Служебното правителство върна страната в положението преди протестите срещу ГЕРБ и промяната. А що се отнася до газа и петрола, върна държавата в позицията от преди 25 години.
Бях на 50 години, когато започна „газовата война“, сега съм на 75 и тя продължава със същите аргументи и мантри кой път води до по-светло бъдеще. Тогава се заговори за диверсификация на енергийните източници. Едните приеха диверсификацията като диверсия срещу сигурния братски руски газ, за другите беше средство, ако не за тотално откъсване от руския монопол, то за по-голяма независимост от него. Тогава се заговори за каспийски газ, тоест за туркменски източници за газ. След укротяването на нашата голяма инфлация, всичко у нас се изчисляваше в долари и, доколкото си спомням, туркменската цена на газа беше 35 $ или с 25% по-ниска от руската, но тръбата пак руска. Тогава Европа получаваше туркменски газ от руските тръби през Беларус и Украйна, а от нейната тръба получавахме газ и ние.
В Европа построиха два „Северни потока“ за руски газ. У нас поставиха тръба с надпис „Южен поток“, която да свържат с тръбопровод през Черно море. Говореше се само за газ и за хъбове, и за петрол, но да оставим тези празни приказки, всичко продължаваше да е както преди, но с една изненада. Турция също ползваше руски газ по дългосрочни договори, и започна строежа на тръбопровода „Турски поток“ през Черно море, но се замисли и за ирански и азерски газ. По „Турски поток“ вече всичко върви по начертания план. Правителството на промяната успя да договори азерски газ и да построи гръцката газова връзка, изоставена от неговия предшественик в полза на руския газ през „Турски поток“. Освен това правителството на промяната осигури американски втечнен газ и обмисляше и други алтернативи. А неговият предшественик бълва огън и жупел и след всяко негово газово излияние човек трябва да влезе под душа. А той говори за цифри като тези отпреди 25 години. Правителството на промяната беше свалено от „разни хора“ с еднакви идеали, които не можеха да се доберат до солунската митница, но обсебиха българската. Но бе свалено и от разбирането на „разни хора с разни идеали“ по въпроса „Македония-я-я“, с тази разлика, че сега и султанът иска тя да се европеизира. Тоест правителството на промяната беше свалено от тези, за които стратегическата за страната диверсификация е диверсия срещу техните лични интереси. А с руската война в Украйна продължава и нейната „газова война“.
Навремето по желание на работнически колективи посещавах техните обекти. Така научавах нещо и за ядрената енергетика, корабостроене или за електрокари, електротелфери, стъкларството или тютюнопроизводството и прочее. От работниците научавах повече, отколкото от ръководителя, който ме развеждаше в някоя мина или в открития въгледобив на двете „Марици“. Там работниците бяха хора с призвание и разказваха, каквото искаха да знам за тях. А сега са работна ръка, която джипката вършее като реколта от електорат. В никакъв случай не правя това различие от носталгия по нещо безвъзвратно отминало, каквато носталгия явно изпитва служебното правителство. А това е видно от отношението му към руската „газова война“ с Европа, допълнително оръжие в руската война за унищожаване на Украйна. И понеже вече и децата знаят, че енергетиката е водещ елемент на националната сигурност, да се замислим кои говорят патетики за моралния пример на Левски без да имат и капка от неговата енергия. А неговата „демократска република“ е know how за носене на отговорност без разграничения в равноправието и Народе е с четири питанки, за да се запитваме на кого даваме енергия за власт, понеже с нашата енергия е поставено да управлява потока на нашата съдба.
Явор Милушев е роден през 1948 г. в София. Следва радиофилмова и телевизионна техника в Чехословакия. През 1972 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Желчо Мандаджиев и Кръстьо Мирски. Първите си роли създава в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Играе в театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Малък градски театър „Зад канала“. Работил е с режисьорите Любен Гройс, Младен Киселов, Крикор Азарян, Бина Харалампиева, Иван Добчев, Станчо Станчев, Красимир Спасов и др. Сред големите му роли са: Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън (над 600 представления), Язон в „Медея“ от Еврипид, Жан в „Госпожица Юлия“ от Август Стринберг, Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ от Тенеси Уилямс, Хемон в „Антигона“ от Жан Ануи и много други. Ярки образи прави във филмите „Необходимият грешник“ на режисьора Борислав Шаралиев, „Пикник“ на Стефан Димитров, „Игрек 17“ на Вили Цанков, „Децата на капитан Грант“ на Станислав Говорухин, „Копнежи по белия път“ на Никола Корабов и др. Ролята му на Яворов във филма „Дело № 205“ на режисьора Киран Коларов е сред най-добрите и сложно изградени образи в съвременното българско кино.
