1
2514

За коалицията ДСБ и „Да, България“

Пробивът и проблемите

В два поредни текста анализирах резултатите от европейските избори на 26 май т. г. В първия ги разгледах в общоевропейски план, а във втория – като симптоматика за ситуацията в България. В последния умишлено не засегнах представянето на коалицията „Демократична България“ (ДБ) и по-общо на онова, което обичайно наричат „старата (или градска) десница“. Ще кажа сега, че сред повечето от нейните избиратели „пробивът“, който извърши след няколкогодишната си почти пълна изолация новата формация, в която тази „десница“ се яви пред гражданите, бе отчетен като радостен и обнадеждаващ факт. В текста по-долу аз ще се опитам да се вгледам обаче в проблемите, които съзирам да остават и днес пред нейното бъдеще и то именно предвид настоящия политически контекст в страната ни.

В самото начало обаче – какво според мен стана безспорно ясно за този сегмент от политическия спектър у нас.

Стана ясно първо, че онази малобройна група от т. нар. „консервативни“ десни (кръга около „Института за дясна политика“, сайта „Консерваторъ“, „Младежкия консервативен клуб“ и т. н.), която от година-две упорито се опитва да ни се представи за автентичния приемник на „десницата на прехода“, въпреки амбициите си не разполага с реален ресурс нито да „отвлече“ значително количество от традиционните избиратели на тази десница, нито да генерира нова, различна от присъдружните на Борисов „патриотични консерватори“, политическа сила. Тази група, включила се със свой представител в листата на ВМРО, както се видя на тези избори (и както със сигурност още по-ясно ще се види на следващите, когато в състезанието ще се включат и Московите КОД), може да добави най-много малко „син“ (столичен) оттенък в патриотарски кафявото на вече наличните национал-популистки формации в България. При това не би могла да примами в този лагер никого от старите избиратели на „градските десни“, ако в патриотарските сили, освен ВМРО се включат отново хората на Валери Симеонов и особено „Атака“, безусловно надхвърлящи прага на поносимост на тези избиратели. А трябва да се има предвид, че и за автентичните нашенски „патриоти“ и ревнители въпросните (предимно млади) „консервативни десни“ са манталитетно (и дори физиогномично) абсолютно чужди със своето излъчване на отличници от елитни гимназии или „юпита“-многознайковци. Уверенията на тия последните за „любов към народните традиции“ стоят в устите им буквално като декламации на училищно тържество, а декларираната им под път и над път привързаност към „традиционните семейни ценности“ е абсолютно неубедителна от голобрадите им лица. Ревностно православното им (и църковно безграмотно) неофитство пък им стои толкова нелепо, колкото богослужебен стихар, нахлузен с вътрешната страна навън. С две думи – и в обозримото бъдеще те биха могли да останат единствено „присъдружна“ група към ВМРО, ако последната продължи да се оглежда по-надясно (а това означава в края на краищата – чрез ВМРО към „партията на властта“ ГЕРБ).

Като цяло антикомунистическата десница – видя се на тези избори – колкото и да се минимизира след края на прехода, си остава гласуваща за „своите“ партии, представени към настоящия момент от формацията „Демократична България“ (ДСБ и „Да, България“). И ето, тук вече трябва да кажа, че този безспорно верифициран на 26 май факт съвсем не означава, че избирателното тяло на „градската десница“ е свободно от проблеми. Ако бъда напълно честен (а мисля, че мога да си го позволя), ще кажа дори, че въпреки „пробива“, електоратът ѝ и днес си остава дълбинно разколебан и със значителни резерви именно към сегашния формат на предлаганото му политическо представителство. Моите близки наблюдения недвусмислено ми свидетелстват например, че една част от гласувалите за ДБ (предимно традиционните привърженици на ДСБ и по-възрастната генерация градски антикомунисти) въпреки това продължават да остават с усещането, че мнозина от партньорите им от „Да, България“ са „твърде леви“ за базисните им светогледни настроения и, поради това, при липса на сериозна политическа работа в непосредственото бъдеще ще останат „на ръба“ да бъдат изгубени за формацията в следващия изборен цикъл.

Ироничното в това, което казвам сега е, че тези избиратели на ДБ по принцип са прави. Защото вярно е, че през последните две-две и половина години именно партията на Христо Иванов успя да активизира и да вдъхне доверие на един кръг хора, доста различни от гласувалите за „сините“ формации след 1989 г. – хора от по-младите поколения с подчертано либерален светоглед и дори действително по-скоро леви, но по европейски образец и (предвид реалностите в България) с ярка антинационалистична (антифашистка) настроеност. Такива у нас вече има и ето – те свързват формацията ДБ като цяло с европейските демократични ценности, които отвъд всички различия споделят и с традиционните антикомунисти-антитоталитаристи. Достоверно известно ми е например, че на последните парламентарни избори у нас, когато „Да, България“ се яви самостоятелно, за нея (без специално да е работила за това) дадоха своя глас включително някои млади (разбира се по-образовани и живеещи предимно в най-големите градове) хора, изповядващи идеите на „новите леви“ и които бяха трайно отблъснати от все по-фашизоидно-популисткото излъчване на БСП. На тези евроизбори част от най-„левите“ измежду тях предпочетоха да гласуват за маргиналната независима кандидатка Ваня Григорова или – протестно срещу „статуквото“ – за одиозната бивша районна кметица Иванчева. Та ето, онези които и на 26 май дадоха своя глас за „Демократична България“, остават пък с резерви към ДСБ в нея, която припознават като „партията на Иван Костов“ и която им се струва от своя страна „твърде дясна“. Не ще и дума, че тези по-определено „либерални“ (и по-млади) градски люде и в бъдеще ще си останат „на ръба“ да бъдат изгубени за формацията като цяло.

