На това лято изглежда му е било писано да остане в спомените ни не с рекордните температури, а със специфичните обгаряния или възпаления, които остави върху съвкупната памет на нацията.
Замислете се и, уви, няма как да не се съгласите. Искрата лумна в началото на лятото с откриването на неуточнен брой вампири/анти-вампири (от двойката проф. Божидар Димитров/проф. Николай Овчаров). В средата на лятото вампиро-таласъмите бяха въздигнати от министъра на културата Вежди Рашидов в ранг на национално богатство, което трябва задължително да популяризираме пред целокупното човечество – жалко само, че японците не били дораснали. А вече в средата на август огънят се разпростря като по конец – сякаш шеметно се понесе по бленуваната магистрала „Тракия” или по всенародно любимата южна тангента – та порази дълбоко в сърцето канона на националната ни литературна класика. Как иначе да си обясним не едната, а дубълът от извънредни пресконференции на просветния министър проф. Сергей Игнатов, приключили със сензационната дефиниция за литературата като част от националната ни сигурност?
Изведнъж, отваряйки очи, се озовахме някъде другаде – не в страна, която живее живота си в разумно-относителна сигурност, а в страна, която измисля живота си, разразявайки се в първични страхове и фантазми. Тук явно анализата на Фройд не помага и май е по-редно да потърсим помощ от Юнг чрез теорията за колективно безсъзнателното. Очевидно в разгара на лятото е назряла психо-травматична ситуация, чието архетипно ядро е ясно различимо: зад озъбената паст на вампирите лесно се открива проекцията на дълго спотаени български страхове. Какво чудно тогава в ответната болезнена реакция „по родното”: подозренията, че някой тихомълком (в кобен мрак) иска да посегне на… (следват задължително имената на Ботев, Левски и Вазов, като списъкът може да бъде продължен). Класиката е майчината утроба на една национална култура, затова и всяка болезненост се проектира далеч назад, като предотвратен опит за покушение срещу класиците, което се обяснява със страховете от майцеубийство и отцеубийство .
Можем да си психоанализираме на воля, ала симптомите на разразилите се през това лято събития са несводими единствено до индивидуалните пориви на познатата ни медийно-археологическа диархия или до озаренията на министъра-египтолог, вдъхновени от „Книга на мъртвите”. Има нещо непонятно-фантазмено в случилото се, във връзката между отделните факти, което убягва в анализа, че и в опитите за психоанализа. Въпросът всъщност е: защо се случи това? Защо точно сега? Кой кого застрашава и най-вече: кой от какво трябва да се бои?
Проблемът е, че матрицата на всяко разбиране е абстракция, а изброените летни драми препращат тъкмо към литературата, която (по Хегел, не по Сергей Игнатов!) е форма на цялостност, отнасяща се до конкретността на човека. Ето защо, в опит да подредим пъзела от факти, би било най-добре да започнем позитивистки – с влиянието на околната среда върху случилото се (температурната хипотеза).
Климатът е мотор на историята: тази до болка позната ни истина е отдавна доказана в трудовете на френската школа „Анали”. Ала колкото и да се зачитаме в книгите на Марк Блок или Фернан Бродел, едва ли ще намерим там отговор на следния тривиален въпрос: защо все пак Наполеон и Хитлер са решили да превземат Москва по време на нечовешките руски зими (при това без да екипират армиите си), а пък на плеяда български владетели – от Симеон I до Фердинанд I – все им е идвало отвътре да атакуват Цариград (Константинопол) в най-знойните дни на лятото (при това без наличието на флота)? Отговорът със сигурност не е в сферата на климата и едва ли е обясним единствено с индивидуалната психопатология.
Формулираната по-горе загадка обаче си остава, което ни принуждава да се опитаме да решим било първата, било втората част на уравнението.
За вампирите обаче (както и за анти-вампирите!) ние знаем малко, не сме сигурни, че искаме да знаем повече, а и не бихме препоръчали на никого да чете и влиза в досег с тях в късна доба, ако няма под ръка светена вода или добре подострен дълъг молив от ясеново дърво.
Затова ни се струва, че е по-добре да се съсредоточим върху последните събития, като стъпим на далеч по-сигурната почва на литературната класика. И вече там да поставим въпроса в цялата му острота: какво се случва с литературата, щом тя се превърне в част от националната сигурност? Кому и защо е потребно това?
