Една кратка равносметка
Този текст започва така, както по-скоро би трябвало да завърши, а именно – Украйна ще бъде част от обединена Европа и обединена Европа ще бъде по силна и привлекателна с Украйна в състава си. Днес това може да звучи нереалистично, защото три години след непредизвиканата брутална агресия на Путинова Русия срещу Украйна изходът от войната изглежда още по-непредсказуем, отколкото изглеждаше на третия ден след нейното начало. През това време ядреният шантаж на Москва видимо работеше и в стремежа си да деескалират конфликта лидерите на свободния свят изпуснаха момента за решаваща подкрепа на украинската кауза. Това позволи на Путин не само да пребазира страната си на военновременни релси, не само да ангажира в усилията си за разрушаване на правно-установения ред в света най-ретроградните политически режими, но и да дочака връщането в Овалния кабинет на почитателя си Доналд Тръмп. Умно и учено специалистите вече ни обясняват кое и как легитимно върна Тръмп „на трона“. Тридесет дни по-късно и собствените му избиратели вероятно виждат каква са я свършили. Но нека се придържаме към фактите!
Близо половината американци дадоха върховната власт на икономически, военно и политически най-мощната световна сила в ръцете на един съдебно доказан лъжец и мошеник; на човек с маниакално его, съмнителна обща култура и видимо лишен от емпатия; човек с политически умения, реално свеждащи се до магическия ключ „сделка“. В афишираните от него желани „сделки“ (за придобиване на Гренландия, за присъединяване на Канада като щат към САЩ, за връщане под американски контрол на Панамския канал, за изселването на два милиона араби от ивицата „Газа” и превръщането ѝ в „нова Ривиера“, за придобиване под натиск на стратегическата суровинна база на Украйна и пр.) няма и намек за безкористност, а следователно няма място и за морал. Времето ще покаже колко от „сделките“ на г-н Тръмп ще се окажат сделки с дявола. Не може обаче да му се отрече, че със завидна последователност успя да „изтърбуши“ собствената си партия и да я превърне в инструмент за осъществяване на налудните си цели. Упражнението вече масово се прилага и спрямо федералната администрация на САЩ. В друг формат и при други условия ние, българите, това вече сме го виждали. Е добре, ще каже някой, в крайна сметка проблемът си е на самите американци. Но не би!
За броени дни от решаващ фактор за възпиране на руската агресия в Украйна САЩ се превърна в третия голям геополитически хищник на планетата. Свободният свят загуби своя флагман. След като Тръмп отхвърли изповядваните от евроатлантическата общност ценности като коефициент пред скоби при всяко решавано от нея политическо, икономическо или военно уравнение, тя реално е изправена пред опасност от разпад. Бленуваният от Путин развой на събитията сякаш започна да се случва.
Агонията на притиснатата от изток и запад Украйна, а заедно с нея и на Европа, като че ли е неизбежна. Как ли би изглеждала Украйна и какъв статут би имала тя след набързо сключена зад гърба ѝ тръмпутинска сделка? Или колко му е да се спретне една „нова Ялта“ и „беззащитна Европа“ да бъде отново поделена на сфери на влияние? Та нали нейното място е на „детската маса“! Путин и тръмпанарите са убедени, че обединена Европа е обречена на разпад и упорито работят за това. Тръмп демонстративно избягва контакти с официални представители на ЕС и „ощастливява“ с вниманието си авторитарните изтърсаци в Европа. Неговите емисари открито подкрепят пропутиновите кохорти на континента. Орбан и Фицо са „вълчия капан“, винаги готов да блокира всяко разумно решение в съюза. У нас политическите ветропоказатели вече ловят „вятъра на промяната“. И дори възражданският башибозук реши да даде своя „принос“ в дискредитирането на всичко европейско, палейки Дома на Европа в столицата.
Питам се – ние, днешните българи, даваме ли си сметка какво означава за нас обединена Европа и какво ни дава тя? Каква е нейната идентичност и кои са ценностите, гарантиращи мирния просперитет на европейските народи? Нека припомним това!
* * *
Кога и как се ражда Европа? Може да звучи парадоксално, но Европа се ражда в Азия. Името ѝ етимологично схожда към термина „Ереба”, термин с който финикийците означават „земята на залязващото слънце”. Съгласно митичните генеалогии, Европа – една от трите хиляди океаниди – е дъщеря на водещия родословието си от Нептун тирски цар Агенор. Хекатей от Милет и Хипий от Елида сочат Проливите за граница между Азия и Европа. Анаксимандър се опитва да „картографира” познатите европейски територии. Херодот вижда в р. Истър географската ос на континента, а Есхиловият „Прометей” окончателно легитимира географския смисъл на понятието. От този момент насетне Европа вече има своето историко-географско битие. Постепенно названието „Европа” започва да символизира политическото и културно единство на античния Егейски свят. То тръгва от считания след 586 г. пр. Хр. за общогръцка територия храм на Аполон в Делфи; минава през идеята на Аристотел за обединение на гръцките полиси, за да се отлее в елинизма като културно-историческо явление. Оформящият се цивилизационен модел на млада Европа носи идеята за свободната човешка личност и е апотеоз на преодоляващия случайностите на битието разум.