Описаният току що вътрешен разлом сред избирателите на ДБ трябва да бъде признат и отчетен от нейното ръководство. Лошото в ситуацията тук е, че ако реши да се заеме по-грижливо с „либералното“ крило (което би могла да направи, защото партията на Христо Иванов, както казах, вдъхва доверие включително на „зелени“ и про-европейски антинационалистични леви) „Демократична България“ рискува да изгуби старите антикомунистически „десни“ и обратно – ако се хвърли да пази най-вече тях, няма особен шанс да успее да разшири електората си. Първо защото старият „градски“ антикомунизъм естествено се дезактуализира (все пак България от цели тридесет години не е тоталитарно-комунистическа държава, а наследниците на БКП не са се задържали на  власт практически от „изгрева“ на ГЕРБ през 2009 г.). Второ защото – и това трябва да се признае с безпощадна откровеност – ДСБ и след като Костов вече седем години не е на политическата сцена си остава… „партията на Костов“ и не съумява да си изгради нито актуално лице, нито ново, видимо лидерство. И нека не се обиждат от това, което казвам председателят на партията и единственият евродепутат, излъчен именно от нея.

Какво следователно би могло да се направи?

Най-важното, струва ми се, е коалиционното ръководство на ДБ, в което има немалко представители и на интелигенцията, да осъзнае, че от няколко години насам ние се намираме в качествено различна в сравнение с годините на прехода ситуация. А това диктува и промяна в политическата идентификация на формацията. Политическият „разлом“ днес, няма защо да се правим, че не го виждаме, все повече започва да преминава не (преди всичко) по оста „дясно-ляво“ (при общосподелено съгласие за либерално-демократичното устройство на обществото), както бе от края на 1989 г., а по оста на онова, което започнаха да наричат „консерватизъм и либерализъм“. Аз специално подчертавам, че този „разлом“ само бива наричан по този начин, тъй като при него става дума за нещо доста по-различно от класическото разделение на „консервативното“ и „либералното“. Не може да се отрече, че както в европейски, а след възкачването на Доналд Тръмп и в глобален мащаб, в света започнаха да си противостоят две нови политически направления. Едното, което продължава да съхранява следвоенния базисен консенсус за либерално-демократичния обществен ред, почиващ на принципите на свободната индивидуална инициативност и самоопределение, на гарантирането на основните и ненарушими права на личността, на свободата на съвестта и словото, на върховенството на демократичните институции и глобализма и което именно неговите съвременни противници (по руски, неоевразийски маниер) започнаха обобщено да наричат „либерализъм“, приписвайки му всички крайности на, всъщност, нямащия много общо с него „културен марксизъм“ и академично левичарство. Другото (и нововъзникнало) направление обаче поставя под въпрос всички тези принципи – целия този (датиращ отвъд Желязната завеса от края на Втората световна война) консенсус и го прави в името на: национализма, протекционизма, супремацията на различни национални, расови и т. н. мнозинствени права, а в тази връзка с политическото привилегироване на разнообразни „традиции“ спрямо индивидуалното волеизявление на гражданите. Именно това направление пък, неговите активисти започнаха да определят като „консервативно“, въпреки че по същество то си служи днес най-вече с възбуждане на масови и примитивни фобии, а като защита от тях опитва форми на суспендиране на демократичния ред и ограничаване на правата на личността.

Ще трябва да се признае, че признаците на този „разлом“ от известно време са отчетливо видими и у нас. В един от предишните си текстове говорих за национал-популизма и крипто-фашизма, който практически моделира политическите „физиономии“ на поне дузина партии и движения в страната ни. Но ето защо за мен лично е очевидно, че от поне три-четири години политическите „полюси“ в България са не (тъкмо) „лявото“ и „дясното“, а – нека се изразя фигуративно – европеизмът и „брюксело-фобията“, персонализмът и патриархалисткият „колективизъм“, демократизмът и авторитарният „провинциализъм“. И ето: на „полюса“ на консенсуса за европейско либерално-демократичното устройство на обществото и държавата постепенно се озова (почти единствена) коалицията между една от оцелелите „сини“ партии на прехода – ДСБ и новата (след-преходна, либерална) партия „Да, България“, тоест формацията, която днес носи името „Демократична България“. Но именно поради това към нея продължават да изпитват доверие и да гласуват за нея по-възрастните, имащи непосредствен опит от тоталитаризма „антикомунисти“. И не вече непременно защото са „десни“, а защото от самото начало на политическото си активизиране са демократи, защото индивидуалната свобода и върховенството на личната съвест (в противовес на колективистичните „традиции“) са за тях ценност. Но пак именно поради това към същата формация постепенно започнаха да изпитват доверие и да се виждат „заставени“ да гласуват за нея и определени по-либерални (по-млади) генерации и дори някои от „новите леви“. Отново: не тъкмо защото са „леви“, а защото същите неща са ценност и за тях, а противоположните им – абсолютно неприемливи.

