Що е то увлекателно написан (да, именно написан) филм? Прилича на роман, с който ти е приятно да поседнеш на терасата в кротък слънчев следобед (или пред запалената камина в студена зимна вечер) и да се потопиш в историята, забравяйки къде се намираш. Динамиката не е от голямо значение, а визуалните решения – ненатрапчиво допълнение към собствената ти интерпретация за хода на събитията. Киното все по-рядко си позволява подобни „волности“, защото да заложиш само на сюжета (във време, когато всички сюжети са „вече разказани), най-често е обречена кауза. Но това явно не притеснява ирландеца Джон Кроули („Бруклин“, 2015; Boy A, 2007), когато се заема с режисурата на „Щиглецът“, по романа (разбира се) на американската писателка Дона Тарт, получил Пулицър през 2014 г.
Възможно ли е някога да се освободим от чувството за вина, което сме си създали в детството? Младият Тио се чувства така, сякаш ще трябва да носи цял живот отговорност за смъртта на майка си, загинала нелепо при бомбен атентат в музея Метрополитън в Ню Йорк. Защото заради него са били в залите на музея в злощастния ден и после той е оцелял, а тя – не… Останал сирак, 13-годишният Тио избира да живее при богатото семейство на приятеля си Анди Барбър, докато търсят баща му Лари, избягал от семейната картинка преди време. Между привързаността на госпожа и господин Барбър и взаимната симпатия с антикваря Хоби, на когото Тио трябва да предаде едно послание от „бойното поле“ на следбомбената музейна галерия, момчето е на път да се приспособи към новия си живот, когато…
„Щиглецът“ е филм на много нива, за много неща, които на моменти се свеждат до основните елементи в сюжета, а след това отново се разтварят в морето от теми, хора и предмети. С омагьосваща бавност (която вероятно би натоварила търсачите на силни усещания в киното) разказът смесва различни времеви пластове, нарушавайки линеарното повествование от деветстотин и шейсетте (поне на български език) страници на книгата. Дръзкият монтаж преплита периодите, подчертавайки скиталчествата на Тио, разкъсван от вина и търсещ забрава (поради липса на умиротворение) в медикаменти, които го унищожават. Реалността се преплита с виденията от кошмарите на Тио, както настоящето – с ретроспекциите на онова, което е видял или смята, че трябва да е видял около експлозията.
Традиционно противопоставяните съперници „живот“ и „изкуство“, които си оспорват пристрастията на индивида, този път са уловени в здраво затегнат възел. Животът като низ от случайности и съвпадения, от причини и следствия, като вечна борба между доброто и злото, моделира битието на Тио от ранна детска възраст. Всеки от хората, които пресичат пътя му, оказва влияние върху изборите, които прави. Но юношата продължава да смята, че той е единствено отговорен за развоя на събитията и сякаш оцелява ден за ден, за да се самонаказва. Общуването му с другите е предмет на интересни наблюдения (от малкия интелектуалец Анди Барбър до оправната провинциалистка Ксандра), отношенията със сдържаната мисис Барбър (Никол Кидман, великолепна както винаги) пораждат едновременно уют и опасения (поне у зрителя), но най-любопитно е трогателното и обезпокоително приятелство между двамата младежи без посока, изоставени сами на себе си в пустинята, някъде около Лас Вегас. Енигматичният образ на „момчето от всякъде“ Борис, едновременно опора и поквара (що се отнася до алкохола и дрогата) за самотния Тио, е сред най-интересните постижения в „Щиглецът“.
Изкуството – противопоставено, съпоставено и съпътстващо живота, е базов елемент във филма на Джон Кроули. От една страна е картината „Щиглецът“ на холандския художник от XVII век Карл Фабрициус – ученик на Рембранд – своеобразен двигател на интригата. Птичето от платното живее като невидим (през повечето време) персонаж, най-често увит в своята опаковка и грижливо скрит някъде, но никога забравен. От друга страна са репликите на великите майстори (на мебели), за които мъдрият Хоби казва, че могат да бъдат набедени за фалшификати само ако претендират, че са оригинали. Наслаждението от творческия акт, който би трябвало да изпълва живота с емоция и красота, за Тио е източник на страдание и вина, а по-късно на „добронамерена“ измама с цел спасяване на антикварния бизнес на Тоби. И сякаш младежът харесва старите артефакти, защото те го връщат в безопасното време „преди“…
„Щиглецът“ е подчертано елегантен, измамно кротък филм, под чиято повърхност къкрят стаени емоции, за които не е съвсем ясно дали е по-опасно да излязат наяве, или да бъдат потискани. Много са моментите, в които сюжетът има потенциал да ескалира в нещо трагично или зловещо, и когато психотрилърът изглежда на една ръка разстояние. Онова, което смекчава остротата на проблемите и подсилва дълбоката чувствителност на тази история, е майсторската работа на оператора Роджър Дийкинс (тринайсет пъти номиниран за Оскар, спечелил наградата за „Блейд Рънър 2049“) и особено пустинният пейзаж около дома на Тио в Лас Вегас – съвършена метафора за пустотата, обгърнала момчето отвън и отвътре.
