Опитвам се от критична позиция да разбера случващото се и да предугадя какво ни очаква в света на политическите идеи.
Идеологията
според Encyclopedia Britannica „е форма на социална или политическа философия, в която практическите елементи са толкова изявени, колкото теоретичните. Това е система от идеи, която се стреми както да обясни света, така и да го промени“. Хуманизмът е пример за такава идеология. Има всеобхватни и специални: социални, икономически, политически. Всяка теория е система от понятия/идеи, базирана на допускания.
Всяка идеология има изходни предпоставки, в центъра на които стои хипотеза за човека. Например икономистите предпоставят homo economicus, за когото вярват, че с рационални оценки се опитва да максимизира полезността за себе си като потребител и дохода си като производител. Идеите се отнасят за вярванията и обичаите, нуждите на човека, неговите отношения към природата, света и обществото, а те са много различни. На систематизация се поддават само представите за обобщен, за абстрактен човек. Homo economicus определено не се отнася за всички хора. Затова идеологиите не се възприемат от всички; затова са различни. Две идеологии са различни дори когато съдържат едни и същи идеи, но им задават различна наредба и приоритети, които извличат от различен опит. Така опитът от една криза показва кое е по-важно – религиозният ритуал или здравето, здравето или доходите; а вътре сред ценностите – коя е незаменима и от коя можем да се откажем – от свободата или от сигурността.
Възприетата от човека идеология го организира вътрешно. Определя неговото отношение към заобикалящата го действителност. Дава му съкратен и лесен за ползване код – „здрав разум“, за да осмисля случващото се, бързо да заема позиция, да прави избор и да взема решения, когато трябва да предпочете едно и да изостави друго. Така идеите задават нашето поведение. Когато си убеден, че здравето ти е по-важно от доходите, оставаш под карантина; когато не си – правиш обратното. Тази функция на идеологията е незаменима. Дава ориентири за назоваване, разбиране и осмисляне на човешкия живот. Често тя е единствен ориентир, средство за оценка на полезността, начин за проверка на правотата на другите. Никой не е специалист по всичко; за повечето е непосилно да направят проверка кои аргументи на експертите са верни и кои не. Например според идеологията на мнозинството в парламента, което гласува управляващите да създадат държавни бензиностанции, частната собственост е причина за високите цени на горивата, а не отказът да се регулира конкуренцията на пазара и неспособността на институциите да се справят с картела.
Критичният към идеологиите човек има свой уникален светоглед, който е разширен с неговите професионални възгледи и убеждения и богат жизнен опит. Затова при него системата от идеи е по-богата; те са обвързани по-сложно и на по-голяма дълбочина. Приоритетите му имат собствена подредба. Той е способен да осмисля по-вярно заобикалящата го действителност. Светогледите на критичните хора са различни, докато тези на некритичните се свеждат до доминиращата в обществото идеология.
Политическите идеологии
систематизират само идеите за общественото устройство. Възприемат се от отделни общности, съобразно тяхната позиция, ценности и икономически интереси. Тези, които се споделят от мнозинството, доминират над останалите.
Политиците избират идеи от тези, които са масово и трансгранично разпространени, които са третирани най-често от медиите, които се налагат от лидерите на общественото мнение и от институциите. Освен това експлоатират митове. Такива у нас са: „чорбаджията – изедник“, „съветската армия – освободителка“, „престъпната приватизация“; шаблонът на новите партии: „всички са маскари“.
Политическите идеологии се сравняват по различни оси. Най-често използваната и отричана е оста „ляво-дясно“. Тя определя като леви тези, които отричат или търпят с нежелание и подозрение частната собственост и частното присвояване (сред тях е марксизмът, който ги отрича напълно); и като десни тези, за които частната собственост е не само условие за свободата на човека, но и стимул за развитието на обществото. В представите на левите това делене почти съвпада с оста „равенство – неравенство“. Ако се отнеме частната собственост, всички стават равни в непритежанието.
Повечето от използваните в САЩ и Западна Европа политически координати не са в обръщение в България. Такива са: „радикали – консерватори“, „власт – правила“, „йерархия – анархия“, „конституционализъм – прогресизъм“, „републиканизъм – индивидуализъм“. Когато сравненията се правят по много признаци, различията в политическия спектър се размиват и трудно се правят класификации. У нас се борави с оста „комунизъм – антикомунизъм“ и с натрапеното от Москва делене на „русофили – русофоби“.
