен Гариу – между два концерта в София – разговаря Светлана Димитрова.

Гост на Симфоничния оркестър на Българското национално радио преди месец беше френският виолончелист Ромен Гариу, който изпълни концерта за виолончело на Едуард Лало.

„За жалост това е концерт, който много малко се включва в програмите на оркестрите. За мен това е испанска рапсодия. Испания е вдъхновявала много творци от онази епоха – знаем за Дебюси, Равел, но френските цветове изскачат от хармонията, използването на ритъма, цикличните теми. Намирам, че творбата е много богата, изпълнена с много светлина, много слънчева. Не съм я свирил от 20 години и беше удоволствие да се върна към нея“ – казва Гариу. Да се включи концертът на Лало е предложение на диригентът Георги Димитров, който освен това избра „Малка сюита“ и „Три ноктюрни“ от Клод Дебюси. В последната творба се включи и женски състав от смесения хор на радиото. Цялата вечер беше наречена „Духът на Франция“. Един истински програмен шедьовър представен с много вкус, богати нюанси и изискан стил. Ден преди концерта се срещнах с Ромен Гариу.

Духът на Франция – какъв е според вас?

Той е изпълнен със свобода, равенство и братство, какъвто е и нашият национален девиз, а понякога и революционен.

Както днес?

Да, разбира се – протестиращите с желание за повече свобода. Имаме много културни ценности, езикът ни е много богат, мелодичен, използван от много големи поети и писатели, както и френската култура, живописта, разбира се, националното ни културно наследство, за което трябва да се грижим и да се вдъхновяваме от него днес.

Връщате се в София след месец за концерт със Софийската филхармония и Мартин Пантелеев на 28 март. Познавате ли диригента?

Не го познавам, но името му е добре известно. Ще направим световна премиера на един концерт, написан от Жорди Сервейо – каталонски композитор, който живее в Барселона, с когото работя от много години. Той ще пристигне за премиерата. На 82 години е, човек, обсебен от мелодията. Много е хубаво да откриеш това в съвременни произведения. Нямам търпение да се случи. Моментът ще бъде исторически.

Многократно сте идвали в България за майсторски класове и като член на журита. Кога беше първият път?

От четири, пет години идвам. Дългата връзка с България започна от Националното музикално училище „Любомир Пипков“. Там имам редовно майсторски класове, заедно с Дора Шварцберг и Джулиано Мадзоканте, с които сме имали и концерти, но сега за първи път свиря с български оркестър.

Какви са младите български музиканти?

Намирам ги за силно мотивирани, амбициозни. Много от тях искат да отидат да учат в чужбина и да се върнат тук. Светът се отваря, трябва да познават стиловете, културите, школите. Учат много сериозно.

Преподавате в Париж, но май нямате български ученици.

В класа при мен в Париж идва на уроци едно момче от софийското музикално училище – Сион Найман, който е много талантлив и вече спечели конкурса в Пловдив, а скоро и Концертино Прага. Много е талантлив. Но имам много приятели българи в музикалния свят. Това е голямо и много талантливо семейство.

При толкова силна връзка с България свирили ли сте нещо от български композитор?

Все още не съм свирил, но многократно съм слушал български пиеси, тъй като всички български конкурси изискват изпълнение на българска творба. Намирам ги за много богати, интересни, често стилът е рапсодичен, много чувствени и въздействащи.

Имате ли предпочитан концерт?

Обикновено е този, който свиря, защото повечето от програмите се предлагат от диригентите или оркестрите. Когато имам възможност аз да избирам, предпочитам концерта на Шуман, който най-много се доближава до личността ми. Много хубав е концертът на Дютийо, на Лютославски. Тези концерти предлагат специална естетика, играят си с времето по един невероятен, бих казал, свръхестествен начин.

Спечелили сте няколко конкурса, вече преподавате. Какво са за вас конкурсите?

Мисля, че днешните ученици имат голяма необходимост от тях. Те имат необходимост да бъдат забелязани, защото днес има много музиканти в света. В моя път не съм програмирал да се явявам на конкурси. Изчаках дълго време преди да го направя. Не съм състезателен тип. Много късно си казах: „Добре, това е последната възможност да се явя на „Ростропович“ и на „Чайковски“. Бях на двайсет и пет години. Казах си: „Ако сега не го направя, цял живот ще съжалявам“. Явих се и получих наградите, въпреки че нямах никакъв опит с конкурсите. Но това, което научих, беше как се подготвя интензивно дадена програма. Важното е да имаш стимул. Състезанието те зарежда с енергия, прави те силен. Знаеш, че има много хора като теб. Аз слушах и конкурентите си, сравнявах се с тях и се учех от различията между кандидатите от цял свят. Беше обогатяващо, защото открих разнообразие от концепции, от работа със звука, с инструмента. Конкурсите ми откриха широки хоризонти. Така че аз препоръчвам на учениците си да натрупат този опит. Никак не е лесно, както в психологически, така и интелектуален план. Но е добре, когато си млад, да се натовариш малко, да научиш някои неща и да приемеш оценките. То е като да се сблъскаш с реалността. Намирам го за важно и необходимо.

