Във връзка с приближаващите рождественски празници ще си позволя този път да разкажа една лична история. Да, тя е лична, но съм убеден, че подобна на нея биха могли да разкажат и други православни християни от нашата генерация.
И тъй, преди 37 години, именно през декември (1987 г.) приех Св. Кръщение. Приех го, както немалко от моето поколение, на съзнателна възраст. Защото родителите ни в годините на комунизма често не се одързостяваха да кръщават децата си – нали с Църквата през онези години „бе свършено“ и приемането дори на глътка от този „опиум за народа“ би могло да има лоши последици за персоналното им бъдеще. И все пак, на въпросния „опиум“ (както го наричаха комунистите) – без той да има своите специални тайни „дилъри“ – моите връстници можеха да попаднат на най-невероятни места. Можеха, защото, според вече собствено християнските понятия, дори в онзи мрачен свят благодатта Божия не бе престанала да действа и човек би могъл да бъде споходен от нея даже там, където „властите на тоя свят“ най-малко го очакваха. Нещо повече, той можеше да бъде споходен от нея така, че да осъзнае това години, години по-късно.
Всъщност така се случи и с мен. Като много малък (още като ученик в отделенията) родителите ми в продължение на няколко години ме водеха през лятото в Троянския манастир. И ето: много по-късно, някъде в началото на 80-те години, аз отново посетих този манастир и изведнъж, изведнъж си припомних (или по благодат осъзнах) колко интригуващо ме бе привличала в детството ми неговата манастирска църква. Спомних си как бях стоял вътре с часове и детските ми очи се бяха захласвали по благородно-бляскавите одежди на свещенослужещите монаси, как се бях вслушвал в чудния, приказен, тържествен език на онова, което пеят. Как се бях потапял в тази чудна, тогава почти неразбираема за мен „приказка“, изписана по стените на храма му. Та тази „приказка“ очевидно се бе запечатила в паметта ми и аз – без да го осъзнавам – я бях носил в себе си дълго, дълго, за да я свържа – толкова години по-късно с книгите, които започнах да чета, вече в края на студентските си години – книгите, изнамирани от най-невероятни места, доставяни ми от сякаш нарочно срещани от мен интелектуални „маргинали“, ксерокопирани тайно. Книги издадени някъде там, от руския православен екзархат в Париж или съхранили се в библиотеката на Софийската семинария (по онова време в Черепиш) – книги на Светите отци от края на Античността и началото на Средновековието, книги на руските емигрантски богослови (глупаците, които днес ме клеймят като „русофоб“ трябва да знаят, че на тези руснаци до края на живота си ще бъда дълбоко благодарен). И ето: именно старите, „нелегални“ книги тогава започнаха да проясняват за мен чудната „приказка“, която се бе запазила безсъзнателно в паметта ми и постепенно да ме „пристрастяват“ към „опиума за народа“ – да отварят очите и ума ми за една истински дълбока мисъл в сравнение с която всички изучавани в университета „класици“ и недотам класици на марксизма-ленинизма бяха просто интелектуални пигмеи.
Във всеки случай вече към 1985 г. аз бях убеден православен християнин – разбира се по неофитски ентусиазиран, но моето православно християнство и тогава нямаше нищо общо с това на мнозина настоящи „ревнители“, за които то е равнозначно най-вече на анти-западничество и анти-католицизъм (какво ти анти-западничество, след като сред книгите, които все по-дълбоко проясняваха за мен онази „приказка“ от детството бяха и тези на Романо Гуардини, на К. С. Луис, на Карл Ясперс). Нямаше нищо общо и с днешната „православна българщина“ (каква ти „българщина“ – за мен православното християнство бе усетеното вездеприсъствие на един несравнимо по-висок от всичко „тукашно“ свят на духа, за който няма никакви граници). Нямаше нищо общо и с днешното намислено клиропоклонство (за мен християните, с които благодатта започна да ме среща тогава бяха едно, благословено маргинално братство, без разлика с расо, без расо или с дънки).
И ето още една разлика между християнството на моята генерация и това на мнозина от днешните. Аз не посмявах да пристъпя към Св. Кръщение поне три години след като съвсем съзнателно бях станал християнин. Без да се съобразявам с каквато и да било социалистическа „политкоректност“ вече четях лекции, откровено посветени на догматическите учения на Църквата, на исихазма, на християнската аскетика и те бяха посещавани и слушани далеч не само от редовните студенти в университета, а и от какви ли не люде – някои от тях днес свещеници, та даже и епископи. И все пак, смятах, че Кръщението е решаващо посвещение, за което трябва да съм напълно подготвен. Приех го накрай, без особена тържественост, в дома на уважавания филолог и старобългарист проф. Климентина Иванова също и от много по-отдавна от мен „неофициално“ известна като църковна християнка. Приех го – и това също смятам за характеризиращо нашата генерация християни – като посвещение не противопоставящо ме (както го приемат мнозина днешни) на „секуларния свят“, на „тия външните“, на „инославния Запад“, т. е. като някакво „заземяване“ в „по природа православния Изток“, но като свързващо ме с хора, за които Духът е реалност, Истината е съществуваща независимо дори от съществуването на „съществуващия материален свят“. Приех го като посвещение, незадължаващо ме към някакво церемониално и намислено „послушание“ (както го приемат мнозина днешни), а като задълженост да воювам със злото на сатаната (от когото тогава се отрекох), откъдето и да идва то. Приех го като посвещение в свободата (и затова в устояването й и в политиката и в междучовешките отношения). Приех го, за да бъда не „консерватор“ (както правят мнозина от днешните), не облечен в „свещена тога“ обвинител и съдия на „тоя секуларен свят“ (каквито са станали мнозина от днешните). Приех го, защото бях благодарен за онази благодат, от която бях споходен тогава, в далечното си детство и която без с нищо да съм го заслужил, бе останала в дълбините на паметта ми и която, пак не по някаква моя заслуга, постепенно ме бе убедила, че онази чудна „приказка“, в която се бях намерил тогава в Троянския манастир, е истина и тази истина ме прави дълбоко, основно свободен, вярващ, че съществува Някой, Който (каквото и да става в света) вече „е победил света“.
