„Живот по неизбежност“, Кирил Топалов, издателство „Бард“, 2023 г.
Книгата, която представям, още на корицата си има жанрово определение, което няма как да не ни смущава, макар че не го срещаме за първи път. Това е определението „мемоарен роман“. Мнозина си казват, че вероятно мемоарният роман – това ще е една книга, в която авторът, понеже тук-таме си поизмисля своята биография, украсява, и прочие, слага за всеки случай думата роман, за да се защити срещу обвиненията, че тук-таме нещата не отговарят на истината. И наистина при някои мемоаристи преди няколко години това беше точно така. Не това е причината обаче проф. Кирил Топалов да сложи това жанрово определение. Не за първи път той прави подобни неща, аз ще спомена и други негови книги, в които това се е случило. Той използва един похват, при който гледа на себе си отстранено, говори за себе си в трето лице, и дори с онези форми, които ние свързваме с приказката на -л, -ла, -ло, -ли. В това отношение, тъй като българската – а и световната – литература не познава много книги, в които авторът да говори за себе си в трето лице, аз все пак ще спомена, че първият, за когото се сещаме като събрат на Кирил Топалов в това отношение, разбира се, е Гай Юлий Цезар. Действително има нещо общо между тях и това е в побеждаването. Но както при Цезар, така и при Кирил Топалов в тази книга победите се дължат на това да знаеш, да уцелиш, да имаш интуицията за правилния момент за атака и да знаеш кога да отстъпиш.
Всъщност това наистина е една книга, която отговаря на най-стандартната идея за добър мемоарен роман: да бъдат разказани лични конкретни истории, които обаче да имат и своята поука. Разбира се поуката винаги зависи от читателя, дали може да я възприеме и дали тя наистина ще му свърши работа. Но потенциалът за поучителни места в тази книга е доста голям.
Освен с Гай Юлий Цезар обаче можем да сравним Кирил Топалов и с някои автори, с които той си прилича например по това, че е писател и учен. Такива в последните десетилетия в България има немалко, но дълги години това е било много трудно нещо. Обществото не е приемало да бъдеш едновременно и критик, и белетрист, и критик, и поет. Обаче Кирил Топалов е бил не само литературен историк, критик и писател, автор на разкази и романи, той също така е и драматург. Как се постига това? Всеки ще каже – с талант, мнозина ще кажат – и с някаква доза щастие, съдба, късмет, а може би и с една добра стратегия, научена от самата литературна история. Всъщност Кирил Топалов е добър познавач и на литературната история, но и на политическата история и тези, които го познават в това му амплоа – като университетски преподавател и историк, знаят, че той има не само книги по чисто литературни въпроси, но и книги за политици, например книгата за Ригас и Раковски. Обаче той може да бъде сравнен и с тези писатели, които освен изявени писатели са и дипломати. Каламбурът, който той напоследък си измисли във връзка с тази книга е, че има много на брой пишещи дипломати, но той смята себе си не за такъв, а за дипломатстващ писател. Това е красиво, ефектно, но разбира се, и не съвсем вярно, поради простата причина, че когато е бил дипломат не е бил толкова активен като писател и явно доста се е трудил на неприсъщото си поприще, както става ясно и от собствения му мемоарен роман. Ето, например, когато разказва за римския период, последния си посланически пост, когато е посланик на България не само във Ватикана, но и в Малтийския орден (а същото е било и по време на мандата му в Атина), се е прибирал винаги след 20:00 ч., и както сам споменава, не е имал никакво време за друго, освен за дипломатическата си работа. А има ли известни писатели дипломати? Българската литература не се слави твърде много с подобни личности, макар че има такива, които са работили в различни консулства и посолства, но например в сръбската литература има един Иво Андрич, който дори е носител на Нобелова награда. Така че си мисля – може би, когато говорим за този роман, в който става дума много често и за дипломата, трябва да правим едно такова сравнение с хора, които са били много, много добри писатели и отлични дипломати.