В началото на миналото столетие П. Наторп основателно заявява, че възхождащият на историческата сцена Рим, след като превръща Гърция в своя политическа провинция, сам се превръща в нейна културна провинция. Военните експедиции на Цезар насочени към вътрешността на континента очертават географските му контури до Британия включително, а Страбон пръв застъпва тезата за географски детерминирания европоцентризъм. В цивилизационния код на Европа Рим вгражда своето право като средство за съгласуване на обща воля.
Всред народонаселението на Pax Romana, постепенно пуска корени християнството. Тази промяна е ознаменувана с полагане началната точка на новото летоброене. Духовното си надмощие християнството доказва с прозренията си за „най-висшите проблеми на битието”. От „шифър” на старата култура то се трансформира в обновяващо Европа начало. Превръща се в основополагащ новата европейска идентичност и цивилизационен модел фактор.
Великото преселение на народите от изток на запад и от север на юг етнически преоформят реалностите на континента. Тази многоликост Амброзий полага в конструкциите на библейската историография и брои 54 яфетически общности населяващи Европа. Орозий работи, за да ѝ придаде етнографска плът, а общата история и християнският светоглед с времето я спояват в едно живо цяло. В типичните през Средновековието ТО-карти източната физико-географска граница на Европа не минава при Урал, а по р. Танаис, сиреч там, където днес минава военно-политическата граница на европейската цивилизация.
Паметен за Европа остава ХІ век. Сарацините окончателно са изтласкани от южните части на Апенините; пада Кордоба и испанската реконкиста набира скорост; Дания на Свен І (985–1014) последна на континента приема християнството. Така установената религиозна хомогенност на Европа дава основание на редица автори да отбележат, че „няма друг континент, който толкова еднозначно да се идентифицира с една от световните религии, както Европа с християнството”. Ала това е и векът на Великата схизма (1054), последван от столетия на борба срещу ересите, на религиозни войни, съпътстващи Реформацията и Контрареформацията, столетия на борби за отстояване на вярата пред угрозата на иноверието, наложило политическото си господство в югоизточните части на континента. Това е високата цена платена от Европа за усвояване трудното изкуство на толерантния диалог между религии и конфесии.
Християнската идея за „универсален ред” не се изчерпва с постулиращата воля на съборното начало в църквата, а поставя пряко и проблема за политическата организация на европейското общество. Политическият дебат вече има своя история, когато е свикан събора в Констанц (1414–1418). Протекъл е дълъг процес на обособяване и религиозно-политическо самоидентифициране на Западна Европа. Теодулф нарича империята на Карл Велики – „империя Европа”, първи знак за самосъзнаването на Западна Европа като политическа цялост. Но през ХІV век се появяват политически проекти (Пиер Дюбоа, Марсилий от Падуа и др.), в които са оспорени старите символи (папата и императора) на европейското политико-религиозно единство. Те търсят политическото въплъщение на принципа за „универсалния ред” в идеята за „европейска федерация на равноправни държави“. Зад нея прозират бъдещите реалности на народностните държави, почиващи върху суверенитета на народа. Чудно ли е тогава, че на събора в Констанц, често наричан „първи европейски парламент”, представителите на църквата, светската власт и университетите търсят решение на кризата във върховната църковна власт, гласувайки по нации.
Великите географски открития променят Европа, променят и света. Започнал с търсенето на нови търговски пътища към Индия, този процес сякаш символично завършва с пълното овладяване на Индия от Ост-Индийската компания в средата на XIX век. Техническите нововъведения и индустриалната революция не само превръщат Европа в „работилница на света”, но и радикално „стопяват” времето и пространството като бариери пред интензивния обмен на хора, идеи и стоки. Светът на европееца се оказва съпътстван от много други светове, а Европа се превръща в своеобразно огледало на тези различни светове. Европейската философско-историческа мисъл трескаво търси регулярности, под чиито общ знаменател историите на тези светове отново да бъдат видени като една обща история. Това води до теоретичното осмисляне ролята на икономическия фактор и на човешките колективности в историческия процес.
