Думи за Иво Бистрички, произнесени при откриването на изложбата му „Масив” в Галерията на СБХ на „Шипка” 6.
Да намериш подходящите думи за изкуство, предопределено да мълчи, не е лесна работа. Много често пристъпвайки към текст за откриване на изложба, на помощ викам книгите. Случвало се е целенасочено да отварям една или друга и да търся подходящите думи, но нерядко и случайно съм попадал на изречения, които изненадващо идват сякаш сами. Така се случи и много рано тази сутрин, когато просто напосоки разгърнах първата попаднала ми в ръцете книга… Ето на какво се спрях, въпреки че, общо взето, май бях подредил мислено текст в главата си.
Близо до финалната част на своята изповед „Рапорт пред Ел Греко” Никос Казандзакис описва възторга си при едно от пролетните пътувания по южните острови на Егея в търсене на творческо вдъхновение от докосването до „направената от вода, камък и свеж ветрец вечност” и „безплътните ектоплазми на рая”. Става дума за вълнението от променливите гледки и радостта на преживяването, при което видимият свят не само че не изчезва, но и невидимият става видим. Писателят ни припомня и онази притча за древните художници, които спорели кой рисувал по-вярно видимия свят. За да докаже, че е по-добър, единият показал на съперника си завесата, която бил нарисувал. „Ами че дръпни завесата – рекъл опонентът, – за да видим картината.” – „Това е картината – завесата!” – отвърнал със смях първият художник.
Да, наистина завесата е картината и тежко му и горко на онзи, който разкъса завесата, за да види картината…
Тази пролетна вечер, отдалечена с петдесет и пет години от появата на „Рапорта” и с близо шейсет от смъртта на Казандзакис, един български художник в разцвета на силите си (държа да отбележа, че това е самата истина, доказана многократно и от последните му изяви) и в резултат на може би подобна екзалтация от срещата си с едно особено и вдъхновяващо място на юг от тук, открива поредната си изложба в София на „Шипка” 6. За разлика от театъра, където завесата се вдига, за да видим онова, което трябва, нарисуваната от Иво Бистрички завеса ще остане спусната докрай, поне що се отнася до чистото визуално внушение. Дали ще ни се иска и дали ще можем да я вдигнем, дали въобще ще имаме нужда от това, дали ако успеем да я отгърнем и надникнем зад нея, ще видим нещо различно и въобще има ли нещо друго зад завесата? Въпроси. Ключът към отговорите е у всеки от нас, зрителите. Художникът е дотук – той е спуснал завесата…
Дотук и с алюзиите. Рядко се намират зрители, които са в състояние да получат удовлетворение, приемайки формата на една творба сама по себе си като нещо абсолютно и достатъчно. Любопитството често вкарва смут в способността да възприемаме, а желанието да се намери смисълът на нещата поставя препятствия по пътя към съвършеното възприятие… В това отношение Иво Бистрички винаги е бил добронамерен към публиката. Почти всеки негов проект е съпровождан от текст, с който в няколко изречения ни дава базата и посоките, убежните и опорните точки, перспективата и теоретичното пространство, в което авторът създава творбите си или ги представя. Често отделните произведения в неговите изложби звучат единно като отделните епизоди от една безкрайна тема и творба, какъвто е и случаят с трите, условно казано, картини в „Масив”. Всъщност това са три гледни точки, част от възможните проекции на едно концептуално произведение. Изобщо малко е спорно дали Бистрички може да бъде определен като концептуален художник. Ако вземем предвид една от дефинициите за концептуалното изкуство, че то е „художествен възглед, според който създаването на творба е по-маловажно от анализа на механизмите, свързващи изкуството с неговия концепт и разпространението му”, то Иво може би не е чиста проба концептуалист, защото той не само че визуализира, дава образ на аналитичните механизми, съпътстващи създаването на неговите произведения, но и като цяло прави неща с преднамерено търсена и изведена конкретна форма, носеща определени естетически качества. Без значение дали темата, която го вълнува и