Начало Идеи Актуално За какво се борим?
Актуално

За какво се борим?

Анатолий Днистровий и др.
21.09.2023
2012
Киев, 21 септември 2023 г., последствия от ракетната атака, фотография Олег Петрасюк

Борбата ни днес е необходимост, инстинкт и рефлекси, условни и безусловни. Или сте вие, или те. Борим се за мир, спокойствие, небе с чартърни самолети и прелетни птици. Тази борба е колективна и дълбоко лична.

Година и половина след началото на пълномащабната война на Русия срещу Украйна разбирането на всеки украинец за независимостта на страната се изостри – как предишните поколения са се борили за нея и цената, която са принудени да платят украинците днес. Защо е важно да продължат борбата без излишно униние или еуфория, какво предстои след тази фаза на войната и как да изградят украинското бъдеще – говорят писатели и журналисти, които защитават украинската независимост на фронта.

Анатолий Днистровий, писател, младши лейтенант от Въоръжените сили на Украйна

В момента нашата нация и държава са в последния етап от дългата битка за свобода, в която участваха предишни героични поколения украинци. За тях беше много по-трудно, отколкото за нас сега – те бяха сами срещу това огромно и безумно чудовище. Трябва да сме наясно с тежестта на отговорността, която е върху всички нас. И тази отговорност ни кара да вървим към целта с постоянство въпреки всички текущи трудности. За нас това е битка за живот. Борба срещу света на смъртта, защото „руският свят” не носи на света нищо друго освен разрушения, убийства и скръб.

Денят на независимостта в този контекст има още по-голямо значение – това е денят, в който отбелязваме значението на нашата свобода, нещата, които обичаме да правим най-много, и нашия живот. Това е ден, в който великото минало, настояще и бъдеще на Украйна са обединени в една символична и непрекъсната последователност, която всички разбираме без думи.

Борбата ни за свобода и независимост, борбата за нашите територии съвпадна с още един непрекъснат процес: ролята на Мордор на световната сцена избледнява. Ето защо има такава агония, жестокост и фанатизъм в „блатата“ – те са осъдени на постоянен упадък. Често се наричат ​​отделна цивилизация, но истината е, че те са цивилизация с голо дупе. В очите на целия свят този грабител, изнасилвач, убиец, крадец на култура, е вече загубен. Руският влак отдавна е излязъл от релсите и все още се движи по инерция, мачкайки всичко по пътя си.

Имаме бъдеще. Въпреки всички страдания и загуби, Украйна никога повече няма да бъде в орбитата на северното блато. Въпрос на време е да влезем в Европейския съюз и НАТО. Сегашната политика е малко объркана, но скоро ще функционират различни алгоритми. За това всъщност се борим. Всеки от нас прави най-доброто, на което е способен. Всеки на мястото си.

Павло Стех, жураналист, писател, боец в Нацгвардията

Нашата битка днес е същата, каквато беше вчера и ще бъде утре: все още искат да ни елиминират, да ни отнемат страната, свободата и бъдещето. Нашата борба е усилие да оцелеем, готовност да умрем днес, за да можем да живеем утре. Ние се борим за правото си да бъдем себе си. Ние се борим да не попаднем в империя, която иска да ни завладее и в крайна сметка да ни разтвори в себе си.

Трудно е да се предвиди какво ще се случи след това. Мисля, че е важно да помним, че може да се провалим в този опит да оцелеем. Може да загубим държавата и възможността да я възстановим така, както искаме да бъде. Тоест трябва да приемем реалността сега, без да се приспиваме с мантри като „следващата ваканция в Крим“ или „един нищожен, неспособен наш враг“. Не трябва да позволяваме нарастващата умора да ни потопи в апатия и търсене на прости решения. Албус Дъмбълдор казва: „Хари, ние сме във време, когато трябва да избираме между това, което е правилно, и това, което е лесно“. Така че, ако вече сме избрали правилното нещо, не можем да си позволим да променим решението си и да спрем да се борим.

Сергий Шебелист, журналист, войник в 72-ра механизирана бригада „Чорних Запорожцив“

Тази война е исторически шанс за Украйна най-после да отвърне на Русия, да излезе от нейната орбита и сфера на интереси. Това е екзистенциален въпрос, защото самото съществуване на Украйна и украинците сега е заложено на карта. Войната няма да свърши след „най-много две-три седмици“. Не трябва да се самозалъгваме или успокояваме с нереалистични прогнози. Трябва да осъзнаем, че това е маратон. Контраофанзивата не е риалити шоу. Всеки, който не е доволен от темпото, може лично да се присъедини към украинските отбранителни сили и да покаже как се бие.

Ние се борим не просто за по-добро бъдеще на Украйна, а за това Украйна да съществува реално. Мотивацията на всеки войник е различна, макар и като цяло да е сходна. Ние защитаваме семействата си, домовете си, страната си. Правим това, защото съвестта ни го подсказва, от вътрешно убеждение, без дори да се надяваме на благодарност.

