Фестивалът „Срещи на младото европейско кино” с първо издание в София между 24 и 28 септември.
Фестивалът „Срещи на младото европейско кино” се случи за първи път в София между 24 и 28 септември, но си е поставил доста амбициозна задача – да събира на едно място „срещи”, „младо” и „европейско” в зоната на киното. За момента акцентът му е предимно френски, но това вероятно се дължи на контактите на трите дами, които са в основата на идеята: Ралица Асенова, Камий Бадюел и Лена Руксел. Програмата е разделена на три блока. В първия, „Появата на ново френско кино” (може би в последствие тук ще дефилират и други европейски представители), бяха включени два дебюта. Вторият бе отзвук от фестивала „Европейски срещи на среднометражния филм” (Брив, Франция), а третият представи едно от най-престижните киноучилища в Париж – FEMIS, с шест заглавия на негови възпитаници, разпределени в две програми. Събитието включваше още майсторски класове и срещи с някои от режисьорите на селектираните филми. От всичко споменато дотук най-рядко срещано (у нас) звучи частта със среднометражното кино, затова ще й обърнем специално внимание.
Филми с продължителност между 30 и 60 минути никога не получават самостоятелно разпространение в кината (поне в България). Поради което изглежда, че се правят специално за фестивали или просто като „упражнение по стил”. Точно това е концепцията на Фестивала в Брив – екран за изява на младите творци, лаборатория за усъвършенстване и възможност за обмяна на идеи по пътя към голямото кино. Трите програми, включени в „Срещи на младото европейско кино” в София, са селектирани от артистичния директор на френския форум Себастиан Баи и включват общо девет заглавия, отличени с различни международни награди. Може би филмите не са подредени „тенденциозно” тематично и все пак първата програма може да бъде обособена като „парад на странниците”, втората – като „любов необяснима”, а третата – „деца със/без родители”.
Парадът на странниците включваше няколко шведски и доста френски екземпляри. „Чувствам ритъма в мен” (Франция, 2012) е историята на жена, чието тяло започва да се движи неконтролируемо в ритъма на танц всеки път, когато долови дори намек за музика. Идеята е превъзходна, актрисата (професионална танцьорка) е невероятно попадение. Единственият проблем на филма е, че е два пъти по-дълъг от необходимото, за да се превърне „вицът” в истинско малко кинобижу, защото за 32 минути гениалната хрумка е преексплоатирана и се размива в стандартно странна любовна история. „Без сняг” (Полша, 2011) разказва за шведски тийнейджър, изпълнен с (не)обясним гняв срещу света и главно срещу самия себе си. Филмът е студен и аскетичен, в пълна хармония с усещането на младия Линус, че животът му е провал. Лаконизмът на разказа идеално пасва на настроението и кинорезултатът е потискащ, но доста ефикасен. „Лошо момиче, лошо момче” (Франция, 2011) е странна птица, също като персонажите си – двама неудачници, които се срещат и май се разминават. Май, защото историята има някои проблеми с посоката, в която е тръгнала, но може пък да не отива никъде… Е, в Берлинале явно са го разбрали, защото са му присъдили Наградата за най-добър европейски филм от късометражната програма.
Най-хубавото преживяване в програмата на „Срещите” беше вторият блок филми от фестивала в Брив, посветени предимно на любовта. „Любовни песни и добро здраве” (Португалия/Франция, 2009) е нещо като кръстоска между стила на Тери Гилиам и историите а ла Жан-Пиер Жьоне и съдържа потенциал, далеч надхвърлящ 34 минути екранно време. Съдбата среща ключаря Мораиш и студентката Марта, а целувката е само начало на магията, заключена в двата сандъка…
„Малкият шивач” (Франция, 2010) е много стилен филм, естетски, без това да накърнява правата на драматургията, чувствен, но и философски, черно-бял, но изключително цветен в емоциите, поетичен разказ за една фатална жена, едновременно глезла и бунтарка, и за мъж, който търси себе си между изкуството и любовта. „Скок” (България, 2012) по нищо не отстъпва на европейските си колеги. Режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов ни представят една трагикомедия за любов и унижение по нашенски, гарнирана с тъга, съчувствие, насмешка и абсурден комизъм. Историята на Гошето, който не успява да умре, защото трябва да пази апартамента на богатия си братовчед, където среща… любовта, е разказана едновременно немногословно, знаково и пределно изчерпателно. Отлична селекция в любовните терзания!
Последната порция среднометражни заглавия бе с документален привкус и се оформи като единствената програма, лишена от усмивка и вълшебство. Тазгодишният носител на Наградата за късометражен филм от Берлинале – „Докато имаме оръжия” (Франция, 2014) е брутално откровен и доста „отнесен” разказ за съдбата на двама братя, които живеят в град, където единствената семейна принадлежност се оказва членството в улична банда. „Джеси” (Германия, 2010) е историята на 11-годишно момиче, което трябва да се приспособи към неприятните промени в свят, който се разпада, защото майка му е в затвора, а сестра му си има нов живот… „Йоана” (Полша, 2013) е тъжен дневник за последните месеци от живота на една майка, която бавно умира от рак и не може да понесе мисълта да остави любимите си мъже сами…
Също като пълнометражните филми техните по-кратки „колеги” разказват истории и съпреживяват страсти. И след като разказите са равноправни участници в разнообразието на литературната сцена, защо късите киноформи толкова трудно си пробиват път към широката публика?
