Начало Книги За книгите, хората и лемурите
Книги

За книгите, хората и лемурите

5220
Соня Хачикян с Жоао Пинто Коелю, София, 2022 г.

Соня Хачикян е собственичка на издателство „Лемур“ – едно от младите български издателства, специализирано в издаването на романи в превод от италиански, португалски, немски и др. Икономист по образование, тя гради успешна кариера в банковия сектор, но в крайна сметка се пренасочва към книгоиздаването, защото най-голямата ѝ страст са книгите и езиците. Владее английски, немски и италиански. Със Соня Хачикян разговаряме за решението ѝ да създаде издателство, фокусирано върху по-некомерсиална художествена литература, за ролята на добре разказаните истории като източник на знание, естетическа наслада и ориентир в света и за особеностите на българския книжен пазар.

Можете ли да ни разкажете за вашия личен и професионален път, преди да решите да навлезете в книгоиздаването.

Един колега в банката, в която работих 15 години, обичаше да цитира Конфуций, че ако човек работи това, което обича, няма да има и един работен ден в живота си. Аз обичам да чета, откакто се помня. Майка ми беше библиотекарка, израснала съм сред книги, не само в библиотеката, а и вкъщи. Като бях малка, не излизах да си играя с децата, както правеха повечето, а обичах да си стоя вкъщи, четях, докато ядях. Един ден отидох при шефа ми и той беше сложил на бюрото си календарче с мъдрости. И пак попаднах на Конфуций – докато чаках шефа ми да говори по телефона, се загледах в цитата и макар че не го помня с точност, беше нещо в духа на това, че човек има два живота и вторият започва, когато осъзнаеш, че имаш само един.

Това се случи през 2016 г. Започнах да си мисля, че или трябва да напусна банката и да направя голяма промяна, или ще се пенсионирам там. Тази мисъл започна да ме плаши. Аз смятам, че ние сме тук благодарение на усилията на други хора, живели преди нас, и затова непрекъснато си мисля какво правя аз за следващите поколения. Същевременно вярвам, че книгите могат да разширяват познанията ни, да разкриват собствените ни заблуди и предразсъдъци, да ни подтикват да разсъждаваме и да се променяме като хора. Докато работех в банка, не четях толкова, колкото ми се искаше, защото бях много натоварена, имам и три деца. И макар да е много трудно да се разделиш с колеги, с които си работил толкова време, макар да се чувствах привързана към институцията, в началото на 2020 г., покрай рождения ми ден, си казах: „Скачам, повече не мога да чакам“. Подадох си молбата за напускане, като знаех, че искам да правя нещо, свързано с книги. Направих анализ на пазара и установих, че е малък, висококонкурентен и с нисък марж на печалба, така че от финансова гледна точка беше неразумно да създам издателство. Намерих обаче подкрепа у семейството ми и реших, че ще се занимавам с книгоиздаване, защото искам да помогна да се издават стойностни книги и на нашия пазар. Официално стартирах работата си в издателството на 11 март 2020 г. и на 13 март обявиха локдаун заради COVID-19. Това не го бях предвидила изобщо. Затова човек трябва да предприема подобни стъпки само когато се чувства сравнително комфортно, че и да се случи нещо не както си го е представял, животът му няма да стане катастрофа.

Как потръгна издателският ви бизнес в условията на пандемия?

Първата ни книга, сборникът с разкази „Закърнели сетива“ на Дого Танкарт (псевдоним на Детелин Станчев), излезе на 25 май 2020 г. Но първата година, като видях какво се случва заради ковид, насочих усилията си към изграждането на онлайн книжарницата ни и издадох съвсем малко книги, експерименти, чрез които се научих как се издават книги. Ориентирах се към романи, които да не са в превод от английски – правя изключения с определена цел и по определена причина. Фокусирах се върху европейски езици като италиански и португалски, търся и латиноамерикански автори, заглавия, които знам, че трябва да ги има на нашия пазар, а ги няма.

Издаваните от вас романи често разглеждат чувствителни теми като войната, Холокоста, живота на хора с проблеми със слуха и др. Защо се насочихте към такъв тип книги и каква е връзката между тематичния фокус на издателството и неговото име?

Първо, за името. Тогава живеехме до зоопарка и с третото ми дете се разхождахме там с количката, това беше нашият парк. Когато започна да разбира какво вижда, той се влюби в лемурите и започнахме постоянно да ходим при тях. Аз прочетох за тях и се впечатлих от това какво представляват те като животни. Когато се роди, малкото се гушва за майка си и шест месеца е като завързано за нея, не отпред като при кенгуруто, а на гърба ѝ. Тя му показва какво се случва, как се живее и след този период го пуска да се оправя само. „Лемур“ ми хареса като име за издателство, защото книгите ни напътстват в живота, ако ние им позволим.

