Публикуваният текст на Пламен Дойнов е от сборника, издаден от „Кралица Маб” след теоретичната конференция на департамент „Нова българистика” на НБУ и Унгарския културен институт, която направи цялостен портрет на поета Иван Цанев.

За Иван Цанев

Иван Цанев (1941) е поетът в алтернативния канон, към когото критиката преди и след 1990 г. почти винаги запазва добрите си думи. Въпреки отделни бледи „забележки” на най-бдителните соцреалистически критици, неговата поезия не става обект на нападки или още по-малко на отрицателни кампании в печата. Напротив, дебютът му „Седмица” (1968) остава в българската литература като една от най-адмирираните първи книги. По-късно с „Неделен земетръс” (1973) мястото му на признат автор се утвърждава, макар и вместено в литературно-критическата ниша, определена за т.нар. „тиха лирика”.

От всички поети в проектирания персоналистичен алтернативен канон, освен почти единодушно признатия десетина години по-късно Борис Христов, именно Иван Цанев е авторът, който се радва на най-своевременните и високи критически оценки. От първите отзиви за дебюта „Седмица” до книгата на Светлозар Игов, „Поезията на Иван Цанев” (2001), събираща четири статии, писани през годините, присъствието на този поет има шанса да бъде обект на последователни и проникновени интерпретации.

Затова конференцията „Иван Цанев в българската литература и култура”, проведена на 12 декември 2011 г. в чест на 70-годишнината на поета, не дойде на празно или полупразно място, а доразви вече наченатите от критиката тълкувания. Настоящият сборник е резултат от аналитичните доклади, прозвучали за пръв път на тази конференция. Организаторите от департамент „Нова българистика” на НБУ заедно с домакините от Унгарския културен институт фокусираха усилията си да постигнат цялостен портрет на Иван Цанев – както на монолитното му присъствие в литературата от 60-те години на ХХ век до днес, така и в конкретните проявления на неговия почерк в поредица от книги и отделни стихотворения. Към очакваните български интерпретации от над десет академични изследователи бяха прибавени и два унгарски прочита от Тошо Дончев и Дьорд Сонди – важни знаци за чуждоезичното битие на Иван-Цаневата поезия.

Накратко – каква е спецификата в присъствието и разгръщането на това поетическо творчество?

Появата на Иван Цанев в литературната публичност като че ли улучва момента, когато българската поезия започва да усвоява и препрочита лирическия опит на Атанас Далчев и на поетите от 40-те години. Тогава младият поет предлага своята алтернатива на соцреализма като преработка на този опит, постигайки една нова предметност в изграждането на специфично успоредно битие, което индиректно се противопоставя на доминирания от все по-перфидно насилие и пропаганден „прогрес” свят на НРБ. Става дума не просто за овсекидняване и углъбяване на съществуването чрез фигурите на „малкия човек” и построяване на лирически ситуации около „скрития живот на нещата”, а за друго равнище на изказ, чрез който проговаря самото битие с всички свои гласове, докосвайки се до подриваща „социалистическия хуманизъм” всечовешка етика.

Другият уникален щрих към портрета на Иван Цанев откриваме в склонността му непрекъснато да преработва, да дописва и пренаписва свои вече създадени лирически текстове. Особено прагови се оказват трите му автоантологии – „Седмоднев” (1987), „Стихове и междустишия” (1995) и „Дърво на хълма” (2001). Извън очевидните текстологически проблеми, които подходът на пренаписването задава, изправени сме пред особен случай на отношение към поетическата творба. Промените, които Иван Цанев извършва в почти всяка своя нова книга върху вече известни от други книги стихотворения, се подчиняват на една своеобразна ситуативна воля за шедьовър, т.е. воля за постигане на съвършен текст, поместен в конкретната книга, появяваща се в конкретна литературноисторическа ситуация. Тази работа, привидно отдадена на постигането на единствения/съвършения текст, всъщност се поддържа от идеята за отвореност и незавършеност на стихотворението, което остава завинаги недописано и затова подлежащо на постоянни следващи продължения, в които понякога възниква съвсем различно, ново стихотворение. Такова майсторско упорство над точния стих българската литература не познава.

от съставителя

„Иван Цанев в българската литература и култура”, библиотека „Личности”, книга 8. изд. „Кралица Маб”,  съставител Пламен Дойнов, 8 лв.

