0
3913

За изкуството и чудовищата

Изложбата „Безкраен коктейл“ на София Грънчарова в галерия „Васка Емануилова“ (до 5 януари 2020 г.) представя изкуството тъкмо в особения модус на сътворяване и преживяване.

Si l’on tient compte de cette fabrique du corps
vivant, on comprend que les plus petits
signes entrent en nous et s’y gravent.
Ален [1]

Тогава се сетих за Уелбек и за онова място от Карта и територия, в което простичко е казано: „Вероятно изкуството би трябвало да представлява тъкмо това… едно невинно и радостно занимание, почти като при животните, дори имаше мнения в този смисъл, „този художник е същинско чудовище”, „рисува така, както пее птичката”… може би един ден, когато човек преодолее въпроса за смъртта, изкуството ще стане именно такова…”

Изложбата „Безкраен коктейл“ на София Грънчарова в галерия „Васка Емануилова“ (7 ноември 2019 – 5 януари 2020) представя изкуството, било то с голяма или малка буква, тъкмо в такъв особен модус на сътворяване и преживяване. Мисля си, че това е игра по самия ръб на мислимото и на въобразимото, т.е. някакво стоене в онези по-скоро празни места (някои не биха се посвенили да ги нарекат и „места на истината”), по-скоро места на странно умиротворение, където в порядъка на съществуването става някакво разреждане или освобождаване, едно развързване после и методично разчистване, един вид разголване на значения, символи и установени форми, степен по степен в което се настанява някаква безименна празнота или беззначност, или безделност, която невъзмутимо остава след нас, отказва да се подчини сред нас. Това е една неразпоредима тишина, която малко ни удивлява, малко ни притеснява и заедно с нея се възцарява и едно „чувство за бавно изчезване”, ако се сетим за думите на поета, в което… като кубчета лед незащитените ни тела се разпиляват маломерно. Така се преживява тази изложба: без много думи, единствено чрез присъствие.

В този същински опит, какъвто го намираме тук, изведнъж пред нас изниква – и дори ни заговаря – нещо невероятно, нещо, което бих нарекъл „идиотично” в етимологичния смисъл на думата. Такова е то в своята крайна непроницаемост за окото и за ума, или поне за каквото е останало от тях. Тъкмо на него обаче, на идиотичното или на неприобщеното (деконтекстуализираните знаци на модата и останките от онези „вездесъщи системи” на значенията, които управляват всекидневното потребление на наслада) на идиотичното, което просветва ту тук, ту там, облегнато до прозореца в Галерията, залепнало за стената, провиснало от закачалка, съборено в ступор на пода, разплискано и разкахърено, стърчащо, прегънато и разтекло се като часовниците на Дали, които не мерят времето, а мерят нищото – тъкмо на него художничката е избрала да даде шанс. Не ще и дума, изкуството дава шанс на всички храчки на битието, без да се свени, – в което е едновременно цялото негово величие и пълната му непоносимост – да посочи, че храчките също могат да участват, при подходящото време, цвят, форма и ритъм – в цяла една система, а някои ще кажат – и в една идеология, на радостта. Радостта да се скриеш в ъгъла, да се съхраниш извън шума на времето, да потънеш в бездната на най-малкото.

Ето това неразпитано идиотично, „установените структури на функциониране”, които – както самата художничка казва – могат да бъдат „счупвани, завъртани, неглижирани и съответно – надскочени и надградени” – изниква пред нас и ни заговаря по своему, макар и безсловесно, доколкото отдавна е изхвърлено от техническата размяна на думите, моделираща вкупом тела и умове, вкусове, привички и желания. Затова „Безкраен коктейл” се занимава с моделируемото, но не моделираното, а защо не – и със самото моделиерство. Ето такова – непривично, несвойствено и почти нищожно („една безкрайна връзка за обувки – нея дъвчат я душите”, както пише Целан), то изниква тектонично изведнъж пред нас тук, където му е била дадена възможността да излезе от дупката си и да се появи, кадрирано. Това става точно там, където песента на птичката е оставена от художничката да се успореди – и пресътвори – във вика на чудовището, но някак мълчешком. В същия този вик, който изрича истината, която е винаги другаде и който ще даде име на неназовимото в истината – да кажем, на „4oveshka-та kosa“ (каквото и да значи това), както е наречена една от инсталациите в изложбата.     