След 1989 г. на програмно и вербално ниво социалният либерализъм в различни свои модификации се споделя от повечето партии у нас – от ГЕРБ, СДС, ДПС и БСП. Той е лявоцентристка, ориентирана към властта и индивидуализма идеология. Споделят я редица общности, говорители и политици на десницата, въпреки че може и да не го знаят. Важно е да се подчертае, че социалните либерали отричат самото разделение по отношение на частната собственост. Така прикриват противопоставянето си на създателя на либерализма – Джон Лок, за когото частната собственост е условие за свободата. И други партии избягват или направо отричат неудобните за тях разграничения по определени оси.
Политическите програми
Политиците избират и подреждат привлекателни за избирателите идеи и ги формулират като цели за организиране на обществото и за неговото развитие, и като най-подходящи методи това да се постигне. Така предлагат своята програма за най-добро обществено устройство. Може да се спори дали въобще има, или няма политически идеологии; може да им се дават различни, понякога напълно противоположни определения и функции. За разлика от тях продуктът им – политическите програми, са конкретни и инструментални обещания за действие. С тях политиците убеждават избирателите, че са най-добрият избор. Разчитат да им се повярва, защото идеите им са поднесени привлекателно, просто и убедително.
Впрочем политиците са непридирчиви към идеите и митовете, от които сглобяват програмите си. Комбинират предимно примамливи, но размити идеи за свобода, справедливост, солидарност, сигурност, равенство и пр., на които придават различен смисъл и важност. Често компилират цели чужди сегменти от програми, но едно идейно ядро винаги доминира. Сигурен съм, че това е, което определя данъчната им политика. Там всичко е неприкрито, еднозначно и красноречиво. Например в първото десетилетие на XXI век БСП и ДПС отстъпиха от принципите на социалния либерализъм и заедно с НДСВ минимизираха бюджета на страната с плоските данъци и с намаляването на социалните вноски. Приложиха дясна либертарианска политика, смаляваща и отслабваща държавата и премахваща ограниченията, които запазват някакво равенство. За това свое отстъпление левицата и днес съжалява.
В политическите идеологии и в програмите се вярва. Правотата им не може да се докаже емпирично, с факти. Със социологически и поведенчески методи може да са изследва кои идеи са разпространени и как влияят на хората, какво предпочитат и избират, но тези методи не са в състояние да докажат правотата на която и да е политическа идеология.
Когато се прилагат, политическите програми се превръщат в доктрини – наложени на високите етажи на политическата система, задължителни за партията, а в управлението и за администрацията. Социално-либералната доктрина доминира в Европейския съюз. Прави го чрез действията на Европейската комисия, чрез решенията на мнозинството в Европейския парламент, чрез налагането на „правилните“ и легитимни значения на политическите думи и идеи, с претенцията си да дава единствената вярна оценка на случващото се.
Политическите програми могат да се сравняват и по решенията, които предлагат на значими обществени проблеми като тези за смъртното наказание, за патриотизма, за аборта, за хомосексуалността, за емиграцията. Това не пречи по основните си цели и методи различните програми да споделят една и съща политическа доктрина. Тъй като партиите от българския политически спектър, подобно на тези в Европейския съюз, споделят социалния либерализъм в различни вариации, изборът между тях е формален. Това е причината за възхода на несистемните партии. За българските избиратели вариациите са трудно различими и не са важни. Затова те често гласуват по свои предпочитания, страхове или продават вота си.
Историческа справка
За неизкушените в политологията ще приведа кратка справка за социалния либерализъм. Той, заедно либертарианството, произтичат от една и съща идейна система. В центъра ѝ стои човекът, „който вярва в свободата“. Базисното убеждение на класическите либерали е, че частната собственост ефективно защитава свободата на човека и никоя защита не може да бъде ефективна без частна собственост. Неолиберализмът наследява класическия либерализъм в края на XIX в. и началото на XX в., като продължава да отстоява принципите на независимата парична система, свободното предприемачество, системата на конкуренцията и на малката, но силна и безпристрастна държава. По значителна част от тези свои приоритети неолиберализмът се различава от наследилия го на своя ред социален либерализъм.
Много сбитата хронология на социалния либерализъм е следната: силното въздействие на съветския комунизъм, Великата депресия от 1929–1939 г. и подготовката за войната изтласкват базисното либерално убеждение за частната собственост на заден план и дават приоритет на държавата. Възприемат се рецептите за държавна намеса на Джон Майнард Кейнс. Президентът Франклин Д. Рузвелт прилага политическата програма New Deal. На 30 септември 1939 г. светът вече наистина не е същият, както казва Гаустин на Георги Господинов. Оттогава на Запад започва да доминира социално либералната доктрина като компромис между неолиберализма и социализма.