Пламен Дойнов

Алтернатива и антологизиране:

между дебюта „Седмица” и антологията „Стихове и междустишия”

„Седмица” – дебютът на 1968 година

През април 1968 г. издателство „Народна младеж” публикува под номер 75 в своята библиотека „Смяна” дебютната стихосбирка „Седмица” на почти 27-годишния Иван Цанев. Обичайният джобен формат е прибрал общо 40 страници с толкова стихотворения, колкото са годините на автора – 27. Тиражът е повече от приличен за първа стихосбирка – 2000 бройки, всяка – продавана на цена от 19 стотинки. Редактор на книгата е Благой Димитров, художник – Румен Минчев, а краткият предговор е от Иван Давидков.

Разминаването между качествената поезия и външния вид на книжното тяло събужда гнева на някои професионални читатели, които рязко определят стихосбирката като „примитивно изделие – нещо средно между бележник и брошура – с озъбените си телове, с нагънатите тук-таме страници и на места лошо излезли букви би могло да се нарече книга само в пристъп на отчаяна снизходителност.”^[1] От крилцата на корицата обаче гледа младият поет с изражение на човек, който е готов веднага да прости немарливата полиграфическа направа. Под снимката му са отпечатани подписът на Иван Цанев и кратка биографична бележка, от която най-вече се разбира, че е роден на 30 ноември 1941 г. в село Острица, Русенско и че следва руска филология в Софийския университет.

Челната корица изобразява фрагмент от тъмен, сиво-синкав дъждовен градски пейзаж: диагонални дъждовни струи, които бият жълтеникав уличен стълб с часовник (може и да е на железопътен перон), който сочи 9 часа без 2 минути. Не се разбира дали показва сутрешно или вечерно време. Точно за тази книга обаче времето като ход на битието няма никакво значение, въпреки стихотворението „Часовник” в нея. Впрочем времето е по-скоро наказание (вж. стиховете „Подлагай израненото си тяло / под ударите на секундите…”) Краткият, внезапният, знаменателният, открехващият други видимости миг и всекидневните корени на вечността – ето интересите на тази книга.

Още преди реалната й поява нейният автор се опитва да я представи в рубриката „Бъдеща книга” на вестник „Пулс” така: „Тя съдържа стихотворения, обединени от едно разбиране за поезия, което с две думи може да се определи като стремеж към пластичен и психологически нюансиран изказ на мисли, състояния, преживявания.”^[2] Своеобразната предварителна авторецензия от две-три изречения оголва основни характеристики на авторския почерк: изобразителна пластика и деликатно построена образна система.

Още благославящият предговор на Давидков вдига градуса на утвърждаването: „Сега пред читателите е първата книга на Иван Цанев. Мен ме радва нейната бодра мелодия, музиката на словото, близостта на поета до земята, до хляба и безсъницата на хората.(…) Аз обичам този поет и ще се радвам на неговите бъдещи песни.”^[3]

Обичта като че ли се разраства и завладява все повече критически реакции. В следващите седмици и месеци за „Седмица” излизат поне седем самостоятелни рецензии – от Иван Цветков, Петър Караангов, Симеон Янев, Любомир Стаматов, Минко Бенчев, Димитър Мирчев, Никола Боздуганов – почти изцяло адмиративни. Показателно е как две от тях имат едно и също заглавие – „Щастливо начало”, което е откъснато крило от стих на Иван Цанев. Писателският официоз „Литературен фронт” публикува в един брой два отзива (от И. Цветков и П. Караангов), но двата не спорят помежду си, а се докосват в своя възторг.

За обобщаващо изречение на цялостното безвъпросно харесване на дебюта на Иван Цанев можем да изберем думите на Петър Караангов: „Отдавна в нашата млада поезия не сме имали толкова сполучлива, радваща и обещаваща първа книга.”^[4] „Седмица” наистина се откроява не просто като най-успешния лирически дебют през 1968-а, но и като един от най-признатите книжни дебюти в историята на българската поезия.