Европа болезнено преживява и не една социална трансформация. Победен от император Карл V, френският крал Франсоа І търси съюз със султана. Религиозното начало като „политически коефициент” драстично е пренебрегнато. Звучи познато, нали! От последвалия процес на секуларизация се ражда не само първата модерна европейска държава – Англия след приемане на „Декларацията за правата” (1689), но и социалният утопизъм, съпътстван от мъчителния конфликт между религиозната и политическа съвест на европееца. Възползвайки се от противоречията между националното и социалното в историческия процес на развитие, политическият месианизъм хвърля Европа в тежки военни конфликти, а всяка пауза между тях сякаш е договорена отсрочка за подготовка на следващия. С цената на милиони човешки жертви, разбити съдби и чудовищни разрушения Европа преоткрива мъдрата констатация на Емерих Крюсе (1590–1648), че „войната не си струва жертвите”. В Женева на 8.ІХ.1929 г. френският министър на външните работи Аристид Бриан излага първия прагматично осмислен цялостен план за изграждане на федерални структури между европейските държави с цел осъществяване на икономическо, политическо и социално сътрудничество като средство за излизане от циклично повтарящите се кризи. Двадесет и една години по-късно, друг външен министър на Френската република, Робер Шуман, на 9.V.1950 г. предлага план известен като „Монтан-Юнион” за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, с което се поставя началото на реалния интеграционен процес в Европа – процес, зад който стоят общите корени, общото минало, общите проблеми, общият цивилизационен модел и идентичност на европейските народи.
През пътешествията, поклоническите пътувания и кръстоносните походи; през търговските, политическите, научните и културни контакти; през конфликтите и дори през войните минава формирането на общото европейско цивилизационно пространство. Цивилизационният модел практикуван от европейските народи е резултат от трудния, но продуктивен диалог между регионите и етнокултурните общности, между вярата и разума, между икономическите интереси и политическата далновидност, между самобитността на националните култури и универсалността на общочовешките ценности. Всеки един от елементите на този модел в битността си на конкретно-исторически доминиращ е стимулирал собственото развитие на останалите, а не ги е ликвидирал. Освен това цивилизационно Европа никога не е била затворена в себе си. Постоянният вътрешен диалог и широките външни контакти са неизчерпаемият източник на нейните динамични трансформации. В набора ценности, изявяващи европейската идентичност, най-често се сочат светската рационалност и либералното устройство на живота наследен от древните гърци, юдео-християнското почитане на личността, разбирането за естествените права на човека в римското право, личната отговорност в протестантизма, разделянето на властите в политическата система и практика на Новото време (Б. Богданов). И все пак, кой е центърът на тази система удържаща европейската идентичност, въпреки динамиката на метаморфозите? Това е разбирането за човека, такова, каквото го намираме в библейското откровение (Ф. Роде), положено като мотив и коректив в живота на homo europeicus. Там се корени толерантността, продуктивността и хуманистичният патос на европейската цивилизация. Любопитно е как ли г-н Тръмп калкулира това хилядолетия трупано културно-историческо наследство, за да го вмести в своите „сделки“?
* * *
Кризата, разбира се, е факт – криза в регионален, континентален, глобален мащаб; криза дълбинно-екзистенциална, оспорила фундаменталните ценности, които регулират както индивидуалното, така и колективното битие на човека в света. Но добре известно е, че самото понятие „криза“ вече предполага и решителен обрат, в който обрат обединена Европа може и трябва да има решаваща роля. По територия (4 мил. кв. км.), население (около 448 мил. души) и икономически потенциал (над 17 трил. евро БВП) тя вече е съотносима с най-големите геополитически „играчи“ на планетата. Неин дълг е да застане на пътя на „хишниците“, които безразсъдно призовават „чудовището на хаоса“; да им припомни, че ако природонаучните и технологични експерименти са рутина, то социалните експерименти винаги са рискови и Старият континент, изпитал ги на гърба си, най-добре знае това. Обстановката неотложно налага обединена Европа да излезе от сянката на „чичо Сам“; да консолидира усилията си със свободния демократичен свят (Великобритания, Норвегия, Канада, Япония, Австралия, Южна Корея и др.) в защита на общочовешките ценности, осмислящи собственото му съществуване.
И да не забравяме, че първите траншеи в тази битка за свободата и достойнството на човека днес минават през „кървавите поля“ на изстрадалата украинска земя. Слава Украïні!
Проф. Атанас Стаматов (род. 1953 г.) е преподавател по история на българската философска култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на историята на философията, историографията, философия на историята и културната антропология. Автор е на книгите: „Памет без давност – болка без лек“ (1994); „Европейски проекции върху българската философска култура“ (1996); „Tempora incognita на ранната българска история“ (1997); „Идеи за историята в българската културфилософска книжнина: 1878–1948“ (2000), „За българската философска култура“ (2023) и др. Съставител, редактор и автор е в редица колективни издания: „Философията на историята в България: 1878–1948“ (2002); „Избрани извори за българската история, Т. 1 – Древните българи и земите на Балканския полуостров до VІІ в.“ (2002); Атлас „Българските земи в европейската картографска традиция: IІІ–XIХ в.“ (2008); Атлас „Българските земи в средновековната арабописмена картографска традиция: IX–XIV в.“ ( 2011); „Философският ХХ век в България, т. I–ІІІ“ (2008/2019). Член е на Българския фотоклуб.