Със споразумението от Бретън Уудс още по време на войната Западният свят реално изоставя златния паричен стандарт, а с него и вярата си в „невидимата ръка“, която регулира пазара и тласка икономиката. И залага на държавата. Това обновява и усилва мощта на мотора на неговото развитие: 30 години по-късно с огромно държавно усилие САЩ изпратиха човек на Луната, а след 50 години социалният либерализъм срази последната си тогавашна алтернатива – съветския комунизъм. В същата тази 1989 г., вдъхновен от Хегел, от Маркс и от западния марксист Александър Кожевников, Франсис Фукуяма обяви „Краят на историята“ – краят на идеологическите противопоставяния, на глобалните революции и войни. С други думи, нова идеология няма да има. Синтезът на марксизма и либерализма ще бъде последната политическа идеология. Същото още след края на Втората световна война пророкува Даниел Бел.
Източноевропейските страни бяха считани за неподготвени за социален либерализъм. Заради комунистическото одържавяване на собствеността и централизираното планиране нямаха пазарна икономика и демократични институции. Затова приложиха неолибералния Вашингтонски консенсус – „пазарно ориентирани политики за реформи като премахване на контрола върху цените, свободен валутен курс, дерегулиране на капиталовите пазари, намаляване на търговските бариери и намаляване на държавното влияние в икономиката особено чрез приватизация и строги икономии“.
В последните десетилетия, освободени от военното противопоставяне и страховете за сигурността, западноевропейските страни затвърдиха социалния либерализъм. Започна глобалната експанзия на капитала. Държавите се фокусираха върху регулациите, социалните аспекти и равенството на възможностите. Тони Блеър експериментира във Великобритания „трети път“ – компилация между социален либерализъм и напълно свободно движение на капитали. Работническата му партия, а и останалите партии в Западна Европа скриха в задния си двор „онези „гадни“ капиталистически неща“, на които обществата им дължаха своето благосъстояние и високи технологии.
От следната пестелива скица се виждат висшите идеи на социално-либералния синтез:
- За човека – граждански свободи, избор на идентичност, включително на пол, гарантирани възможности и права за индивидуално развитие; осигуряване на потребностите му чрез работа, критично отношение към частната му собственост;
- За обществото – върховенство на закона; плурализъм – свобода на словото и толерантност; равенство – поне пред закона, равни възможности на всеки; колективни действия; мултикултурализъм;
- За държавата – три взаимно балансиращи се власти, секуларизъм; силна и ориентирана към общо благополучие държава, интервенираща, когато е необходимо; регулираща с правила социално-икономическите отношения; финансово ограничена от балансиран бюджет;
- За политиката – представителна парламентарна демокрация; многопартийна система, срещу „тиранията на мнозинството“, защита правата на малцинствата;
- За икономиката – смесена икономика, включваща публична и частна собственост. Лозунгът е „Социална Справедливост“. Социалните либерали продължават да губят вяра в свободния пазар и да увеличават вярата си в правителството като средство за стимулиране и контрол на икономическия живот.
Всички съвременни разклонения на либерализма назоваха самата демокрация със своето родово име и тя стана либерална.
Идеологическата конфронтация
има много и най-различни проявления, но една единствена причина. Политиците се конфронтират, за да заемат господстващата позиция, да реализират своята програма и да наложат своята доктрина със средствата на властта. Тъй като няма възможност да бъдат верифицирани и са съпоставими само помежду си, те са в конфликт; включително тези с една и съща идеология – заради своите различия по конкретни въпроси. Например вербалният конфликт между ГЕРБ и БСП е колко социална трябва да бъде социално-либералната политика.
Някои политически доктрини печелят конфронтацията не защото имат повече преимущества и по-малко недостатъци, а защото ги споделят по-големи и по-силни общества; други, защото в крайна сметка постигат по-голямо благосъстояние и дават по-добри перспективи на хората, а не защото нямат пороци; трети, защото създават предпоставки за по-голям технологичен напредък, включително във въоръжаването. Комунистическата доктрина се провали не защото не я споделяха големи и силни във военно отношение държави, а заради тяхното лошо качество на живота и голямо технологично изоставане.
Като по правило възходящите политически идеологии се налагат със своите преимущества; с успехите на нациите, които са ги възприели. По времето на своя възход от средата на миналия век до първото десетилетие на настоящия социалният либерализъм се разпространяваше заради: високото качество на живот, авангардната позиция в технологичния прогрес и в науката, защитата на човешките права и свободи и върховенството на закона. Нарастваше броят на държавите с консолидирана либерална демокрация. Отстъпващите доктрини не могат да посочат такива успехи и затова се конфронтират с негативни и деструктивни средства. Сегашната руска доктрина агресивно внушава, че либералната демокрация е лоша, защото не може да посочи свои преимущества в най-ценените от хората направления.