Все пак има и скептични гласове, но те не са особено настоятелни, а пробват възраженията си само задкулисно или по време на общи разговори. Две години след излизането на книгата един от стожерите на соцреалистическата критика Иван Спасов не сдържа раздразнението си именно от адмиративното харесване на „Седмица”: „В миналото много разхвалиха Иван Цанев. Той излезе със стихосбирката „Седмица”. Тя ми направи недобро впечатление, защото няма координати нито във времето, нито в пространството, не личи, че това е книга, писана през 60-те години на ХХ век. Тя можеше прекрасно да излезе след сто или преди сто години. Тя няма социални координати. В такъв смисъл ние като че ли можем малко да очакваме от поети, на които им е малка гражданската биография. Никой не е създал голяма поезия, ако не е бил голяма личност, тоест ако не е носил голяма гражданска биография в себе си.”^[5]

Спасов греши в преценката си, че не личи от нищо дали книгата е писана през 60-те. Напротив, подобна книга е възможна предимно през 60-те (по-точно до есента на 68-а), защото точно тогава литературното поле допуска текстове, които в по-голяма или в по-малка степен демонстрират алтернативни стратегии. Проблемът със „Седмица” е в друго: как една несоцреалистическа поезия получава тъкмо около 68-а своето почти единодушно признание?

*
Какви са причините за това всеобщо позитивно приемане на една по същество алтернативна на социалистическия реализъм поезия?

Първата причина се корени във времевото изпреварване на идеологическия удар, който се задава над българската литература по повод разразяването на Пражката пролет. „Седмица” се отлива в книжно тяло малко преди поредната политестетическа стагнация, започнала от лятото на 68-а, задълбочила се след агресията на страните членки на Варшавския договор срещу Чехословакия и увенчана с речта на Тодор Живков през март 69-а пред столичните комсомолци. Това е стагнация, която окончателно отменя „размразяването” в България, полага новите граници на позволеното в литературата и слага началото на етап на либерализация, изцяло контролирана от партията-държава, според която парчетата свобода се разпределят в зависимост от мястото на всеки в класово-партийната социална йерархия. „Седмица” изпреварва наистина с няколко седмици новия удар на соцреалистическата критика и цензурата върху литературната публичност. Например втората книга на Николай Кънчев „Колкото синапеното зърно” фатално закъснява – отпечатана е през късната есен на 68-а, когато режимът е вече с повишена чувствителност към словото на свободата – и това е още една причина за нейния критически разгром. „Седмица” има случайния шанс да се размине с удара, благодарение на своята по-ранна календарна поява.

Втората причина се състои в самия стремеж на соцреализма да разшири своите тематични и стилови територии. Моментът на излизането на „Седмица” съвпада със зачестилите опити на доктрината на социалистическия реализъм да редуцира нормативните си изисквания и да позволи появата в печата и на текстове, които поне си дават вид, че тематично и стилистически стоят неутрално – тематизират ежедневието и битието на всекидневните хора; демонстрират пластическа словесна култура, основаваща се на конкретна образност; проявяват особена деликатност в изричането, граничеща с битийна несигурност; работят върху традицията на мълчанието в българската литература; представят уязвимия градски човек в застращаваща го среда; в поезията – след бума на свободния стих от средата на 50-те идва интересът към един нов класически стих и ново лирическо стихотворение… Не е случайно, че тъкмо през 60-те намират своята нова благоприятна рецептивна среда Далчев и част от поетите на 40-те (Вутимски, Геров, Пейчев).

Третата причина е в самите текстове от стихосбирката и в критическите формули, които рецензиите за „Седмица” лансират в публичността. По страниците й липсват теми, образи и персонажи, смятани за задължителни за соцреализма – няма Партия, няма заводи и герои на труда, няма ретропосвещения на партизани и нелегални, няма дори изповеди пред родината. Понякога се появяват широкоформатни пейзажи на Дунавската равнина, например, но преобладават градски и дори чисто софийски реалии – трамваи и тролеи, Орлов мост, паметникът на Левски…

