Александър Леви: Балканите са пример за антиевропейско поведение
Александър Леви е роден през 1969 г. в Пловдив. До 14-ата си година за дълго живее с родителите си в Мароко и Франция. Завършва Френската гимназия в Пловдив. През 1990 г. напуска България и се установява във Франция. Завършва литература и сравнителна лингвистика в Университета Париж Х (Нантер). Преди да се отдаде на активна журналистика, е бил изследовател и преподавател в Университета Париж Х, в Шчечин (Полша) и в МГУ Ломоносов (Москва), където преподава във френско-руската магистърска програма по журналистика. Ръководи секцията за Европа и страните от бившия СССР на „Репортери без граници” (1997-2002). Журналист и отговорен редактор в електронното издание на в. „Монд” (Le Monde.fr 2002-2005). Ръководител на службата за Източна Европа и Балканите в седмичника „Курие Ентернасионал” (2005-2010). Координатор за Балканите на „Курие Ентернасионал” (бивша Югославия, България, Албания, Гърция). Кореспондент на Радио Франс Ентернасионал и на „Фигаро” в София. Автор на книгите: „Престъпната групировка на варварите. Хроника на едно полицейско фиаско” (2010), „Моята война срещу безразличието” в съавторство със Селим Канаан (2002) и „Заложник в Чечения” в съавторство с Брис Фльото (2001).
„Струва ми се, че вашият министър-председател е част от популистка линия, която съществува и в Европа. Но разликата между Бойко Борисов, Никола Саркози и Силвио Берлускони според мен е в това, че Бойко Борисов ще е на политическата сцена много по-дълго от тях… Имам чувството, че този тип поведение много се харесва тук. И че в момента на Бойко Борисов му се прощават страшно много неща, за които във френското или италианското правителство няколко министри и зам.-министри щяха да изхвърчат. Просто такъв е законът на жанра…
…Когато пишем за Русия, България или Балканите – все пак напомняме какво се е случило в близките 10 или 15 години. За този регион непрекъснато трябва да се напомня. А особено като се пише за България, трябва да се напомня не само за комунистическото минало, а и за факта, че тя е била част от една друга голяма империя, много интересна, много силна – Османската. Днес в статиите за България бих писал, че това е огромен шанс и за България, но особено за Европа – да има в своите редици един чисто ориенталски пришълец… Затова България гледа турски сериали, а във Франция френският зрител и една секунда няма да отдели, за да се заинтересува какво става в този сериал. Та това е другият свят, това е интересно. Разбирам, че вие искате да избягате от него…
… Европа не може да се разширява, както казват някои представители на френската десница, безкрайно. В един момент трябва да се знае, поне географски, къде свършва този континент, къде свършва нашата идея за Европа. И, според мен, с България и Румъния вече опряхме дъното… Мисля, че Хърватия можеше и трябваше да влезе още 1990 г. И затова ЕС ще поправи тази огромна грешка, която направи… Хърватия би трябвало да е част от Европа и Европейския съюз още от 1989-1990 г…
… Виждам огромна перспектива за Турция извън Европа. Самите турци са го разбрали много добре и продължават да разиграват тази тема, защото европейците сами влязоха в капан с някаква виртуална интеграция, което, според мен, не е сериозно… Просто географски е невъзможно. Аз не мога да си представя ЕС да граничи с Иран, с Ирак; просто не мога да си го представя… Аз виждам в Турция огромен партньор на Европа като регионална сила, каквато тя вече е. И, според мен, това е целият трик на турската дипломация в момента – те не искат да влязат в Европа, но много им е нужен формалният отказ, за да засилят позициите си.
… Смятам, че със страни като България и Румъния, със Западните Балкани вече се затваря кръгът на възможностите, на реалните амбиции на една силна Европа. Малко разводнена даже, бих казал, защото аз познавам Европейския съюз още когато бяха 12 страни. И ще съм много щастлив да живея между Лисабон, Букурещ, Солун и да се движа свободно, за мен това ще е вече голямо постижение. Но в един момент проблемът не идва от мен, проблемът идва от хората, на които не им харесва моят начин на живот. А моят начин на живот е този на един индивид, който обича да живее свободно, но и уважава свободата на съседа си, на другия, на ближния.“
Френският еничар за ориенталския пришелец, в . „Култура“, бр.7, 2011 г.
Румен Леонидов: Не Балканите, а Западът се саморазрушава
Румен Леонидов е роден на 17.05.1953 г. в София. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Работил е като редактор в много литературни издания, сред които: „Факел”, „Български месечник”, самиздатското „Глас”, „Литературен вестник” и др. Автор е на стихосбирките: „Предупреждение” (1977), „И огънят си спомни за искрата” (1982), „Голям и малък” (1990), „Неточните размери на живота” (1995), „Сънят на продавача” (1997), „Край на митологията” (1997), „Класически парчета” (2000). В чужбина са публикувани сборниците му „Камък в блатото” (1998, Скопие) и „Край на митологията” (2007, Варшава). Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Македония, Полша, Словения. Носител е на много отличия за поезия, сред които: Сребърен плакет за книгата „Голям и малък” (1995, Рим), първа награда от Мелнишки вечери на поезията (2008), наградата „Кристалът на Виленица” от тазгодишното издание на Международния литературен фестивал в Словения.
„Нашият национализъм, който се проповядва досега, е елементарен, той е нацизъм някакъв. Това да биеш циганите и да се занимаваш само с турците, това не е национализъм. Национализъм е да обвиняваш цялата нация. А там влизат всички етноси. Един български националист от европейски тип, а не от фашизоиден тип, трябва да се грижи и да защитава своите сънародници в Гърция и в Македония, и в Западните покрайнини, където сърбите газят нашите сънародници и това лека-полека започва да се дочува, трябва да обърнем внимание и на нашите сънародници в Русия, в Молдова, в Румъния. Когато говорим за нацията, тя не е само тука, събрана в тези няколко нещастни хиляди километра. Историята не може да се открадне, тя не е кило месо или кило метал. Ние, ако уважаваме тази история, ако живеем с проблемите на нашите сънародници, няма нужда да се титулуваме националисти, а тогава ще бъдем в по-меката форма патриоти. Въпреки че в теорията на национализма влиза и патриотизмът, като част от общата кауза. За тях ние трябва да имаме една национална доктрина, в която да обясним, да просветим неосветения, непросветения български редови тъпак, че национализъм значи да обичаш родината си, но не да мразиш другите. Ние страдаме от българското си его, от собствените си комплекси, от собствената си чувственост за малоценност и най-вече за нихилизъм. На нас не ни пука за тази държава. По-точно на мнозинството не им пука. Ние трябва да работим за собствената си промяна и промяна на човечеството.“