Конфронтациите днес продължават. Водят се студени и хибридни войни. Последицата от тях, също като причината, винаги е една. Загубилата идеология бива изоставена, лишава се от притегателната си сила и отива в историята. Но не напълно. Някои общности не приемат загубата на своя идеал и му остават верни. Много хора продължават да вярват в опровергани и отхвърлени идеологии.
Политическите идеологии като пандемии
Политическите идеологии са като вирусите. Те са вирулентни. Разпространяват се като епидемиите. Обхващат обществата и, като им въздействат, ги променят. И също както при пандемиите критичното човешко мислене, може би не веднага, но започва да изгражда имунитет срещу тях. Тогава те започват да мутират и да се нагаждат към гостоприемника. Често до такава степен, че разклоненията силно се различават – дават противоположни отговори на едни и същи въпроси. Видяхме, че разклоненията на една идеология могат да влязат в конфликт с първоначалната. Такива конфликти има и сега между либерализма, марксизма и социализма; между комунизма и социализма, между социализма, социалдемокрацията и социализма с китайска специфика. Когато критичното отношение към тях се разпростре достатъчно широко, идеологическият щам престава да въздейства на мнозинството и оттам – на общественото развитие. Доктрината отслабва и бива изместена от друга. В по-ново време това се случи с роялизма, с националсоциализма, с фашизма, с колониализма и с комунизма.
Критичността в глобалния свят бързо се ускорява. Идеологиите са забелязани и назовани от Антоан Дестю дьо Траси в края на ХVIII в., а след стотина години виждаме, че политическият им живот започва да се съкращава до няколко десетилетия. Екстраполацията на тази тенденция показва, че същата съдба може да очаква всяка доминираща днес идеология. Това вероятно ще се случи и на социалния либерализъм и на разклоненията му, независимо от това, че са дали много силен тласък за развитието на съвременните демократични общества.
Има второ основание за тази прогноза. Посочено бе по-горе, че както комунизмът, така и социалният либерализъм претендират да създадат световен ред. Но колкото и да е настъпателна и обаятелна една политическа идеология, с времето началните ѝ хипотези стават неадекватни, а целите ѝ винаги се изчерпват – или защото се достигат, или защото вече са станали маловажни. Тогава обществата ги променят радикално или ги отхвърлят и възприемат други.
Трето основание за прогнозата намирам в многото нови обстоятелства, които промениха съществено настроенията, проблемите и самите хора в демократичните страни: четвъртата технологична революция, глобализацията, Голямата рецесия от 2008–2009 г., все по-неуправляемата емиграционна криза, паниката от пандемията Covid 19. Средата, в която функционират политическите идеологии, бързо се променя. Много са политическите признаци, които показват нарастващи проблеми пред либералната демокрация. Появиха се нелиберални демокрации. Сегашната екстремна политическа конфронтация в САЩ е такъв признак: Демократическата партия не изтъква, че има по-добри решения, а че президентът Тръмп е лош. Брекзит всъщност е отказ на Обединеното кралство да следва доктрината на ЕС. Друг признак е изострянето на конфронтацията както между държавите, включително между тези от атлантическата общност, така и вътре в тях. В редица източноевропейски страни либералната демокрация е в регрес, а в други трудно се удържа от „големи“ коалиции.
Регресът на политическите доктрини до популизъм
Точно както вирусите загубват своята способност да поразяват, така и политическите идеи престават да въздействат на хората, а с това и престават да ги мотивират да действат. Обществото изпада в застой. „Народът“ става морален и добър, а „елитът“ – корумпиран и лош. Няма лидери, има само „обща воля“. Политиците не водят, а следват масите. Но „гласът на народа“ морализаторства, а не програмира развитие. Потиснатите и онеправданите се поставят над институциите и законите. Към този популизъм са се запътили днешните политически идеологии. Защо става така?
С нарастването на критичността обществото става резистентно към доминиращата политическа доктрина. Лишава управляващите от нужното им доверие и те минават в защитен режим. Единственият им стремеж става не да се постига нещо, а да оцелеят, колкото се може по-дълго. Вкопчилите се в статуквото политици заедно с техните идеи изпадат в блатото на популизма. Там времето спира, а с него и развитието. Това се вижда не само у нас, но и в Европейския съюз.
Да се върнем към дефиницията за идеология в самото начало. Ако стремежът на всяка идеология е да обясни света, то амбицията ѝ е да го промени. Всъщност вярното обяснение на света е задължителна предпоставка да бъде програмирана визия за неговата промяна, разбира се, към по-добро.