Впрочем единственият удобен за соцреализма мит, който книгата превърта, е чрез стихотворението „19 февруари, пред паметника на Левски”. Финалните стихове („…просто няма / къде да избяга / от очите ти / поп Кръстю.”) артикулират лесен оптимизъм, основан на историческа лъжа. През 60-те години обаче Иван Цанев вероятно не знае периодично заглушаваната истина, а тя е, че няма никакви доказателства, че поп Кръстю е предал Левски. И все пак лирическата употреба на мита е изцяло в плана на все по-налагащата се на реторическо равнище през 60-те поза на нравствен максимализъм, а не на патетично назидателно или самосъжалително „общуване” с Апостола. Още повече, че по-късно Иван Цанев свидетелства как именно този финал е цензуриран и смислово преобърнат. По автор той би трябвало да звучи сподавено трагически с една непосилна предопределеност: „Просто няма / къде да избягаш / от очите на поп Кръстю.”, но редакторска намеса още през 1964 г., когато стихотворението печели конкурс на вестник „Пулс”, прави финала друг.^[6]

Образната система на „Седмица” се основава на малките, внезапно възникващи от делника персонажи, вещи и случки – мимолетни, но и знаменателни, защото променят начина, по който лирическият субект гледа на света. Така изведнъж погледът вижда щъркела, след който „идва цяло небе със птици”; може би без сама да забележи една жена ни прережда на опашката за кестени и цяла вечер се връща в нашите спомени и носталгии; невинното земетресение, „кратко като сърдечен удар”, разлюлява целия смисъл на битието; появата на една „незабравима за векове дори! – жена” спира целия смисъл на същото това битие и т.н. И цялата тази жажда по естественост, целият този копнеж по един вглъбен в неистеричното си съществуване свят се представят от почерк, който следва профила на човешките присъствия и отсъствия, обхожда релефа на вещи и пейзажи, изработвайки онази нова предметност, която през 70-те и 80-те години ще отведе българския поетически език в лоното на една неизпитвана от него различна, предметна метафизика.

Разбира се, критиката също подпомага безопасното четене на Иван-Цаневата поезия. Изтъкват се нейните светли, хуманистични, народностни черти. Още Иван Давидков твърди, че тази лирика е „светла и човечна”, а Петър Караангов отбелязва, че „в стихотворенията на Иван Цанев витае красивото начало”. От своя страна Минко Бенчев убеждава как Цанев „вярва в положителното начало у човека”, а Димитър Мирчев акцентира, че поетът „е достигнал до простота на израза, до точна и избистрена форма…” Красота, позитивност, достъпност – ето трите кита на успеха в литературната публичност през 60-те.

Втората книга на Иван Цанев – „Неделен земетръс” (1973) ще повтори траекторията на признание на „Седмица” в още по-висока орбита. Тя пък ще бъде наречена „истинска втора книга”^[7] и ще събере още повече положителни критически отзиви. Но пък тепърва Иван Цанев ще започне да предприема последователно преработване (или радикално пренаписване) на своята поезия. И в следващите години от текстовете, включени в изключителния дебют „Седмица”, ще останат много малко, които едва ще можем да познаем в другите книги на поета. През 68-а обаче читателите не могат да знаят този бъдещ интригуващ сюжет.

Стратегии на пренаписването

Повечето критици, посвещавали текстове на Иван Цанев, забелязват неизтощимото му упорство да „поправя” или „редактира” вече публикуваните си в книга стихотворения, като ги пренаписва и пренарежда в своите следващи сборници. От дебюта си със „Седмица” (1968) Иван Цанев непрестанно възвръща предишните си текстове като винаги различни, неустановими чрез своята непрекъснато накърнявана структура. Поетът наистина „редактира” (довежда обратно) стихотворенията, сякаш за да ги постави в друго време и място и по този начин – да ги изпита, да провери тяхната събудена, нова мощ. Критиците обикновено са готови да досъчинят оформящия се пореден персоналистичен мит в българската поезия: поетът притежава невероятен усет към детайла, не престава да търси точната дума, издига в култ постоянната работа над стиха в името на съвършения изказ, всеотдайно изковава единствения стих и т.н.^[8]

Нека обаче, вместо лекомисления отказ от четене и преповтарянето на критически формулировки, видим „Стихове и междустишия” (1995) на Иван Цанев – да свърнем по пътя на текстологията, но без да се увличаме по него, да попаднем под онзи рецептивен свод, където откънтяват въпросите: Къде свършва един текст? Какво точно четем при множеството публикувани редакции на текста – едно-единствено стихотворение и неговите варианти или множество сходни и все пак различаващи се стихотворения? Кой от всички варианти е истинският? Последната публикация? А защо не първата? А защо не средната?

