Интервюто с Мария Василева, куратор на изложбата „Изкуство за промяна, 1985-2015” в СГХГ, взе Людмила Димова.
Изложбата „Изкуство за промяна, 1985-2015” с куратор Мария Василева, подредена до 5 март 2015 г. в Софийската градска художествена галерия, се радва на ожесточени спорове във фейсбук, на критики и дори на преки интервенции (графити върху билборда на галерията). Всъщност критиките засягат най-вече избора на авторите и почти не се спират върху самата драматургия на изложбата.
Както Мария Василева отбелязва в съпътстващия каталог, идеята за проекта зрее у нея през последните няколко години, преди продължителните протести през 2013 г., които изведоха на преден план „индивидуалности, решени на сериозна и дълготрайна съпротива” и предизвикаха усъмняване в клишето, че представителите на културата, изкуството и науката са апатични към обществените процеси. „Изкуство за промяна” показва реакции на художници (37 имена) спрямо политическите и социалните страни на прехода.
Може би неочаквано за мнозина границата на периода е снижена до 1985 г., а в началото на изложбата са произведения на Светлин Русев – от висшия ешалон на БКП, дългогодишен председател на СБХ, ангажирал се с екологичните проблеми на Русе. Кураторът има обяснение на този свой избор, интересен заради пресечната точка между статуквото и промените. Ще го прочетете по-долу в интервюто.
Изложбата защитава тезата, че в края на 80-те, когато започва цялостната промяна на художествения живот, се появяват непознати жанрове и практики, отстоявани в онова време като политически жестове. Тематичните линии, развити в експозицията, преминават хронологично от края на 80-те до днес, а пространствено – от първата към втората зала на първия етаж на галерията. Екология, идентичност – национална и лична, проблемът за паметниците и комунистическата метафорика, чалгата, бедността, емиграцията, финансовата криза… Една възможна картина на българския преход.
Един въпрос неотменно присъства в каталога към изложбата (с аналитични текстове, интервюта и илюстрации, 384 стр.): защо социално-политическите реакции на художниците остават невидими за обществото. И в този контекст е обясним акцентът върху ретроспективната страна на проекта, върху днешната реалност, прочетена през опита на миналото.
Как се чувстваш в позицията на куратор на тази изложба: от една страна, имаш правото и необходимостта от лична гледна точка към темата, от друга обаче, съзнавам, си натоварена с безкрайно много очаквания. Та колко са изложбите днес, които легитимират съвременното изкуство от последните 30 години и пишат историята му?
Огромният интерес към проекта показва две неща. От една страна, самата тема за промяната в държавата и обществото е силно болезнена. Очевидно и в тази посока има големи очаквания. От друга, вече е назрял моментът за контекстуализация на съвременното изкуство, т.е. за разглеждането му не като „пришълец”, като добавено, „чуждо” тяло, а като естествена част от общите процеси. В това отношение се чувствам уверена с избора си. Отчитам разочарованията и се опитвам да разбера претенциите. Много е трудно един-единствен проект да задоволи всички. Все пак това не е преглед на съвременното българско изкуство… Надявам се анализите на моята работа да доведат до създаването на реален продукт. Тогава ще имаме различни гледни точки и в съпоставката им ще можем да се ориентираме в този толкова близък от историческа гледна точка период. Именно заради тази близост и личното преживяване на събитията, често емоциите надделяват. Като куратор намирам това за уместно и съвсем препоръчително.
Изложбата като твой разказ игнорира едни, а на други отдава внимание, сякаш неочаквано за мнозина. Не е ли твърде софиоцентрична?
За мен проблемът е, че се правят много малко проекти с такъв мащаб. Има ужасен глад за репрезентиране на съвременното българско изкуство. В момента това се изразява и в недостиг на достатъчно пространства за неговото показване. Мога да изброя три и те се намират в три различни града на България – галерията на ИСИ-София, галерия Сариев в Пловдив и Contemporary Space, Варна. Да добавим и места като галерия „Васка Емануилова” и Фридж, които дават пространство за представяне на млади автори. Това далеч не е достатъчно. Усеща се липсата на все още ненаписаната история на изкуството през последните 25 години. Сериозен проблем е отсъствието на музей за съвременно изкуство или на постоянна музейна колекция, която не завършва в 80-те години на XX век, а проследява процесите до днес. Ако има такава сбирка, която максимално обективно да показва ситуацията, то тогава никой няма да очаква от един-единствен проект да покрие всички липси. Кураторският подход си запазва правото на личната гледна точка. И отново искам да напомня, че изложбата и изданието са две части на един и същи проект.