Що се отнася до фокуса ни върху книги на социална тематика, аз стартирах с ясната идея, че няма да забогатея от този бизнес и че ще го правя, първо, за да работя хобито си, и второ, за да чувствам, че правя нещо смислено. Вярвам, че има нужда от книги, които да помагат на хората да се замислят по важни теми, да се сетят, че те съществуват. Те се продават трудно и затова не се издават толкова много. Аз се боря да правя повече такива книги, защото вярвам, че читателският вкус се развива. Ти растеш, четейки. Няма лошо един читател да започне с по-лека литература, въпросът е да му се запали интересът към четенето. След това, като чете, той ще стигне и до по-сериозни теми. И на тези хора вече можем да разчитаме. Надеждата ми е, че те ще искат да направят нещо, за да се развиват, и ще излязат отвъд ограниченията на собствения си малък свят.

Във времето, в което живеем, имаме практически неограничен достъп до всякаква информация в различни формати. Каква е ролята на художествената литература в обществото в този контекст?

Хубавата литература има две отличителни качества. От една страна, тя те учи на нещо, показва ти нещо, което не знаеш. От друга страна, литературата е изкуство и трябва да ти дава това усещане, да е поднесена красиво, да предлага езиково богатство. За мен най-голямата красота, която може да се постигне, е в романите, които съдържат някакъв елемент от реалността (няма значение дали са исторически или съвременни) и в същото време имат художествена стойност. Вярвам, че всеки читател, независимо какво чете, в един момент, ако не спира да чете, може би ще стигне до тази литература, ще ѝ се наслаждава и ще я предпочита пред всички останали.

Какъв е интересът на българските читатели към романи на социална тематика, да речем, като издадените от вас „Момиче на война“ и „Честно казано“ на Сара Нович, „Попитайте Сара Грос“ и „Лудите от улица „Мазур“ на Жоао Пинто Коелю и „Торто арадо“ на Итамар Виейра Жуниор?

Интересът е ограничен, не е масов, нямам и такива очаквания, но интересът расте и това е хубавото. Аз съм позитивно настроена, защото има определен кръг от читатели около нас [изд. „Лемур“], които наистина оценяват тези книги, връщат се и благодарят, че сме им ги препоръчали, и ги препоръчват на други. Например „Като се върна“ на Марко Балцано говори за онези майки от източноевропейските страни, в този случай Румъния, които оставят децата си, за да бъдат гледачки на възрастни в Италия. Това е огромен проблем, за който не се говори, не се и пише, но този автор си е позволил да напише такава книга, и то доста откровено – да покаже всички страни на това какво се случва, ако ти оставиш децата си и отидеш някъде да изкарваш пари, защото считаш, че това е единственият вариант семейството ти да оцелее. Тази книга тръгна трудно, обаче после интересът към нея се увеличи, защото хора са си споделяли колко добре е описано това явление и че трябва да се говори за него.

Полагате ли целенасочени усилия да достигате до читатели извън София, които по принцип имат значително по-ограничен достъп до култура като цяло?

Така е и мен ме боли от това, защото хората извън София са също толкова любознателни и желаят да се развиват, но малките населени места са съвсем малък пазар и никой няма икономически интерес да прави нещо там. В електронната ни книжарница имаме много поръчки от провинцията, от градчета, от села, където няма книжарници. Ние като цяло имаме огромно желание да пътуваме из страната. Тази година бяхме в Русе, Враца, Варна, Бургас, Пловдив и виждаме колко зажаднели са хората за такива събития. В Габрово видяхме какъв хубав читателски клуб си имат, следят новостите, знаеха за нас и бяха щастливи, че сме отишли да ги видим, но имат нужда от по-широк достъп до литература, от книжарници и заредени библиотеки.

Как подбирате книгите, които издавате?

В книгоиздаването можеш да попаднеш в капана да нямаш време за четене, ако подбираш книгите си по каталози, които литературните агенти непрекъснато ни пращат. Аз обаче съм си казала, че така книги няма да избирам. Аз избирам книгите, четейки, а ако книгата е на език, на който не чета, изчаквам съответния преводач, на когото имам доверие, да я прочете и да ми каже тази книга ще ми хареса ли. Разчитам на хора, с които съм установила, че имаме близко разбиране за добрата литература. Аз полагам усилия да чета книгите като читател, защото, ако ги четеш само като издател, спираш да виждаш някои характеристики, които са важни за хората, които ще ги четат.

След като не подбирате книгите си по каталози, как тогава се случват срещите ви с онези заглавия, които в крайна сметка решавате да издадете на български?

Жоао Пинто Коелю ми е любим пример. Димитър Атанасов, много талантлив преводач от португалски, който тъкмо завършваше филология в СУ „Св. Климент Охридски“, ни пишеше непрекъснато на всички възможни канали на издателството, че много иска да се занимава с превод на художествена литература. И един ден аз му написах: „Виждам, че имаш голямо желание. Изпрати ми текст, който си превел, но да е от книга, която вярваш, че трябва да я има на български“. Той преведе началото на „Попитайте Сара Грос“ и аз се влюбих в книгата. Видях, че преводът е изключително добър, въпреки че е от толкова млад човек. Така започнах да работя с Димитър, който вече живее в Португалия, където направи магистратура. За втория си превод, на „Лудите от улица „Мазур“ от Жоао Пинто Коелю, той получи награда от Съюза на преводачите в България (СПБ) за ярко постижение на млад преводач. А Жоао Пинто Коелю, който е звезда в литературата на Португалия, гостува в България през юни 2022 г. Той се оказа забележителен човек – толкова земен, добър, тих, здраво стъпил на земята, човек, който зачита всеки, уважава всички различия, дори ходи с читатели на литературни обиколки на местата, на които се развива действието в неговите книги.