Някои си представят изкуството (с голяма или малка буква) като машина за сънища, все едно инкубатор, в който се произвеждат идилични гледки, фантасмагории или мокри мечти. Други – като безлюден пейзаж, в който скелети неуморно се съешават с чувствени тела на девици, без да е ясно къде са самите девици, на фона на тежки влакови композиции. Трети си представят изкуството като празна дамска чанта, преливаща от чувства, четвърти – като писоар, пардон, фонтан, за идеи. Ние ще си го представим тук безóбразно и безделно, в лика на чудовище. Образ, който събира – и разпуска обратно – всички образи в един миг след края на историята. Затова и можем да се сетим освен за Уелбек и за унищожението на човешкото в постиндустриалната епоха, обезсмъртено от Жед Мартен също и за далеч по-умиротворения и дори фриволен апокалипсис на Кьоно в Неделята на живота, където властва едно чисто обезделяване и бездействане, утаяване в нищото на делника, в което обаче се съхранява една опорна възможност – като възможността за другото.

Експозиционният перформатив в „Безкраен коктейл” заработва така, че идиотичното, непризнатото и неразпоредимото, се показва – преобразявайки се постоянно – в неуточнения, едва ли не незрим облик на едно такова чезнещо чудовище, безгласно и тромаво (досущ като онзи слон, който никога не може да бъде уловен в стаята, защото когато влезем в нея, той вече е минал в съседната), и веднага след това се скрива, като малка хлебарка, която пролазва по кухненската маса в ранна неделна утрин под лъчите на първото слънце. То хем стои на мястото си – в живота и в света, хем постоянно бяга от това място. Затова петната бягат и тук – по стените, по телата, и в умовете – в безкраен коктейл от недокрай осъществени разрези, в палитра от неусвоености, от доста близки дистанции.

Наричам малко пресилено тези инсталации „чудовища“, най-вече защото те излизат – счупват, неглижират, надграждат – порядъка на знаците. Чудовището безспорно може да бъде някаква много сложна бриколажна фигура, поставяща ни в състояние на чудене и заимстваща своята аура тъкмо от онази непосилност на чувството, в което чуденето се отлива, която създава една пределна дистанция между нас и обекта, и която – въпреки нея – ни доближава до обекта, по Фройд: страховито е най-далечното, което за миг просветва в най-близкото, и най-близкото, което за миг става най-далечно. Да не забравяме все пак, че изкуството – всяко изкуство – неизбежно преодолява и най-строгите стандарти на живеенето и се появява точно там, където най-малко бива очаквано – застава тъкмо където чуденето вече започва да обезпокоява, да тревожи и някъде, и понякога дори – да боли. Хегел казва на едно място, че в невинната игра на детенцето, което весело хвърля камъче по повърхността на реката, за да направи жабче, вече в зародиш стои един истински естетически опит – то съзерцава направеното от него като нещо собствено, но какво би станало ако същата тази бездна тогава се разтвори за миг и погълне това детенце като малка жабка, засищайки своя глад за време и вечност, за плът и дух? Нещо такова сякаш се е отворило и тук.

Но това „понякога“ на естетическото, което ни се случва някъде, било то като един вид любов по красивото, като носталгия по дома или просто като болка, дошла точно на мястото си, не е нищо друго освен разломяване на онова време и пространство, в което всичкото на живота стои обобщено, то е просто разкопка на значението такова, каквото го знаем в сладостите на ширпотребата (на закачалката, на лампиона, на стелажа или дори на сушилника, на модното, на използваемото). Ето в това е и собствената задача на изкуството: на онова, което – от рисунките в Ласко до kitsch конструкциите на Джеф Кунс – мълчи за човека на един напълно идиотичен, на един напълно съвършен език. На същия език избират да мълчат и инсталациите в изложбата „Безкраен коктейл“.