Амбицията за промяна се загубва в момента, когато политиците престанат да следват принципите на своите програми, започнат да се нагаждат към масовия вкус и страсти. На практика тази граница се пресича, когато управляващите политици изоставят своите предизборни обещания и започнат да угаждат на изменчивите обществените очаквания, и вместо да управляват, действат под натиск. С всяка изоставена политическа цел, с всяко ревизирано решение от своята програма признават, че са сбъркали. И всеки път, когато това се случи, се уронва демокрацията и се обезсилват институциите на държавата. Администрациите не желаят да са виновни за грешките на политиците.
Заедно с това самият недостиг на енергия и смелост да се реализира обещаното пред избирателите означава, че носителите на политическите идеи, а и самите идеи са загубили своята привлекателност. Когато доверието спадне под нужното за управлението ниво, властите нямат сили да се борят с корупцията, да реформират здравеопазването или съдебната система; да се противопоставят на корупцията по високите етажи и на организираната престъпност. Нямат сили да защитават институциите, да налагат техните решения. Не предотвратяват рисковете и не овладяват кризите. Стават не само ненадеждни, но и безпомощни. Разлагат се отвътре, защото преди това са се отказали от своите идеи, направили са твърде много компромиси, за да се харесат.
Ще се сбърка, ако се възприеме казаното по-горе за популизма като езоповска характеристика на политическата ни система. Наистина българските парламентарни партии имат много от признаците на тази ерозия, за което спомага и разюзданият популизъм на българските медии. Според мен зад тези признаци прозира друга същност; у нас доминира корпоративен социализъм, опакован и поднесен като популизъм. Красноречив пример е отнемането на няколко десетки милиона от приходите на ТЕЦ „Марица Изток 2“ за поддържането на студен резерв и даването на същите тези милиони от ТЕЦ „Варна“ на почетния председател на ДПС. Тези дни КЕВР обясни, че повишената цена на електроенергията за потребителите е заради по-високата производствена цена на тази държавна централа, която натрупа и 821.4 млн. лв. дългове. Резултатът е 27 млн. лв. печалба за ТЕЦ „Варна“ и 2.7% нарастване на цената на тока за потребителите.
И едно доказателство: да се върнем към данъчната политика на всички управляващи след Тристранната коалиция. Тази политика не е социално-либерална. Тя е дясно либертарианска. Облагодетелства най-силно корпоративните интереси, макар че генерира неравенство. Това е точно дефиницията на корпоративния социализъм: „социализъм за корпорациите и капитализъм за останалите.“
Хипотеза за обяснение
В периода на последното десетилетие на XX в. и първите две на XXI в. под въздействието на променените обстоятелства човекът претърпява значителна промяна. Толкова значителна, че превишава тази от времето на индустриалната революция, когато се е наложило да бъде масово образован. Все повече хората заменят доскорошните си приоритети – например семейството и брака със себереализацията; почтеността с публичната известност; все по-чужда им става идентичността и социалната принадлежност и те емигрират; все по-важни стават личният успех и парите; устременият към собственото си щастие егоцентрик все по-безогледно прегазва ближния. От друга страна, съвсем различни са нивата на знанията и информираността, възможностите за включване, за свързаност и за въздействие. Променя се йерархията на нуждите и оттам и на интересите. Други са привлекателните идеи за homo ludens. Всичко това изглежда прави неадекватна началната хипотеза на социалния либерализъм – неговата концепция за човека. Вероятно това е причината за ширещия се популизъм. Ако е така, идва времето да се преразгледат политическите идеи, цели и ценности, да се потвърдят тези, които са нужни за бъдещето (не за миналото или за настоящето), а тези, които са сбъркани или поставени на неправилни места – да се изоставят или да минат на заден план.
Убеден съм, че синтезът между социализма и неолиберализма вече не съдържа решенията за бъдещото ни развитие.
Иван Костов (род. 1949 г.) е икономист и политик. Доцент по икономика в ТУ-София. Министър на финансите в правителството на Димитър Попов (1990). Народен представител в 7-то Велико Народно събрание и в 36-то, 37-то, 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Обикновено Народно събрание. Министър-председател на България (1997–2001). Лидер на Съюза на демократичните сили (СДС) от 1994 до 2001 г., а от 2004 – на партията Демократи за силна България (ДСБ). След оттеглянето си от активната политическа дейност основава „Лаборатория за управление на рискове“ към Нов български университет (НБУ), занимаваща се с политически анализи и прогнози.
