Думата „любов” бързо може да стане омразна. Използват я за всякакви каузи, подправят с нея всевъзможни сосове: от Бога до кученцата, от гастрономията до убийството, за приключването на някаква посредствена дисертация или за да придадат добра основа на „правенето на любов”. Това е жокерът в играта на карти. Това е „сезамът” на четиридесетте разбойници. Всеки отправя възхвала на любовта с надеждата да има успех. Какво? Нима ще дръзнеш да отречеш любовта? Това тутакси би те наредило сред най-ненавистните люде. Оттук и този едновременно възвишен и същевременно практичен характер на термина – той тутакси слага край на всички дискусии. Казват: „Това е от любов” и не ни остава друго, освен да се отдръпнем в себе си.
Несъмнено улесненията, които носи „любовта”, идват от наследството на християнството (наследство, понякога изкривяващо неговия завет), но това е и реакция срещу ХХ в. През ХХ в. налагат „Истината на Историята” с нейната неопровержима диалектика. През XXI в., от ужас пред тази истина без любов, хората решават, че са в правото си да се обърнат към любовта без истина. Ала това би означавало да забравим за страстта на Адолф Хитлер към „Тристан и Изолда”: дори като водач на Третия Райх, той е продължавал да работи по декорите на своята опера фетиш… Ами ако героично-самоубийствената любов на Тристан е матрицата на нацизма?
Всъщност глаголът „обичам” се използва, за да покрие множество най-различни наклонности. Обича се една жена, но се обича и математиката, както и печена кокошка. Откъдето идва и опасността от объркване. Рискуваме някой ден да легнем с кокошка. Или да се опитаме да решим една жена като математически проблем. Ето защо е потребно преди „да се прави любов”, да се „прави истина”. Някои ще ми възразят: това е съждение на благоразумието, което убива страстта. Това показва в каква степен са девствени в материята: те никога не са „правили истина” с жена и не познават това задъхано начинание.
Аз обаче констатирам следното. Мога да кажа: „Обичам печена кокошка”, но никога не казвам на печената кокошка: „Обичам те”. Моята любов я засяга, но не се отнася до нея. Ала след като веднъж съм я изял, винаги мога да кажа „обичам кокошка”. От друга страна, ако разкъсам възлюбената си, „обичам те” става невъзможно. Тази любов е екстатична. Поривът, който ме обръща към другия, не предполага сграбчване, което да го придърпа към мен. Става дума за това да се отиде към другия като друг, като се предолее разделението, но също така и да се отхвърли сливането. „Да правиш истина в любовта”, означава не само да търсиш единение, което не е услаждаващо потребление, а приемане на другия в това, което той е обективно.
Екстазът на тази любов не е оргазъм. Оргазмът ме разплавя в сляпа похот (Ах! Колко е хубава тази кокошка!). Екстазът ме изважда вън от мен самия: той предполага обективност. Ако заявя: „обичам те”, това означава, че търся тъкмо теб, а не гъвкавите ти бедра или пък твоя интелект, заплашен от Алцхаймер. Отвъд твоите качества и още преди да ти желая доброто, аз искам просто да си ти. А любовният императив „да си ти”, означава „светът да е”. Чрез теб, аз долавям простата доброта да бъдеш. Когато Бетриче се явява, Данте я възпява: с думите: „вече нямам врагове”.
Ала те, враговете, продължават подмолното си злосторство. Има смърт и зло. Има ни и нас самите, заедно с всичко долно. Да приемем другия, да го разкрием в уникалността на неговото битие, да действаме заедно и по плодотворен начин, оправдаващ съществуването на света, е нещо не толкова комфортно, колкото яденето на печена кокшка. За другото е необходима благодат, която да се спусне от небесата и проникне чак до ада. Необходим е проривът на един вертикален вик към нещо, което може единствено да ни спаси. Ето защо, в опит да се измъкнем от изискването на тази „божествена комедия”, ние по-скоро предпочитаме да правим любов без истина.
Le Monde des Livres
Превод от френски: Тони Николов
Фабрис Аджадж (род. 1971 г.) е френски философ и драматург от еврейски произход, обърнал се към католицизма. Преподава в Института по сравнителна философия (Париж). Автор на книгите: „Да успееш в смъртта си. Антиметод за живеене” (2006), „Дълбината на половете: за една мистика на плътта” (2008), „Раят е пред вратата. Есе върху една тревожна радост” (2011), „Как да говорим за Бога днес: антинаръчник на евангелизацията” (2012), както и на четири пиеси, една от които – „Избиването на невинните” (2006) е поставена с успех на сцената на редица френски театри. Носител на Наградата за религиозна литература за 2010 г. за книгата си „Вярата на демоните”.
