Международна групова изложба за Седмицата на съвременното изкуство, Пловдив, 4 септември–4 октомври 2020, Баня Старинна, куратори Бетина Щайнбрюге и Бенямин Фелман. Артисти: Франческо Арена, Елизабет Бенаси, Рада Букова, Джулиан Коул, Нина Фишер & Мароан ел Сани, Правдолюб Иванов, Алфредо Джаар, Бухра Халили, Фабио Маури, Мило Рау, Лили Рейно-Девар, Красимир Терзиев, Минг Вонг, Серит Уин Еванс, Дейвид Войнарович, Алегории за власт (Дебора Имоджен Бир & Габриела Ангеледу, Карл-Хайнц Делво, Фабиен Витали)
Имах шанса да видя изложбата малко преди да приключи. Знаех, че не бива да я изпусна, затова и бях решена да си причиня неудобството да пътувам пет часа от селото, в което живея до Пловдив. След като видях изложбата, си казах, че за пореден път интуицията не ме е подвела и не съжалих за дългото пътуване. Знаех си, че ще си струва, повтарях си навръщане. А си струваше, защото за мен това категорично е най-силната изложба с откровено политическо послание, която съм виждала напоследък в България.
Седмицата за съвременно изкуство, организирана от Емил Миразчиев от Сдружение „Изкуство днес“, има по традиция силни и интересни изложби, коя с по-подчертан политически дискурс, коя не толкова. Тази изложба на кураторите Бетина Щайнбрюге и Бенямин Фелман е истинска експлозия. Силна, вцепеняваща сетивата и отекваща дълго в ушите и очите. Безкрайно съм впечатлена и възхитена от смелостта и куража на кураторите да изберат подобна тема и да изградят изложба от силно въздействащи творби, повечето от които много плътно свързани с темата. Това за мен е изложба като по учебник, показваща нагледно как се контекстуализира темата в кураторското изложение, как се представят работите в анотациите и как се намира най-подходящият начин да се покажат те в едно изключително впечатляващо, но и много трудно за експониране галерийно пространство.
Нека сега да споделя моите впечатления от самата изложба. Още с влизането от входа, малко след като очите привикнат към тъмнината на Банята, те посреща голяма прожекция с една от най-важните работи в изложбата – „Алегории на властта“. Дълъг филм на четирима автори: Дебора Имоджен Бир & Габриела Ангеледу, Карл-Хайнц Делво, Фабиен Витали, който по завладяващо силен и дори разтърсващ начин запознава с проблемите, които Пазолини поставя, и така подготвя за следващите части от изложбата. Тук е мястото да призная, че не бях добре запозната с творчеството на Пиер Паоло Пазолини. Знаех бегло за него, от обща култура. Благодарение на дискусията, проведена преди откриването на изложбата, която слушах онлайн, се заинтригувах от личността и работата на Пазолини. Веднага след това попроучих малко из интернет и видях колко многопластов като творец и влиятелен като възгледи и визия е той, и си обещах да видя изложбата. Още повече, че познавам единия куратор – Бетина Майнбрюге от предишната ѝ изложба в Банята – „Нулева гравитация“ (заедно с Весела Ножарова).
„Алегории на властта“ много подробно ни представя проблематиката, която повдига последният и най-скандален филм на Пазолини – „Сало, или 120-те дни на Содом“, по много обран, но достатъчно ясен начин, за да разберем защо той се оказва лебедовата песен на режисьора. Тук отварям скоби, че именно тази версия за смъртта на автора се прокрадва в няколко други работи, включени в изложбата. Според нея убийството му е поръчано именно от онези, които той остро критикува във филма си, а е извършено от група „ултраси“, както бихме ги нарекли в наши дни. Документалният филм анализира „Сало, или 120-те дни на Содом“, като прави точна дисекция на проблемите, засегнати във филма, пренасяйки ги в наши дни, така подчертаващи визионерското прозрение на Пазолини. Всичко това е поднесено много силно с текст речитатив и фотографии от снимачната площадка на филма, които предават добре сюжета, визията и посланието му дори на хора като мен, които не са го гледали (а и не съм убедена, че ще дръзна да го направя скоро, просто шокът от сцените още ме владее). Тук мога само да изкажа моето възхищение от Пазолини за смелостта и куража да направи подобен филм, разбунил духовете през 1975 г., но все така разтърсващ и до наши дни.
Бях разбрала от дискусията, че авторите, включени в изложбата, представят своето вдъхновение и прочит на творчеството на Пазолини. Затова бях любопитна да видя какви са те. Оказа се, че по-голямата част от тях бяха посветени на смъртта на автора. Няколко правят възстановка на събитията от онази нощ между 1 и 2 ноември 1975 г., макар и по доста различен начин. В „Рим, 1-ви и 2-ри ноември 1975“ на Лили Рейно-Девар тя е през изиграване на сцената с различни протагонисти, така подчертаващи световния отзвук от личността и творчеството на режисьора, като същевременно се набляга на човешкия момент, чрез топлия начин, по които той се отнася към момчето, признато после за виновно за смъртта му. Другата работа – „Остия“ на Джулиан Коул, пък показва доста драматично как начинът на живот на режисьора го отвежда до края му.
Мястото на неговата кончина в римското предградие Остия е обект на изследване и в работата на Нина Фишер и Мароан ел Сани, които показват как те го откриват и достигат до него в края на 90-те г. Това, което може да се обобщи в тези работи, е култът към личността на Пазолини, станал легенда именно с тази героична смърт. Превръщането на артиста в герой е сама по себе си интересна тема, но тя изисква много дълго размишление и е по-скоро повод за отделен текст.
Така или иначе, култът към личността на Пазолини е водещата линия в изложбата. Изключение правят двете работи на български автори, които нямат много общо с това и стоят леко встрани от фокуса. Не че самите произведения не ми харесаха, напротив. Особено ярко проблясващият в тъмнината на ротондата неонов надпис Future Unforgettable на Красимир Терзиев. Но той, заедно с видео инсталацията на Правдолюб Иванов „Природен страх“, нямаха онези директни референции към творчеството на Пазолини, както останалите работи в изложбата. Вероятно тук трябва да кажем, че проблемът с политическото и социално-ангажирано изкуство в България е особен, то просто не е така ярко изразено както в други европейски страни и САЩ (за справка текста на Владия Михайлова Никога не сме били (твърде) политически или социално ангажирани).
Сред любимите ми работи в изложбата са двете видео творби на Елизабета Бенаси, в които играе футбол с алтер егото си, представено от млад мъж, приличащ на Пазолини, или се возят на мотопед в покрайнините на Рим; кюлчето от месинг – абстрактна и енигматична работа, открояваща се на фона на многото документални филми и видеа, изпълващи залите, и инсталацията Pasolini на Франческо Арена – много лично, интимно, скромно и искрено произведение, изпълнено в традицията на италианското Arte Povera. Харесаха ми вероятно защото съм българка и обичам по-меланхоличното и метафорично изкуство, а и съм израснала с произведения тип Arte Povera от края на 80-те и 90-те години в България.
На финала – пожелавам си повече подобни изложби в България, които да отворят сетивата ни за смелото, политически заредено и остро критично изкуство. Такова, каквото съвремието ни го налага – изкрещяващо истините, а не безучастно подсмърчащо в ъгъла и окайващо нещастната си съдба.
Поздравления за Емил Миразчиев, че организира подобни изложби на световно ниво, достойни за Тейт Модърн в Лондон и Музея Гугенхайм в Ню Йорк.