А Светлин Русев за мнозина днес е по-скоро част от това безнадеждно статукво, с чувството за което и ти правиш изложбата си. С негови работи, ангажирани с екологията на Русе, започва експозицията. Защо?
Преди всичко представям един факт от българската история. Знаейки, че поемам риск заради разнопосочните мнения в обществото, аз добре съм си направила домашното. Проучила съм всички възможни източници, дебати и коментари около този случай. С него е свързан не само Светлин Русев, а и доста други художници. Все пак това е от малкото случаи в съвременната българска история, когато художник се опълчва на тоталитарния режим. И си понася последствията. Това не може да се пренебрегне. Аз излагам случката и в интервюто давам възможност на Светлин Русев да разкаже своята гледна точка. Безнадеждното статукво се поддържа от стотици анонимни герои, често пъти и анонимно. Това е проблемът, а не фигури като Светлин Русев.
До каква степен е възможен единен разказ за този период от развитието на изкуството?
На този етап не е възможен. Прекалено големи са личните емоции, претенции и опити за манипулации от всички страни. А и не е необходимо. Сега е времето да се споделят различни версии, различни истории. Това натрупване ще даде материал за бъдещите изследователи и теоретици.
Защо днес остават незабелязани работите, които са социално и политически ориентирани? Дали причината не е в езика на съвременното изкуство? В интервюто в каталога Св. Русев говори за генетична художествена обремененост и алергия към всичко, което не е свързано с традиционните форми. Или пък е проблем на разрушени връзки в обществото? Дали не е алергия към привилегированото място на художниците през соца?
Причината изкуството да остава незабелязано въобще като цяло не е една. Една от моите версии е, че през последните 25 години художниците доста рязко бяха детронирани от върха към низините на социалната стълбица. Дори сред другите представители на културата те са в най-унизена ситуация. Издигнаха се други герои, драматичният образователен срив и принизените естетически критерии доведоха до триумфа на чалгаджийството като принципно отношение към живота.
За съжаление, алергия към съвременното изкуство съществува, и то сред професионалната колегия. Защо това е така – е въпрос на друг разговор. В него вероятно ще стане дума за много неща, но и за съпротивата като защитна реакция срещу собствената пропиляна в рестриктивните рамки на тоталитарното общество творческа свобода.
Говориш за „затвореността на ситуацията, в която самите ние (художническата среда – Л.Д.) сме се вкарали” – откъде идва у теб това усещане?
Да, казвам го във връзка с обществените активности на Светлин Русев. За да влияеш върху процесите, е необходима и такава дейност. Но не можем да го искаме от всички художници. Относно „затвореността на ситуацията” – като цяло има голяма доза отчаяние от постоянния опит да се реставрират стари модели, от некомпетентността и простащината на ръководни позиции, от слепотата и изкривената представа за това кои са реалните ценности днес. Обикновено в такава ситуация интелектуалците се оттеглят. Вдигането на лозунги не е в природата им. Това от своя страна забавя пътя на посланията, които продължават да изпращат, до потребителя. И генералното зацикляне продължава.
Лъчезар Бояджиев го казва в своето интервю в каталога: само гражданското действие е това, което променя обществото… Има ли памет тогава, ако не за художествения жест, то за гражданските действия на художниците през тези години?
Директни граждански действия не е имало, освен на протестите през 2012-2013 г. Художествени жестове, обаче, в изобилие. Изкуството въздейства на подсъзнателно ниво с постоянното си присъствие в обкръжението ни. Работите на художниците са непрекъснато появяващи си предупредителни сигнали за опасностите, които ни дебнат по пътя към демократизиране на обществото.
Правим ли разлика между гражданско действие и художествен акт? Изобщо могат ли да се разделят те?
Този въпрос възникна покрай участието на Правдолюб Иванов в последните протести и превръщането на документацията от тези протести в творчески акт. Въпрос на интелигентност е как ще интерпретираш гражданската си позиция и къде ще сложиш своята собствена лична граница между площада и галерията.
Проследяваш основни тематични линии от 90-те години на ХХ век до днес: престъпност, бедност, национална и лична идентичност, паметници, екология, криза… Би ли споделила някои свои наблюдения, получени в хода на подготовката на изложбата, за метаморфозите на тези линии през годините.