Интересен е и случаят с „Момиче на война“ на Сара Нович. Авторката живее в САЩ, но е с хърватски произход и е глуха. Аз прочетох книгата, която разказва за войната в бивша Югославия, през 2015 г. Не можех да повярвам, че я няма на български, и си казах: „Някой ден, като си направя издателство, аз ще я издам“. И я издадох! После, когато Сара Нович написа „Честно казано“, бях невероятно щастлива, защото ако не беше станало така, аз нямаше да разбера нищо за света на глухите и щях да живея с много заблуди.

Прави впечатление, че на кориците на последните няколко книги на изд. „Лемур“ е посочено и името на преводача. Много малко български издателства имат подобна практика. Вас какво ви мотивира да посочвате името на преводача?

Преводачът е и писател. За мен е задължително той да стои отпред на книгата, защото на твоя език той е авторът, той предава думите на автора. Когато преводачът си върши добре работата, той неминуемо трябва да бъде оценен, защото това е сериозен труд – да седнеш, да влезеш в книгата и стила на автора, да мислиш по този начин и да го обърнеш на български. Моите адмирации към труда на всички добри преводачи! Редно е също да се има предвид, че един добър преводач, на когото работата по една книга му отнема месеци, заслужава да получи нормален доход, за да може да живее. Всички автори, с които работим, са щастливи, че посочваме името на преводача на корицата.

Как се чувствате, когато се натъквате на често срещаното оплакване, че в България книгите са скъпи, и как продължавате да намирате смисъл в това, което правите?

На хората в България книгите им се струват скъпи, защото стандартът на живот като цяло е нисък. Има си я пирамидата на Маслоу: като си си покрил най-важните потребности – да си здрав, да си нахранен, да живееш на топло, децата ти да се образоват и т.н., тогава стигаш до книгите, защото никой не счита книгата за стока от първа необходимост. За мен тя е, но за човека, който няма възможност да си плати сметките, книгата няма как да е приоритет. Не мога да се сърдя на хората, които казват, че книгите са скъпи, и разбирам защо на някои им е трудно да оценят колко важни са те. Мога обаче да покажа в детайли на всеки, който проявява интерес, бюджета на всяка книга, за да види колко е смешно това, което остава за издателя.

Доколко в България можем да говорим за държавна политика за развитие на книгоиздаването и стимулиране на четенето? Покрай пандемията темата влезе в дневния ред на обществото ни, ДДС-то върху книгите беше намалено на 9%, има стъпки в посока на осигуряване на повече средства за попълване на библиотечните фондове. В същото време наскоро избухна скандал заради драстичното орязване на бюджета на програма „Преводи“ на Национален фонд „Култура“ за 2023 г.

Аз съм от хората, които не са свикнали да чакат някой да им помага или държавата да им решава въпросите. Не че не трябва, просто така съм отраснала – да се опитвам да си намирам решения сама и да не търся оправдание в някой друг. Намаляването на ДДС-то беше ценно и хората в книжния бизнес със сигурност имат нужда от него, защото това е един малък пазар с много играчи и нисък марж на печалба. Отвъд тази мярка аз лично не съм забелязала някаква особена държавна подкрепа, но предпочитам да не коментирам, защото не съм достатъчно навътре в темата.

За мен в България има един генерален проблем – липсата на държавата в образованието, това, че образованието не е първи приоритет. Например аз преди години бях в Коста Рика и много се впечатлих. Там държавата има два приоритета – здравеопазване и образование. Идеята е, че когато човек е здрав и образован, той ще се справи с всичко останало. Неслучайно костариканците са едни от най-щастливите хора в света. Проблемът е, че усилията в тези области дават резултати след години, а управляващите искат да направят нещо, което да се види в момента, за да се покажат пред обществото. Но на нас ни трябва някой, който да мисли дългосрочно.

И за финал: какви книги можем да очакваме от изд. „Лемур“ до края на годината?

Съвсем скоро предстои да излязат две дългоочаквани заглавия: „Шепотът на пчелите“ от мексиканската писателка София Сеговия и нова книга на италианската авторка Илария Тути – исторически роман за първите жени хирурзи. Надявам се, че за Коледния панаир ще имаме четвъртата част на сагата за Тъкачната вила от Ане Якобс. Предстои да издадем и трета книга на Софи Вияр, авторката на „Мадам Екзюпери и звездите на небето“, за дъщерята на Густав Айфел, една новела от Добри Станчов и един български роман на тема домашно насилие. Ако имаме късмет, до края на годината може да издадем и следваща книга на Доменико Дара, автора на „Малинверно“, който гостува в България в рамките на Софийския международен литературен фестивал през декември 2022 г.

Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Оноре и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display