Онова, което се вижда в галерията в този смисъл, са прости чудовища: половинчати форми, всякакви недефинирани остатъци и утайки, които не се отказват да търсят – през нас – да определят нещо, което не може да бъде определено, да достигнат – през тънките мрежи на нашите тела, през воалите на въображението и през плетките на думите, които привързват тези тела – до откритие, което никога не може да бъде открито. Тук, в тази абсолютна непоколебимост, лежи и тяхната автентична радост, съвършената laetitia на това чудовищно изкуство. 

Ето ги тези събудени и приковани към пространството на галерията изроди, чрез които се ражда нещо и нещо веднага умира (и при това – нищо не се случва), в един и същи момент, в една и съща тишина, която все говори и в която все така нищо не може да бъде казано, или, обратното – в която може да се каже единствено нищото, този привилегирован обект на голямото изкуство. В тези чудовища устоява някаква напълно нечовешка свобода, в която тихомълком се извайва тъгата на телесното – свобода на изгубването, на отпадането от ред и правило, от всяко основание за съществуване, свобода на порива, на абсолютната форма. Някакъв конгломерат от органична или неорганична незабележимост, счупена, неглижирана и продължена. Към нея обаче ще се сетим и за нещо друго: за латинското monstrum, което напомня за една дива поява, дава простор на акта на едно изявяване – и подивяване – и описва онова преминаване от форма в без-форма и от без-форма във форма, от което постепенно става тяло човешко и желаещо, чудно-страшно тяло, става неговата пределна самота и то бива запомнено и напомнено като някаква находка или като случка, като произшествие или инцидент, а защо не и като среща. Тялото на човека е винаги среща – среща с нечовешкото.

В този смисъл изложбата „Безкраен коктейл“ прави събитието: тези разхвърлени напосоки (и тъкмо за това задаващи посоки) светещи, премигващи, непристъпно случайни и нестройно-прекрасни, разкъсани, непотребни и непокорни, надградени с добавена реалност, разкривени форми – или шифри, – които художничката първо сънува, после открива и разкрасява, разкъсвайки ги, и накрая изоставя: нека те живеят живота на всички ненужни неща по света и нека страдат със самотата на всички неща, които нямат име – нещата от историята, след историята, – но сред които желанието се чувства всякога у дома си. Тук се състоява онова изявяващо събитие, чиято най-проста дефиниция е: да ти се случи една тайна, или, казано на класически език, едно „не знам какво“, jenesaisquoi. Тайната на „той рисува като чудовище“, тайната „тя рисува както пее птичката“, тайната на радостта, която устоява в себе си, отхвърлила последната власт на смъртта. Оказал си се без да знаеш как, на особено място и в особено време, в една чужда атмосфера, вплетен в мрежата на език, който не говориш, в системата на желания, с които не можеш да разполагаш и чрез които желания за теб са се отчленили някакви възможности по посока на самото съществуване (то се е появило за теб като дилема или като съблазън), оформила се е определена осанка на една истина и тези възможности са те заговорили на своя идиолект, въвлекли са те в някаква своя игра на различие и повторение: изкуството не е повече от допиране до възможността ни да станем други. Истинската радост – радостта на Квазимодо – може да бъде само другаде.

Или всъщност, възможно е да е станало иначе: детенцето навярно веднага е разкъсало търбуха на бездната, изхвръкнало е от него и подгонено от демона на кошмара, е влетяло призори в стаята на все още спящия си баща (историята е истинска) с крамолния вик: „Тати, ставай! Времето започна!…“

Времето започва и тук, и пак. 

Валентин Калинов е завършил Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, където защитава дисертация в полето на философия на психоанализата. Сътрудник на ИК „Критика и Хуманизъм” от 2012 г. Преводач и редактор на хуманитаристика основно от италиански език. Автор на текстове и отзиви за книги. Интересите му са в областта на естетиката, феноменологията, философията на културата, психоанализата.

––––––––––––––––––––––––––

[1] „…ако държим сметка за фабриката на живото тяло, ще разберем, че дори най-малките знаци влизат в нас и оставят отпечатък“.