Каква следователно е актуалната политическа идентичност на всички тези хора – на настоящите избиратели на ДБ? Във всеки случай, струва ми се, тя вече не е определима тъкмо като „градската десница“, каквато беше по времето, когато свободата, демокрацията, правата на човека и Европа бяха кауза действително (и само) на десните срещу старите – комунистически и носталгични – леви. Оставайки си (предимно) градска и не масово популярна следователно, днес формацията ДБ представлява много по-точно либерално-демократичната формация в страната, съюзът на либерално-демократичните партии в политическия ѝ спектър, на партиите, представляващи онези – и по-десни и по-леви, и по-стари и по-млади – които продължават да споделят базисния консенсус за либералното (в класическия, философско-идеологически смисъл на това понятие) устройство на обществото и за европейската цивилизационна принадлежност на България срещу колективистично-националистичните визии и агресивния провинциализъм на противниците си (припознаващи като свои изразители както „комунистическата“ БСП, така и не-комунистическите и даже „десни“ ВМРО, КОД, „Консерваторъ“). В този смисъл откровеното идентифициране на ДБ като либерално-демократичната формация в България би могла да послужи като лост за снемане на взаимните подозрения на привържениците ѝ и за преодоляване на вътрешните двоумения на нейните водачи, за които споменах по-горе: дали коалицията трябва да „задържа“ старите „костовисти-антикомунисти“ или следва да се „отваря“ към „либералите“. Да, в тази по-актуално идентифицирана коалиция ДСБ ще си остане по дясно-либералния в сравнение с „Да, България“ партньор, а пък последната ще бъде – както е от самото ѝ създаване – „по-ляво либералната“ партия в съюза. Но, повтарям, фундаменталният либерално-демократичен, про-европейски консенсус ще направи коалицията между двете партии към настоящия момент напълно естествена.

Разбира се, това, което казвам сега – а именно необходимостта от едно ново и по-актуално спрямо днешните реалности идеологическо идентифициране на партиите от „старата градска десница“ изисква наличието на огромна смелост и политическа енергия. Първо – за устояване на политическия противник – много-образния национал-популизъм, на който коалицията ще се признае открито за антагонист (какъвто и сега е, но без да го заявява в прав текст) и второ – за налагане на истината за либерализма срещу масивната му стигматизираност в нашенски и в глобален мащаб, която е факт от няколко години.

За съжаление – и това е последното, което ще кажа безпощадно откровено – формацията (и в двете свои съставляващи) не разполага към настоящия момент нито с достатъчен минимум опитни политици, нито с политици със задълбочено, идеологическо мислене (фигуративно казано, с „политици-философи“, способни на „превъоръжаващо“ идеологическо усилие), нито с хора с мощна политическа енергия и решителност. Тя няма политици-лидери. Истината е, че днес формацията прилича по-скоро на мултидисциплинарен перманентен семинар на единомишленици-експерти в отделни области, отколкото на ясно идеологически определена и енергична политическа сила. Ето защо въпреки извършения на евроизборите „пробив“ аз лично не бих бързал с оптимизма. И пиша тези последни (можещи да прозвучат и горчиво) изречения не от някакво лошо чувство, а тъкмо защото изпитвам симпатия към редица хора в тази формация, с които ме свързват приятелски или стари биографични връзки.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияРолята на живота
Следваща статияМузика от сърцето за сърцето

1 коментар

  1. Човешкото въображение може да създава измислени страни,обитавани от измислени хора,които извършват измислени постъпки. Нека си представим две такива страни.
    В първата страна е съставена от хора с основно образование и тук-там някой със средно,(приблизително така е било в България след освобождението и от „турско робство). Това са хора отговорни за действията си,трудолюбиви,волеви,сериозни,за които казаната дума е хвърлен камък. Всеки от тях не би изпълнил поетото обещания само в случай на внезапната му смърт или друго събитие от подобен ранг.
    Населението на втората страна се състои от университетски професори,(нали страната е измислена),всеки от които притежава цялото знание на света. Това са хора убедени в превъзходствата си над останалият свят,самонадеяни и артистично небрежни към задълженията си…За всеки от тях поетият ангажимент има пожелателен характер и той ще го изпълни само ако е в подходящо настроение,ако не е забравил или ако няма по-добър начин за прекарване на времето си.
    За всеки човек със житейски опит е ясно:наложи ли се двете страни да се състезават в нещо сериозно,(икономика,война…),победата на по-„простите“ е сигурна – добре организираната общност винаги побеждава разпасаната „команда“ от ерудирани гении. Не напразно съществуването на всяка цивилизация е въпрос на организация,(по Сун Дзъ).
    Нали се досещате защо пиша всичко това под статия за ДБ и „Да,България“?