Награда от конкурса от конкурса „Ростропович“

Вие сте сред известните съвременни изпълнители. Писани ли са за вас произведения?

Един от композиторите е Жорди Сервейо. Концертът, чиято премиера ще направим тук през март, е посветен на мен. Но не се чувствам негов притежател. Той принадлежи на музикалния свят. Жорди написа и дуо за виола и виолончело. Сещам се за Габриел Ирани – композитор от румънски произход, който живее в Берлин, който ми посвети няколко пиеси. Хи Сон Ким, който живее в Щатите, но е с корейски произход, написа също пиеса за мен – Хималаите – за соло виолончело, създадена по случай раждането на сина ми.

Разкажете ни за вашия инструмент.

Това е моят втори инструмент. Не съм негов собственик, защото стойността му е висока. Имах шанса да срещна един колекционер, който е много отдаден на изкуството, мога да го нарека меценат. Та това виолончело е произведение на изкуството. Той ми даде възможност да изпробвам няколко инструмента. Това е виолончело на Никола Галиано, създадено през 1760 г. в Неапол. Този меценат ми позволи да чуя няколко инструмента. Тъй като е трудно да прецениш, когато свириш, аз помолих други да свирят, а аз слушах и когато чух звукът на това чело, се разплаках. Толкова беше красив. Звучеше като тенор – богат, топъл звук, който изпълваше залата. Беше прекрасно. Не беше най-скъпият инструмент. Беше любов от „първо чуване“. Да, като мълния. Заедно сме вече пет, шест години. Челото свири много повече от мен. Това е чело, което никога не забравя да ви напомни, че то е господарят. Ако изпълниш нещо с повече сила, то реагира веднага. Както се шегувам, дължи се като лъвица. Трябва да общуваш с него с много внимание, уважение, грижа. Притежава голяма сила и богат цвят.
Имам и друго виолончело, чийто собственик съм аз, подарък от моя дядо. То е на „Ган и Бернардел“, две фамилии, които се обединиха. Произведено е през 1868 г. – почти 100 години след Галиано. То има съвсем различен начин на възпроизвеждане на звука, с повече сила, но е много хубав инструмент. Сега вече го давам на мои ученици, на които трябва да помогна например при явяване на някой конкурс.

Какви са ангажиментите ви след България?

Имам концерти с различни пианисти, сред които и Джулиано Мадзоканте. Имам и концерти с оркестър. През септември ще се върна в България, за да свиря със Светлин Русев. Ще изпълним двойния концерт на Брамс, за да отбележим рождения ден на Апостол Калоферов. Ще свирим на инструменти, изработени от него. Концертът ще бъде тук, в София. Междувременно получих предложение от Рейнската филхармония в Кобленц, чийто солист съм вече. Ще участвам в много оперни и симфонични програми.

Същевременно съм баща на две деца, на шест и осем години. Имам и няколко ученици. Преподавам в Париж, а давам и частни уроци. Правя майсторски класове тук, в София, и в Милано. Така че съм доста зает. Нямам време да се разсейвам.

И все пак, когато ви остане свободно време, какво обичате да правите?

Посвещавам всяка свободна минута на децата. Когато съм в някой град и ми остане свободно време, обичам да ходя по музеи или просто си почивам, защото животът ми е много активен, много пътувам. Обичам да чета и обичам тишината. Като повечето музиканти това, което търся най-много, когато не съм на сцената, е тишината. Тя ни помага да се възстановим. И това е форма на музика, защото в нея чуваме много неща, които се подразбират, не са конкретни, нито рационални, но ни носят мир.

Имате ли любимо място, където предпочитате да почивате?

Странно е, но София е едно от тези места. Много неща са се случили тук в моя живот. Важна част от моята история е родена тук в София. Имам особена връзка с града. Всъщност чувствам се добре навсякъде.
А когато се случи да имам повече време в някой град преди концерт, обичам да се разхождам безцелно по улиците. Обичам да го правя например във Венеция – един от градовете, които силно ме вдъхновяват. Във Венеция обичам да се губя, следвам инстинктите си, следвам спонтанните желания. В един град търся свободата. Аз живея близо до Франкфурт – град, който е много удобен, много практичен. Берлин никога не спи, както и Париж, в тях можеш да живееш във всяко време на нощта или деня, ако имаш желание. Това е важен лукс за мен.