Как е изградена тази книга? Тя е построена като едно повествование, в което присъстват много ипостаси на Кирил Топалов. Както вече казах, той говори за тях в трето лице. Това са студентът, аспирантът, младият писател, доцентът, професорът, дипломатът, драматургът и т.н. Трябва да сте много внимателни, когато четете книгата, макар че има едно разковниче – трябва да знаете, че този, който разговаря с Димитър Талев, Багряна, Емилиян Станев, Радой Ралин, Йордан Радичков, Петър Динеков, Гена Димитрова, Лили Иванова, винаги е Кирил Топалов, независимо че е наречен ту дипломатът, ту аспирантът и т.н. Историите, които са разказани, са достойни за всяка една успешно написана книга, в която добре пишещ писател разказва за своите съвсем конкретни срещи с творци, които срещи обаче много добре характеризират както самите велики творци, с които той се е срещал, така и епохата, в която се развива разказът, срещата, ситуацията. Така че тази книга, освен че говори много за живота на самия Кирил Топалов, го прави по един изключително любопитен начин, смесвайки много неща. Тя върви не последователно, а по един много по-сложен, много по-хитроумен начин, при който непрекъснато си подават топката Кирил Топалов студентът с Кирил Топалов дипломата, с Кирил Топалов професора или с някое друго негово превъплъщение. Много фина игра, защото например с Лили Иванова той се е срещал цели два пъти. И при двата пъти е имало интересни събития. Всъщност цялата тази история с Лили Иванова е завършващата история в книгата и според мен тя е много симптоматична и много добре е избрана като последна история в книгата, когато все още съвсем младият Кирил Топалов има възможност да се срещне като начинаещ журналист със съвсем младата Лили Иванова и от притеснение ѝ задава един според него много неподходящ, даже глупав въпрос, който естествено от съвременна гледна точка така ще му се стори, но мен, ако питате – въпросът си е бил съвсем на място. Той е казал: „Вие, която имате диапазона на Има Сумак, наречена Славеят на Андите, тъй като гласът ѝ е обхващал пет октави, защо подражавате на Рита Павоне?“ По неговите спомени Лили Иванова много хитро и бързо успяла да отговори: „А вие защо смятате, че аз ѝ подражавам, а не тя на мен?“. Така или иначе това е доста симптоматично според мен и за поведението на един млад журналист, и за поведението на една вече повярвала си, сдобила се с национална слава естрадна звезда.
Много от разказаните случки са твърде ценни за изграждането на една представа за цяла плеяда, за едно множество от хора от най-различни културни и обществени среди, не само хора на науката и литературознанието или от сферата на писателството. Все пак трябва да признаем, че Кирил Топалов е успял много да види и да запомни – и от годините си, в които е бил активен спортист, и от годините си, когато е бил дипломат и се е срещал с хора от съвсем друго ниво, и от годините, когато се правят три филма по най-известните му романи „Бягай… Обичам те“, „Бъди благословена“ и забраненият от тогавашната цензура „Не се сърди, Човече“, както и се играят неговите двайсетина пиеси по български и чужди сцени и той общува с хора от сферата на киното и театъра. Между другото, много от имената, които се срещат в книгата, са били често споменавани и значими в някакъв период. Тази книга възкресява всякакви такива хора. В нея има един пасаж, в който са разказани всички чествания на Кирил Топалов досега. Те започват с неговата 60-годишнина. След това минават през негова 65-годишнина, 70-годишнина, и там някъде се появявам и аз. Точно преди 10 години аз съм бил един от хората, които са казали нещо за най-новата му книга тогава, която се казваше „Хей, Крали Марко“, и която представляваше един романов разказ за това какъв е Крали Марко, който един професор разказва на своите дъщери. Те, така да се каже, не само че не знаят кой е Крали Марко, но и не са особено заинтересувани да знаят. Затова професорът трябва да намери някакви начини неговият герой да им стане интересен. А това, между другото, се случи само няколко години, след като той беше част от един чисто научен българо-гръцки проект по изследването на образа на Крали Марко като образ, който от фолклора е преминал в литературата и изобщо се е сдобил с много голям статут на Балканите.
Трябва да кажа, че „Живот по неизбежност“ е както много остроумна книга, така и в по-голямата част от случаите е много щадяща хората, които са представени. Вътре в самите случки те може да са се представили зле, може да са се изложили, но разказвачът обикновено ги представя като млади, талантливи, красиви и т.н. Само няколко души не са пощадени, но няма да кажа кои са те. Има и такива.
Много хубаво и богато са характеризирани преподавателите в Софийския университет. Изключителни страници има за Петър Динеков и за други важни за българската култура личности. С някои от тях се срещнахме и в предната му книга. И аз си мисля, че тези от вас, които са чели издадените от него по-рано „Софийски истории“, ще направят много интересен паралел между тях.
И на всяка цена искам да кажа, че се появяват и най-важните за периода в българската култура от 60-те, 70-те, 80-те години на ХХ век много важни места, където се развиват най-характерни за времето неща. Например писателската станция на Черно море. Разбира се, винаги, когато описваме тази станция, трябва да я описваме с появата на Тодор Живков и с танците му със съпругите на писателите, които по това време са почивали там.
Много от конкретните ситуации, изрази, лафове, които присъстват в тази книга, могат да бъдат предмет на дълъг размисъл, отчаяние, като например тази с Радой Ралин, който казва на младия Кирил Топалов: „Знаеш ли какво се чудя и се мая напоследък?“, „Не знам, бате Радой“ – отвърнал младежът (…) „Чудя се и се мая – как са ни изтраяли турцитйе пйееетстотин години“.
Ей такива много, много неща има в тази книга, така че вярвам, ще ви бъде интересна. Тя е много различна от другите творби на Кирил Топалов именно заради този страхотен похват, този хитър номер, който го прави абсолютен джингиби. Както си четеш за студента – щрак! – изведнъж се появява професорът, както е професорът, в следващия момент е дипломатът и е все той, и винаги е скромен – всички са млади, красиви, умни и т.н. За себе си веднъж не е казал една добра дума. Най-много да каже – „много се наложи да пиша, да чета“, но пък ние знаем, че това си е и чистата истина.
Слово на премиерата на книгата в Софийската градска художествена галерия.
Със съкращения