Да си призная, че макар и да съм роден в комунистическа България в средата на 60-те години, подобна дефиниция трудно се побира в главата ми (допускам, че отчасти виновно е моето подсъзнание). Не знам как е било в Египет на фараоните (Горен или Долен?), но дори в периода на най-усиленото наливане на комунистическите основи в България дефиницията за литература си беше вулгарно-платонистка, сиреч Тодор-Павловска – като субективно отражение на обективната действителност, в съчетание с типичността на героите в типични ситуации, плюс някаква „малка” и „голяма” правда. Ала каквото и да си говорим, литературата, макар и марксистки-социологизирана, беше разпозната като литература – като сфера на индивидуалната субективност, където никой не очакваше от Ботев и Вазов механично да преповтарят тезисите на „Комунистическият манифест” под палката на Държавна сигурност. Ботев минаваше официално за „стихиен комунист” (заради „Символ веруюто на българската комуна”, чиято автентичност все още се оспорва), а неофициално – за нихилист от Нечаевски тип. Вазов в даден период е минавал за „буржоазен националист”, но на никому не стискаше да издаде „Под игото”, махайки авторовите критики срещу социалистическите бълнувания на студента Кандов.
Правя цялото това отстъпление, защото искам да покажа, че дори във времената на тоталитарната държава никой не слагаше знак за равенство между литературата и националната сигурност. Писателите може и да минаваха за „инженери на човешките души” (Горки), но учителите не бяха под пагон, четенето си беше индивидуален процес, различен от строевата подготовка, а Министерството на просветата (или образованието), никога не е деляло общ покрив с МВР.
Питам се как ли биха изглеждали нещата днес, ако „утопийната сигурност” на министър Сергей Игнатов вземе, че се сбъдне? И, на свой ред, утопично започвам да размишлявам:
Първото, което ми идва наум е, че вицепремиерът Цветанов ще поеме и националната класика, което не може да не стабилизира нейното състояние, а настоящият/бъдещ главен прокурор ще се нагърби с критериите за кандидат-студентките изпити и матурите по литература. Второто ми усещане е, че превърнала се в сигурност, класиката веднъж завинаги ще скъса с всяка, измъчваща ни и до днес двойственост. Просто за нашите деца и потомците им всичко ще е вече „безпощадно ясно”. Те няма с треперливата печалност на някакъв си крал Лир да се стремят към „тайната на всички неща”, а просто ще знаят. Ще са наясно, че „Шинел” на Гогол не е нищо повече от крими-хроника (свили палтото на един нещастник), че „Преображението” на Кафка си е чист аватар (друг нещастник се е докарал до насекомо), а „пиянството на един народ” пряко ще ги препраща към полезната употреба на спиртни напитки при взимането на национално-отговорни решения.
Толкоз по „класиката като сигурност”. Ала честността изисква да признаем, че този път поредният „национален абсцес” бе предшестван от опит за „политическа коректност”(прословутият доклад на Комисията за защита от дискриминация). Нещо, което идва да покаже по колко странен начин национализмът на XIX в. кореспондира с либералната „политическа коректност” от средата на ХХ в. Защото колкото е нелепо да военизираш класиката, също толкова нелепо е да я пренаписваш, цензурираш или забраняваш със задна дата. Преди време със смайване научих, че една от любимите ми детски книги – „Приключенията на Хъкълбери Фин” на Марк Твен – била иззета от американските училищни библиотеки, защото в книгата имало расистки твърдения (а всички деца така обичат негъра Джим!). В Италия продължават дебатите как да се изучава „Божествена комедия” на Данте (мюсюлманите настояват да се премахне частта, в която пророкът Мохамед е сложен в ада). И т.н. Представяте ли си какво ще остане от националната класика, ако всяка страна възроптае срещу „големите книги” на другата (ако поляците забранят „Тарас Булба” , а руснаците – „Пан Тадеуш”)?
Литературата не е просто отражение, нито пък продължение на реалността. Тя не е и чиста морална алегория, учеща ни да различаваме доброто от злото, нито пък е само плод на нашата фантазия. Тайната на големите класическите творби е във всичко изброено дотук, в съчетание с нещо, което е трудно описуемо и доловимо – тази особена смесица от красота плюс жалост, за която толкова настоява Набоков. Защото там, където има красота, наистина има и жалост; красотата трябва да умре, а светът е също преходен, както и индивидът. Силата на класиката се корени обаче не в националната сигурност, нито пък в политическата коректност; тази сила идва от вечното единение между контраст и единство, между стил и съдържание, което я превръща в автентична цялост.