впоследствие развива, е инспирирана от природата, или е посветена или подчинена на някакъв социален феномен, за него процесът и крайният резултат са еднакво важни, както и подчертано философският подход в търсене на дълбочина и смисъл в отделните пластове на съдържанието в това единно цяло. И отразяването на процеса присъства като важна част от крайния резултат, процес маркиран, документиран чрез символи и знаци, схеми и координатни системи, обозначаващи иреалната, ирационална логика на авторското търсене, опипването, следването на пътя стъпка по стъпка… Изобразителен език, понятен може би единствено на автора, но пък изведен като абстрактен образ, за който не е нужно непременно да мислим, достатъчно е да допуснем…
Дори в избора на материали, най-често нестандартни, нетрадиционни, художникът е намерил логичната им връзка в хомогенния характер на своите ансамблови произведения. В „Масив” и централната част на овладяното пространство формата на живописване с акрилна боя и стрийт маркер е близка до стандартната технология и е реализирана върху основа с размер 2, 40 х 6 м. от брезент, изолиран и грундиран по всички правила на класическата живопис. В другите две части, затварящи отляво и отдясно творбата, техниката на живописта (или може би по-точно рисунката) е на границата на традиционното определение. Използваните за основа дъно и разгънат в една плоскост купол на палатка, върху които е създаден графичен (живописен) образ, стават част от самия образ и по този начин макар и очевидно двуизмерни, произведенията са по-скоро обекти, отколкото картини. Но това е типично и за много от творбите на Иво Бистрички, където по принцип се използват и други необичайни материали като ламарина или плексиглас, както и в някаква степен по-нестандартни изразни средства и техники като прегъване, мачкане, коване, занитване, перфорация, надраскване и т.н.
Преди около година Иво Бистрички попадна в селекцията за участие в пленера на СБХ и Арт център „Илинденци”. Там той създава серия творби, вдъхновен от природните дадености на това неповторимо южно кътче в полите на Пирин. Поразително въздействие му оказва и мраморната кариера, разположена в утробата на Пирин планина в близост до село Илинденци. Въодушевлението, изпитано там, и възхитата от видяното за дълго подклаждат огъня на вдъхновението, като една част от него дава резултата, който виждаме сега. Ето какво споделя авторът:
Заставайки до Планината, аз намирам моя ръст. Моята големина, дълбочината на моя дъх и височината на погледа ми. Твърдостта, с която стъпвам, и крилете, с които летя. Разликата в това да гледам отдолу нагоре и отгоре надолу, намирането на Аза в глобалното. Съпоставянето на физическото и интелектуалното с големината на Природата. Откривам мащаба си.
Познавам Иво като автор още от 2002 г., когато заедно бяхме влезли в селекцията на Руен Руенов за изложбата в НДК „Българската живопис след 1989“. По-късно го опознах и лично, а от качеството на десетките му запомнящи се участия в редица тематични общи изложби, конкурси, кураторски проекти (сам организатор на няколко такива) и най-вече от безкомпромисното ниво на поне десетте самостоятелни изложби за последните петнайсет години, между които запомнящите се „Меланхолия“ в галерия „Ракурси“, „Разрези“ в галерия Credo Bonum, „Утопия/Евразия – 2084“ в Музея за съвременно изкуство в София, „Апокалипсис: база данни“ в галерия „Райко Алексиев”, „Деконструктивни портрети“ в галерия „Аросита”, „Алегории на любовта“ в галерия „Пролет” в Бургас, UTOPIA в галерия „Върхове”, мога с чиста съвест да определя Иво Бистрички като един от сериозните, интересните и значими автори в съвременното българско изобразително изкуство, артист, който успява да съхрани своята индивидуалност, да бъде разпознаваем, актуален, но и всеки път с нещо различен.
Най-сърдечно му пожелавам да продължи да расте в широта и висота качеството на създадения от него „Масив”, за което нямам ни най-малко съмнение, че ще бъде…
Изложбата „Масив” на Иво Бистрички може да се разгледа до 27 април 2016 г. в Галерията на СБХ, 4 етаж.