0
835

За Калуня-Каля

СЛАВЕЙКОВ

Йордан Славейков e тазгодишният лауреат на голямата награда  „Пегас“ в жанра проза на 44-ия национален фестивал за дебютна литература „Южна  пролет“, Хасково, с романа си „Последна стъпка“ (ИК „Жанет 45“, 2015 г.)

 

В Хасково писателят Деян Енев попита дали някой от компанията е чел „Калуня-Каля“. Отворих уста и преди да заговоря, само за около секунда време, в ума ми хаотично  нахлуха  една след друга множество картини – цветни, плътни, ярки.

Годината е 1988-а. Аз съм в шести клас. Седнал съм на тротоара пред къщата ни на село и час по час питам майка кога ще си дойде татко. Той се връща след хиляда години време според детския ми вътрешен часовник. Освен нещата, за които майка го е пратила до града, носи книги. Винаги носи книги. У дома недостигът на пари винаги е бил осезаем. Не че сме гладували, но май само за най-необходимото стигаха парите. Износвах дрехите на батко, нямах много играчки, никога не получих за подарък така мечтаното от мен колело „Балканче“. За едно-единствено нещо у дома нямаше ограничения – за купуването на книги. Тази тема никога не се е обсъждала. Четенето беше естествен процес като дишането. Да имам която книга искам, за мен беше нещо, което се подразбира. Казвах само на татко, че съм видял в книжарницата във Враца (тогава живеехме в село Власатица, на около 15 километра от града) тази и тази книга, и татко отваряше черния си кожен портфейл, питаше ме колко струва, въздъхваше, и ми даваше пари. Ходили сме и заедно. Във времето на късния социализъм за хубави книги се чакаше на опашка, с часове. За да се сдобиеш с хубава книга, по задължение трябваше да купиш и някой том, често два тома от трудовете на Тодор Живков. Като поотраснах, вече в гимназията, започнах да получавам стипендия, тогава с гордост добавях своите пари в общите, и вече само казвах коя книга ще си купя. Никога татко не ми е казвал колко е важно да чета, никога не ме е принуждавал. Четеше непрестано, и за мен това беше достатъчно. Можеше да прочете по книга на ден. А ме научи да чета сестра ми. Толкова години я бях наричал кака, че не знаех, че има друго име. Бях на пет годинки, а тя в пети клас, когато от скука ли, за да си има компания в четенето ли, тя ме научи да чета. Отогава не спирам. Майка работеше много – работа, къща, три деца, свекър. Обичаше аз да й чета.

Отплеснах се.

Татко се връща, сяда на едно стъпало от стълбата пред дома, аз сядам до него. Вади книга, дава ми я. Мирисът на нова книга и до сега е сред любимите ми аромати. Взех я, затворих очи, долепих нос до нея, вдъхнах миризмата й. Нищо не помня от нея. Нищо, освен една фраза, или може би наименование на глава: „Калуньо оправя света, но светът не иска да се оправя“. Това помня и усещането, изпълнило цялото ми същество – че тази книга е вълшебна, защото имаше много думи, чиито смисъл не разбирах, но някак с цялото си същество долавях значението им. Години след това разпитвах хората около себе си дали са я чели. Не бяха.  В края на 2014 година разбрах, че благодарение на щастливата случайност, която аз наричам  предопределение, романът е възкръснал. Усмихнах се сам на себе си, широко, и си обещах да я прочета отново.Все отлагах и отлагах. Страхувах се, че  светът ще е безвъзвратно непроменен. От няколко дни си мисля, че ако Калуня не се откаже, въпреки всичко и всички, светът може и малко да се промени.

Деян Енев попита дали някой е чел  романа, аз отворих уста, картините в ума ми се наредиха, и казах: „Да“.

*

Йордан Славейков e тазгодишният лауреат на голямата награда  „Пегас“ в жанра проза на 44-ия национален фестивал за дебютна литература „Южна  пролет“, Хасково, с романа си „Последна стъпка“ (ИК „Жанет 45“, 2015 г.)  Той е роден на 02.09. 1976 г. в гр. Враца. През  2006 г. завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност театрална режисура. През 2008 г. специализира актьорство в Москва. Бил е ръководител на театрални ателиета в Италия, Швейцария и САЩ. Пoставял е спeктакли в ДТ Враца, ТР „Сфумато“, София и в Националния Академичен драматичен театър  „Якуб Коласа“, Витебск, Беларус. Пиесата му „Ангел“ (2008) е финалист в конкурса за нова българска драматургия „Иван Радоев“, Плевен. През 2010 г. пише пиесата „Паякът“, в съавторство с Димитър Касабов. От 2011 г. тя се играе на сцената на ТР „Сфумато“. Спектакълът по пиесата, поставен от тях е игран  и награждаван на фестивали в Санкт Петербург, 2011 г. и Москва, 2013 г. През 2013 г. „Паякът” се играе в Ню Йорк на най-големия театрален фестивал в Северна Америка – New York International Fringe Festival и получава положителни рецензии в издания като Village Voice и The Ney York Times.  Пиесата „Паякът“ е преведена на руски, английски, италиански и френски.