Разговор с преподавателката Мариана Майер
Г-жо Майер, това ли беше детската ви мечта – да станете учител?
Не, никога не съм мечтала да бъда учител. Това желание дойде преди десетина години. Тогава живеехме в чужбина и дъщеря ми учеше там в начален курс. Училището беше много различно от тези в България, но най-вече учителите ѝ. Тя не знаеше езика, но това изобщо не беше проблем. Самата система беше направена за децата, за всички деца. Това ми направи толкова силно впечатление, вдъхнови ме. Видях, че училището може да бъде място, където се ходи с радост и където може да бъде забавно. Записах магистратура и когато се върнахме в София, започнах работа като начален учител. Вече осма година се занимавам с това и се чувствам щастлива.
Имали сте възможност да видите чуждестранния модел на училището като място, където децата ходят с радост. Приложим ли е той за България? Радостни ли са българските ученици?
Дали са радостни българските ученици? В общия случай са радостни, защото освен образователна, учебният ден има и важна социална задача. В клас те се срещат с приятели, общуват, смеят се. Но са твърде натоварени и много се уморяват.
На този етап не мисля, че има как да се промени моделът. Няма как да се насложи върху сегашния. Нужна е генерална промяна – от началото до последния клас. Но би могло да се даде повече свобода на учителите. Ние нямаме време и възможност да направим уроците интересни. Следва се плътно заложената програма и почти няма място как да се мръдне встрани. Затова аз се радвам и избирам да съм учител в целодневно обучение. Там имам възможност да работя по различни проекти, които учениците харесват и чре които им е приятно да учат по по-разчупен начин.
През годините вие се опитвате чрез различни инициативи да разнообразявате училищния живот на децата. Във вашите часове гостуват писатели и други личности, ангажирани с каузи. Разкажете как едно дете може да бъде спечелено за книгите, когато четенето е в силна конкурентна среда?
Със сигурност, ако се води война с електронните устройства, то тя е загубена. Трябва да има баланс, не забрани. За да се увлекат децата по четенето, преди всичко трябва да им се предлагат книги. Но не тези, които ние сме чели на тяхната възраст, а съвременни. Книги, които се пишат на техния език и засягат близки до живота им теми, за да могат да ги почувстват и заинтригуват. Затова, когато реших да направя читателския клуб в училище, избрах да четем изключително нова детска литература. Основното е книгата да е интересна на тях, а не на нас. Те да я припознаят.
Също така е хубаво да се ходи в книжарницата или в библиотеката заедно с децата и да им се даде възможност те да изберат какво ще четат. Сега има безкраен избор за всяка възраст и интерес.
Според мен в началото няма значение какво четат. Важното е да стане навик. С времето всеки изгражда вкуса си към определен вид литература.
Вие какво четяхте като дете, кои книги оформиха мирогледа и ценностите ви?
Като дете харесвах всякакви книги. В онези години нямаше такова разнообразие, така че четях това, което имаха всички и което беше запазено от родителите ми. Много обичах приказки – български, чужди, всякакви. Най-много харесвах историите със змейове. Имахме много такива книги. Спомням си ясно една поредица с френски, с индийски и други приказки – голям формат. Наскоро едно издателство ги преиздаде, което много ме зарадва. Впечатляваха ме илюстрациите, защото бяха много красиви, за разлика от тези в българските книжки. Изчела съм и повечето популярни и не толкова популярни детски романи – Виктор Юго, Дикенс, Хектор Мало, Марк Твен, Франсис Бърнет.
Един ден бяхме на гости на леля ми и в библиотеката на братовчед ми, който е девет години по-голям, открих „Черният корсар“ на Емилио Салгари. Това отвори цял нов свят на „момчешки книги“, ако мога така да ги определя – истории за пирати, индианци, мускетари (никога не харесах мускетарите). Ако трябва да направя лична класация за най-любими детски книги, такива, които смятам за истински скъпоценни камъни в детската литература, то тя ще изглежда така: „Сребърните кънки“ на Мери Мейпс Додж. „Приказка без край“ на Михаел Енде, „Антон и Точица“ на Кестнер, „Роня, дъщерята на разбойника“ на Астрид Линдгрен и безспорният първенец за мен е „Сърце“ на Едмондо де Амичис. В този роман има от всичко – приятелство, вражда, връзка между родители и деца, състрадание, завист, радост, грешка и прошка, загуба, обич, богатство и бедност. Може би това са книгите, които са имали най-голямо влияние върху мен като дете. От тях съм си взела основи, върху които до голяма степен съм градила морални ценности и принципи.
Вземам повод за въпроса си от заглавието на любимия ви детски роман – „Сърце“. От какво бие тревожно учителското ви сърце, от какво се умилява и срещу какво се бунтува?
Едно от нещата, на които така и не се научих за осем години в училище, е да оставям емоциите от класната стая в класната стая. Всеки ден си ги нося у дома – положителните и отрицателните са с мен дори в почивните дни. В този смисъл учителското ми сърце е в едно с майчиното и с човешкото ми сърце. Най-тревожно ми е, когато имам ученици с проблеми. Не такива с таблицата за умножение или степенуване на прилагателни, това е лесно. Проблеми, с които децата идват от домовете си. Това е територия, в която нямам право да влизам, но виждам ясно последиците и как те се отразяват на растящия човек. Как се случва, че заради родителски инат се изпуска възможност да се помогне и последствията от бездействието могат да бъдат за цял живот. Понякога възрастните сме ужасно егоцентрични, дори когато се касае за децата ни, а така се допускат грешки.