Ако досегашните пренаписвания на собствените си стихотворения Иван Цанев би могъл да отбележи като „редакции”, в „Стихове и междустишия” можем да устроим нещо като преследване на убягващия текст в цялата поезия на българския пръв „тих лирик”: от „Седмица” през „Неделен земетръс” (1973), „Телеграма” (1977), „Едничка дума” (1981), „Седмоднев” (1987)… В „Стихове и междустишия” обаче личи тенденцията към развихряне в краевековното време на множество лични авторски антологии, стремежът към един нов, често несвоевременен, персонализъм. Междустишията четат стиховете, съзиждат ехото едновременно на тяхната екзистенциалност и историчност. Поетът не само отново представя текстовете си, но и ги прислонява под грижата на своя внимателен нов авторски прочит.

Книгата разказва историята на най-интимното четене – когато авторът чете сам себе си. Това е онзи най-невидим миг, когато изчезва естествената свенливост да се вглеждаш пред други хора в името си и започваш да разгръщаш собствените си книги, за да четеш и преправяш, да възвръщаш и същевременно да отместваш завършения предишен текст, да усъвършенстваш и фалшифицираш своя почерк, самия себе си.

Ако чуем една важна за Иван Цанев дума – тишина – ако я проследим чрез едноименното стихотворение от „Седмица” до „Стихове и междустишия”, ще доловим, че неясните принципи на подмяна и пренаписване не толкова усъвършенстват, колкото разрояват текста на стихотворението, изобретяват неговите двойници. Всеки следващ вариант всъщност е друго стихотворение, наречено „Тишина”, а в последната книга то дори е преназовано „Последна тишина”. Така даже единственият крепител на общата история на този текст – заглавието – става жертва на новия лирически сюжет и вече представлява ново име на нов текст.

Над почти всяко Иван-Цанево стихотворение расне сянката на субституцията. Често поетът пренася тропи от един текст в друг, снабдява с използвана вече метафорика някое ново стихотворение и дописва строфи към старото. Например, „коренчето плахо на първата звезда” в стихотворението „Тишина” („Седмица”, 1968) в книгата „Неделен земетръс” (1973) е подарено на новото стихотворение „Пчела” като „коренче на песен за тебе, падаща пчела”. В следващи книги („Седмоднев”, 1987) „пчелата” отнася коренчето, а „тишината” е лишена от него – може би завинаги, защото в „Стихове и междустишия” (1995) текстът, известен дотогава като „Пчела”, е озаглавен „Епитафия на пчелата”.

Всички тези подмени, редукции, допълвания издават познатата писателска страст стилът да се справи с езика, почеркът да надмогне тревогата от собствената си битийна неистинност. Но вместо да създаде най-накрая окончателния, последния, най-добрия текст, писането на Иван Цанев се рее в безкрайността на езика и произвежда сродни, но все нови и нови текстове. Самият жанр на лирическото стихотворение не позволява илюзията за край да се сбъдне. Ако в прозата открояващата се темпоралност на разказването поддържа подобна илюзия поне за по-дълго време (упорството над фразата, търпелите поправки крепят надеждите за единствен текст), то поезията принуждава да гледаме всеки стихотворен вариант като единствен и последен. Възгледът, че стихотворението е „самороден къс” или „бисер” пропада в поредицата от различни читателски случвания. Променящият се език, непостоянството на традицията на четене превръщат писането в постоянно безпокойство за окончателната стойност на почерка. Съзнанието, че поезията е „по-вечна” от прозата, заставя поета да се държи като ювелир, който непрестанно доизвайва старото бижу на стихотворението. Но треската на езика, в който се мята всеки текст, вече изчерпва съпротивата на почерка. Има опасност почеркът съвсем да се изличи под натиска на поетическия език, който непрекъснато обновява нормите си за съвършенство.

И тук на помощ на Иван Цанев идват междустишията. Те застават в онова почти деридианско „между”, което иска да спре, да успокои писането. Междустишията тематизират объркването, постоянството на грешката, тревогата от езика (вж. цикъла „Поетически разноречия”), те отлагат ужаса от непосилния вечен образ на стиха и стихотворението. Същевременно междустишията коментират моралния ангажимент на стиховете и въвеждат литературнокритически и биографически контексти. Особено силно и последователно звучи междустиховото репликиране на образите на тишината, мълчанието и пестеливото говорене/присъствие на поета, на концепта за „тихата лирика”, белязал рецептивното случване на Иван-Цаневото творчество от 70-те години на ХХ век насетне.