Има известно недоволство в армията заради онези, които натрупаха „умора от войната“, част от обществото, за която войната или е свършила, или още не е започнала. Страхът от първите месеци на пълномащабната инвазия вече го няма и хората се отпуснаха. Понякога отсреща ще чуете въпроса: „За кого и за какво се борим?“ Но дълбоко в себе си мисля, че всеки от нас знае за кого и за какво е тук.

Украйна на бъдещето, Украйна след нашата победа, искаме да видим Украйна като справедлива, цивилизована и европейска държава. Но нека не се надяваме, че такава Украйна ще бъде построена от онези мъже и жени, които биха имали късмета да се върнат от фронта. Нищо не пречи на фигуративния „тил“ да промени страната към по-добро точно сега, поне в собствения си квартал, дом или град.

Богдан Коломийчук – писател,  боец от Въоръжените сили на Украйна 

Изключително важно е да запазим баланса. Да намерим баланс между „победоносните“ наративи в новините и реалистичната оценка на ситуацията. Между умората и дълга. Между липсата на вяра и надеждата, че всичко ще е наред.

Днес всеки от нас е въжеиграч на градския площад. Независимо от страха можете да продължите или да се изплашите и да паднете.

Виждам Украйна в бъдещето като силна, добре въоръжена страна, която е научила уроците от миналото, защото не искаме нашите деца да почистват бъркотията, с която сега трябва да се справим.

Олексий Синченко – литературовед,  старши лейтенант от Въоръжените сили на Украйна

За съжаление, Украйна все още трябва да доказва на света с цената на много кръв правото си да съществува. Въпреки всички цивилизационни промени, ние сме изтласкани от цивилизационните процеси. Наблюдават ни, дават ни съвети и ни учат на нещо, но въпреки това ни държат на дистанция, със съчувствие и насърчение да не изпадаме в отчаяние. Но нашето чувство на отчаяние нараства: както сред цивилните, така и сред военните.

Намаляваме. Нови лица се появяват редом, като сенки, защото не можем да запомним нито едно от тях. Тези лица са ситуативни, а утре ще има нови, пак погълнати от мрака. И ти самият ставаш като сянка, защото осъзнаваш, че отново си имал късмет, че отново си оцелял — и тогава няма време за размисъл. Всеки ден е като подарен живот и искаш да го изживееш, сякаш е последен. Щастлив си, че имаш още един…

Има известно чувство на фатализъм, особено след неуспешно нападение, когато изгубиш много от хората си и осъзнаеш, че няколко километра поле, окъпано от кръвта на другарите ти, е може би твърде висока цена. Но няма друг изход — трябва да вървим напред, макар и само няколко метра, но напред.

За съжаление, нямам оптимистични надежди за бъдещето. Мисля, че ще има много негодувание, отмъщение, отчаяние и несбъднати очаквания. Но все пак ще има и вяра, поне в мен, че поверената ни историческа мисия и всяка наша стъпка е стъпка към свободата и към себе си. Защото това, което живеем сега, е истината за живота – да бъдем себе си. Иначе как да живеем?

Павло Вишебаба – поет,  68-а бригада „Олекси Довбуш“

Украинците са завладени от един процес: да задават въпроси и да изискват отговори от някого и това може да отнеме десетилетия. Но обстоятелствата принуждават нашето поколение да дава отговори тук и сега и няма кого друг да попитаме. Въпросът е много прост: ще съществува ли украинската държава? В какви граници, с каква социална структура, фундаментални ценности и вектор на развитие? Това е целта на нашата борба – ние да можем да отговорим на тези въпроси, а не врагът.

Колкото по-далеч сте от фронта, толкова повече ви се струва, че на тези въпроси отдавна е даден отговор: сякаш вече почиваме в Крим, вече сме си върнали териториите, които имахме от 1991 г., влезли сме в ЕС и НАТО и т.н. Но тези неща, които изглеждат сякаш предизвестени за зрителя на „победоносните телевизионни предавания“, са в действителност напълно несигурни. Реалността се определя от тези, които осъзнават, че все още няма отговори, те трябва да бъдат получени, и то честно: като платим висока цена, защото нашата свобода и нашата държава, за съжаление, са изключително скъпи.

Нашата борба днес е борба за свобода: свободата да определяме собственото си бъдеще, свободата да имаме своя държава, свободата да създаваме собствена култура в нея. Това е борба за независимост на държавата, в която всеки ще може да бъде личностно независим: да има възможности и пространство за живот, работа, творчество и щастие. Иначе можем ли да бъдем щастливи в плен?

Така че в крайна сметка това е борба за свободна държава и лично щастие — за вашите деца и сънародници, а и за вас самите.

Максим Кривцов – поет,  доброволец във Въоръжените сили на Украйна

Борбата ни днес е необходимост, инстинкт и рефлекси, условни и безусловни.