Хубавото е, че горните случаи са много малко и всъщност веселите ситуации, които нося в сърцето си, са много, много повече. Любимо ми е, когато имаме възможност за споделяне и разказване. Винаги има забавни истории и се смеем много. Това са моментите, в които дистанцията учител-ученик се скъсява, правилата се поразмиват и учебният час не е вече толкова строг, така че всички разпускаме.
Ще споделя една история отпреди няколко години, която може би обобщава всички тези чувства, които споменавате във въпроса. Преди няколко години имах една ученичка, която беше от смесен брак и не владееше много добре български, а семейството имаше затруднения и проблеми от различен характер. Тя беше изключително мило дете, скромно и много обичливо. Обичаше да пее и имаше голям талант в рисуването. Често се случваше да я взимат последна и оставах да чакам с нея. Един път беше зима и докато чакахме, заваля сняг. От този с големите снежинки, точно като в анимационните филми. Тогава тя излезе изпод козирката пред входа, вдигна глава и зяпна към небето. Извика ме да отида при нея и да направя и аз така. По едно време ме хвана за ръката. Стояхме и ловяхме снежинки с отворена уста, докато дойдоха да я вземат. Година по-късно напусна училището и замина извън България. Надявам се да е добре и щастлива. Не знам дали тя се сеща за мен, но този спомен аз ще си нося вероятно завинаги.
Освен педагог, вие сте и археолог по образование. Искам да ви предизвикам с един футуристичен въпрос да провидите бъдещето на училището. Можете ли да си представите след няколко века археолозите на какви артефакти биха се натъкнали при разкопки, попадайки на (българско) училище от 2026 г. и как биха ги тълкували?
Първото нещо, за което се замислям, чувайки въпроса ви, е как бъдещите археолози ще разберат, че тази сграда е била точно училище. И отговорът, който спонтанно се появява е (тук моля да бъда разбрана правилно) – по множеството керамични чаши с надписи „За най-добрия учител“. Но ако трябва да бъда сериозна, поне донякъде, смятам, че работата по находка, която биха разпознали като училище, би била истинско предизвикателство.
Училището днес, без значение дали е в България, или другаде по света, според мен се намира в един преходен етап. Институция между миналото и бъдещето, търсеща своето място сред днешните деца, за които технологиите са нормалният начин за комуникация, учене и забавление. Много интересен и предизвикващ дискусии и въпроси артефакт би бил дневникът. Електронен или хартиен, това е документът, според който всяко дете може да бъде събрано в число от две до шест, с точност до стотните. Редиците чинове и дъската, макар и интерактивна, са следите, които носят послание за все още съществуващия ред и дисциплина, характерни за едно място за обучение. Останките от учебници и тетрадки, наред със стотиците зарядни, кабели и таблети, биха били свидетелства за епоха, в която знанието вече е тръгвало по пътя на дигиталното, но училището все още се е опитвало да го затвори между кориците.
С тези мисли, надявам се, не звуча твърде сурово към образованието ни днес. По-скоро смятам, че в момента образователната институцията знае, че трябва да се промени, за да бъде адекватна за децата на XXI век и нататък. Просто трябва да намери езика, формата и смелостта да го направи докрай.
Съществува ли според вас заплаха за дехуманизация с навлизането на изкуствения интелект? Може ли той да изземе функциите на учителя – не толкова образователните, колкото усещането за присъствие на по-голям, по-опитен и по-знаещ човек в класната стая и особено много – емпатията на учителя?
Нормално е да имаме притеснения, когато става дума за нещо ново. Винаги е било така. Мненията са различни и всяко има своите основания. Аз смятам, че на този етап ролята на учителя не може да бъде иззета. Може би много напред в бъдещето това ще стане, но тогава и хората ще са по-различни от нас сега, и е възможно и нуждите им да са други.
В момента можем само да се възползваме от това, което ни предлага изкуственият интелект. Да се научим както ние, възрастните, така и децата, да работим с него безопасно. Ползите са много, стига да сме внимателни и да подхождаме критично.
Хубавото е, че все още чисто човешкото присъствие, съпричастността, отношението на преподавателя не може да се замени. Засега. Ако ние, учителите, успеем да насочим усилията си в тази посока, няма да има значение кой ни помага с разработването на урока или теста. Даже с помощта на AI бихме имали повече време за взаимодействие с децата, бихме могли да съхраним енергията и времето си, което да използваме за тази емоционална част от срещата ни в класната стая.
Сенека казва, че учейки другите, човек учи и себе си. Какво научихте и какво научавате от вашите ученици?
Едно от най-хубавите неща, които ми дава учителската професия, е именно възможността да уча нови неща. Децата са страхотен източник на информация и интересни факти. Благодарение на тях успявам да съм „в час“ с всякакви модерни щуротии – като например истерията „67“ (six seven), компютърни игри, анимации, инфлуенсъри. Това искрено ме забавлява. А и вкъщи успявам да впечатля собствените си деца с тези си познания и трупам точки като модерна майка. Същото мога да кажа и за по-сериозните теми. Често децата са по-мъдри от нас. В много ситуации имат страхотни идеи, а и днешните деца са много по-осведомени по различни въпроси за разлика от нас на тяхната възраст. Умеят да изказват мнение и да го защитават доста добре. Все още мислите им са необременени и по-чисти. Именно заради това умеят да виждат неща, които на възрастните ни убягват. Трябва само да слушаш внимателно и най-вече да не се взимаш твърде насериозно.
Мариана Вили Майер е родена през 1979 г в гр. София. Дъщеря на адвокат Христина Иванова и на Вили Майер – редактор и създател на една от първите частни издателски къщи след 89-а година. Археолог и педагог по образование. Инициатор и създател на читателския клуб „Близки срещи с български книжки“ в 133 СУ, където преподава.