Целта на изложбата е да покаже, че художниците са активна част от обществото и имат силно изявено гражданско съзнание. Тя обаче постигна още нещо – представи почти пълна картина на последните трийсетина години, картина, населена с драматични обстоятелства и много малко оптимизъм. Наблюденията ми са, че много от процесите се софистицират. Мутрите свалиха анцузите и изпратиха децата си да учат в чужбина; фолкпевиците журират попконкурси редом със естрадните звезди от близкото минало, които в началото силно ги мразеха и ревностно им се противопоставяха; бедността остана само за едни, а други се изстреляха в космически финансови орбити; екоактивистите загубиха наивния си чар и се въвлякоха в битката за глобалния контрол на горива и природни ресурси; цяла България се пресели да живее в София и промени облика на града до неузнаваемост; демокрацията и упражняването на личните права и свободи започна да се разбира твърде своеобразно и общински велможи населиха градовете със статуи на любимите си скулптори, а други оставиха да се разпаднат. Днес наблюдаваме една зловеща перфидност по всички теми и на всички нива. За съжаление, тя прави проблемите още по-трудни за преодоляване.
А как се променят реакциите на художниците от по-новите поколения в този различен контекст? Доколкото е възможно да се обобщава, разбира се.
Те са много по-освободени и не толкова наивни. Вярата, че ситуацията ще се промени с прости жестове като изхвърляне на комсомолски книжки, падане на Член първи или бутане на комунистически паметници, отсъства. По отношение на „светлото бъдеще” преобладава скептицизмът. Новите поколения се отнасят много по-прагматично към фактите. Така и ги отразяват – конкретно и с по-малко емоции.
В изложбата присъстват Машината за рисуване на Любен Костов, инсталацията „Падане на член I” и др. Как днес се променя звученето на творбите от края на 80-те, поставени в различен контекст? Докъде е възможна възстановката?
Не мисля, че контекстът е различен. Просто някои неща трябва да се обяснят, защото израснаха нови поколения, които нямат нито знания, нито усет за комунистическото минало. Как да разберат, че една дървена машина ни е изглеждала като развято знаме на свободата? Става дума за дървената машина за рисуване на Любен Костов. Акцията с нея през декември 1988 г. в градинката пред кафенето „Кристал” за нас беше точно това – заради упражнявания дотогава контрол, толерирането единствено на традиционните видове изкуство и забраната на всякаква лична инициатива. Радвам се, че успяхме да съберем остатъците от истинската дървена машина, да ги откупим от автора и той да я възстанови до работещ вариант. Такъв е пътят. Не е невъзможен, но са необходими институционални усилия и воля.
Защо днес артистичните изяви от 90-те не ни изглеждат така радикални?
Не знам дали може да се прави такова обобщение, но ако ти изглежда така, съм склонна да коментирам. 90-те години бяха период на натрупване. В началото редиците на ентусиастите да създават нещо различно от живопис, графика и скулптура се пресяха. Тези, които останаха, започнаха битка както за собственото си творческо развитие, така и за утвърждаването си на международната сцена, където бяха много по-добре приети, отколкото на нашата. Имаше известно отдръпване от ситуацията в България. Голяма част от работите всъщност се включиха в един международен диалог. Много от тях не са познати и до днес у нас. През последните 10-15 години обаче има ново фокусиране върху проблемите тук и сега, както и прибавяне на гласовете на следващите поколения.
В есето си в каталога Александър Кьосев отделя внимание на „анихилирането на комунистическата образност” след 1989 г., на „битката” на художниците с паметниците. Как стана така, че 25 години по-късно тъкмо художници защитават соцпаметници?
Не става дума за соцпаметници, а за един конкретен паметник. Едва ли гилдията би се вдигнала да защитава монумент без художествени качества. Това трябва да е напълно ясно. На този етап от развитието на държавата аз съм против премахването на всеки исторически знак. Опасявам се, че повсеместната лумпенизация само това и чака. Ще падне голямо рушене. Но това няма да ни помогнем да си научим историческите уроци. Само ще задоволи ниски страсти и още повече ще унижи творците и ще затвърди незавидната им позиция.
И накрая: като куратор, участвал в много международни проекти, как оценяваш прочита на прехода, направен от българското изкуство – спрямо други подобни прочити в Източна Европа? Какви липси, какви предимства…
Проблемите макар и специфични, са доста сходни. Въпросът е, че във всички други държави от бившия социалистически лагер е имало различни прояви на съвременното изкуство още от 60-те години на миналия век. При нас процесите започват заедно с първите стъпки на демокрацията. Съвременното изкуство трябва едновременно да защитава собственото си съществуване и да отразява промените. Това често го прави авторефлективно. Липсата на подкрепа го лишава не от свежест, но от по-голям размах, за какъвто има потенциал.