Или сте вие, или те. Борим се за мир, спокойствие, небе с чартърни самолети и прелетни птици. Тази борба е колективна и дълбоко лична за мен. Виждам Украйна в бъдещето. Това е най-важното сега.

Артем Чапей – писател, репортер, Въоръжени сили на Украйна

Нашата борба днес е продължение на онази вековна борба срещу колонизацията, която, за съжаление, толкова често губехме. Сега имаме шанс най-накрая да спечелим тази война и най-сетне да постигнем пълна деколонизация от Русия.

Виталий Чепинога наскоро писа, че е видял две момичета да говорят с казаци в селото, но тези казаци сега имат джипове вместо коне. Това също говори много. Ние наистина продължаваме да правим това, което сме правили от триста години. Мисля, че историята на тази борба, която невинаги е била успешна, показва драстична разлика между нас и Русия. Основното, което ни свързваше, бяха казачеството и Освободителното движение, докато тях ги свързваха „великата държава” и царизма. Ето защо сме толкова различни. Сега имаме шанс най-накрая да докажем това на себе си и да изхвърлим остатъците от влияния и нюанси, останали от триста години колонизация.

Игор Митров – поет, военнослужещ в 95-а въздушно щурмова бригада

На 24 февруари 2022 г. руснаците официално решиха да ни отнемат правото на живот. Тогава те избиха десетки хиляди украинци, лишиха стотици хиляди от домовете им и съсипаха живота на милиони. Руснаците унищожиха десетки украински градове и села, руснаците унищожават украинската среда. Руснаците отвличат украински деца и извършват масови депортации на украинци. Руснаците продължават да извършват геноцид над украинския народ и да унищожават украинската култура. Руснаците ни мразят и искат да умрем. Те нямат нищо против да ни атакуват с оръжия за масово поразяване. Мисля, че това е достатъчна причина да мразим и постоянно да убиваме шибаните руснаци.

Ако някой все още не го е разбрал: ние се борим да оцелеем физически. И тази борба засяга всички. Лично аз имам собствена „брадва“, с която да меля руснаците – аз съм част от Разстреляния Ренесанс. Руснаците, както и преди сто години, убиват украински поети. А по този начин убиват и част от мен. Руснаците убиват моите приятели, мъже и жени, моите другари, мъже и жени.

Има още нещо: не мога да се върна у дома заради руснаците, не принадлежа на себе си, животът ми е на пауза. Заради руснаците съм далеч от любимата, не можем да си родим дете. Деца. Всичко е за децата, съвсем логично. Защото децата са бъдещето, те не са виновни. Ние също, разбира се, но не можем да направим нищо по въпроса: наследихме тази война от нашите родители. И не искам да я предаваме на децата си, не можем да ги прецакаме така.

Петро Яценко – писател, ръководител на пресслужбата на Координационния щаб за третиране на военнопленниците

Това е просто: ако не се бием, ще бъдем убити, ограбени, изнасилени. Това се отнася не само за нас, но и за нашите деца и всички наши бъдещи поколения. Ще изгорят библиотеките ни, ще унищожат културното ни наследство и ще превърнат музеите ни в руски. Виждали сме всичко това неведнъж.

Тази фаза на борбата е толкова важна, защото в миналото вече е имало опити за заличаване на националната ни идентичност, но именно нашето поколение е изправено пред такова откровено, недвусмислено и яростно геноцидно желание да бъдем унищожени. Вдъхновен съм от броя на хората, които се присъединиха към тази борба и които използват умения, опит, енергия, талант, физическа и умствена сила не само за собствените си интереси, но и за защита на страната и унищожаване на врага, руснаците могат да бъдат сигурни, че няма да ни унищожат като човешки същества, като нация, като народ.

За съжаление, няма да има десетметрова стена на границата между Украйна и Русия, няма да има океани и морета, съседите ни ще останат. Моята работа е да се занимавам с военнопленници. Те изглеждат точно като нас. Всеки от тях е обикновен човек. И това е най-лошото, защото тези „обикновени хора“ дойдоха тук, за да ни убият. Това е като зомби апокалипсис, само че е по-ужасяващо, защото не трае като филм – час и половина. Войната продължава години, десетилетия, векове.

Иска ми се да мисля, че това е повратна точка, че всичко ще се реши и ще има някаква крайна победа. Но си давам сметка, че, за съжаление, няма да е така. Нашата крайна цел е да се присъединим към НАТО, трябва да се присъединим към този чадър за сигурност. Това ще бъде много необходим и важен край на тази агресия. След това ще можем да дишаме известно време. Но не да се отпускаме, а да изградим армията. Защото, както виждаме, никой няма да дойде да ни защити освен ние самите. Трябва да имаме силна армия, силна икономика и изолирано от врага културно-информационно пространство. Нашата борба днес е само фаза. Това е една от онези решителни битки, които нямаме право да губим.

Превод от английски Йорданка Белева

Текстът е публикуван в сайта Читомо.

Анатолий Днистровий и др.
21.09.2023

Свързани статии