В тоталната саморефлексивност на „Стихове и междустишия” Иван Цанев моделира прочита на своята поезия чрез демонстративно прощално пренаписване. Сякаш наистина той иска да каже последната си дума за своите предишни стихотворения и рисува картината на една раздяла (вж. заглавията „Последна тишина”, „Епитафия на пчелата” и др., макар още в книгата „Седмоднев” да свързва двете стихотворения „Водопад” и „Фрагмент” в общо заглавие – „Две епитафии”). Но почеркът на Иван Цанев разбира, че единствена дума няма. Има едничка дума, както гласи заглавието на негова книга от началото на 80-те. Затова и в „Стихове и междустишия” той променя заглавия на стихотворения, добавя нови посвещения, но и зачерква предишни посвещения към текстовете си, снабдява ги с епиграфи, реорганизира през 90-те цялото си предишно творчество, сякаш именно за да въведе краевековния читател в нова антологична цялост, която съдържа пренаписани творби, усвоили следите на критически и лични, интимни прочити през годините. Пренаписването и преподреждането при Иван Цанев, за разлика от подобни стратегии на други поети през 90-те, не се основава на идеологическа необходимост от изграждане на променена литературна личност, а представлява продължаващо преди и след 1989 г. моделиране на най-подходящия според автора художествен образ на творчеството му, проследимо и в следващата му антологична книга „Дърво на хълма” (2001). И точно тук Иван Цанев прави нещо, което е уникално за личното антологийно съзнание в българската поезия. Като автор на едно неголямо по обем поетическо творчество, заради което „може да се каже, че твори само антологични стихотворения” (по думите на Светлозар Игов^[9]), Иван Цанев антологизира текстовете си чрез многократното им вариативно пренаписване и чрез различни метаописания. Дали ще назовем такава стратегия на представяне постоянно редактиране, самоцитиране, автокоментиране или пренаписване, това няма да промени основния подход: авторът се отнася към творчеството си като към вече функционираща лирическа традиция, която подлежи на препрочитане и автоантологизиране.

Това личи ясно в може би най-радикалното пренаписване на „стари” стихотворения в цикъла „Мемориални извадки” от „Стихове и междустишия”, където поетът е „преразказал” в няколко реда свои антологични стихотворения. Така Иван Цанев е принудил читателя не да застане тихо, нито да свали шапка пред поредната „мемориална извадка”, а да напрегне слух и зрение – какво ново авторско лице му готви пишещият човек, при това във вече категорична литературноисторическа перспектива.

[1] Бенчев, М. Внезапните и светли думи как избухват… – Пламък, кн. 14/ 1968, с. 78.
[2] Вж. Рубриката Бъдеща книга. – Пулс, бр. 7, 2.04.1968.
[3] Давидков, Ив. Лирика – светла и човечна. – В: Цанев, Иван. Седмица, С., 1968, с. 5-6.
[4] Караангов, П. Нежни профили на елени. – Литературен фронт, бр. 32, 1.08.1968.
[5] Вж. Съдбата на поезията. – В: Поезия ’71, С., 1971, с. 183.
[6] Вж. историята за редакторската намеса и „преобърнатата поанта” на това стихотворение в: Цанев, Ив. Дърво на хълма, Велико Търново, 2001, с. 31.
[7] Вж. Чолаков, Здр. Истинска втора книга. – Пулс, бр. 9, 1973.
[8] Вж. Иван Цанев – традиция и индивидуален талант. – В: Трендафилов, Хр. Младата поезия 1975–1989, Шумен, 1995, 29-39; Игов, Св. Поезията на Иван Цанев. Четири статии, С., 2001. Самият Ив. Цанев осмисля своята непрекъсната редакторска, дописваща и пренаписваща работа върху вече публикувани стихотворения в: Междинни послеписи – В: Цанев, Ив. Дърво на хълма, Велико Търново, 2001, 26-27.
[9] Игов, Светлозар. Поезията на Иван Цанев…, с. 71.