Когато нямаш приличен кандидат, за когото да гласуваш, без да правиш мъчителни компромиси, или не гласуваш, или пък го удряш на майтап.
След първия тур на местните избори политологът Огнян Минчев написа във Фейсбук:
„Изключително интересен резултат в София! Балотаж между Терзиев и Григорова. Новата либерална левица срещу старата комунистическа левица, но придобила ново „дихание“ – личната харизма и ляв радикализъм на Ваня Григорова. Предпочитам да не навлизам в схоластични спорове с тези, които все още наричат ПП-ДБ „десница“. Принадлежността им към пазарния либерализъм не ги прави „десни“… Te споделят отчетливо ляволиберални/постлиберални социални ценности.“
И ако резултатът е „интересен“, още по-интересно е решението кой от двамата кандидати да бъде подкрепен на втори тур и защо. Въпросът, разбира се, засяга само тези, които въобще ще отидат до урните отново – много гласоподаватели сигурно изобщо няма да си направят труда, понеже са оставени без възможност за избор по убеждения и съвест.
В скоби можем да кажем, че настояването да се гласува, въпреки че никой от кандидатите не отговаря на изискванията за качество, е чисто и просто нахално. В него прозира зле прикрита корист все пак да бъде подпомогната страната, която е изгодна за този, който уж се застъпва за гласуването по принцип. А заплахата, че негласуващите трябва да бъдат изключени от демократичния процес, т.е. от актуалния обществен договор, е направо арогантна. Напротив – тези, които гласуват, макар предлаганият асортимент на представителност да е незадоволителен, подменят обществените цели и ги свеждат до облагодетелстване на определени групи или прослойки за сметка на цялостно политическо и оттам житейско влошаване. Купуването на развалени стоки поощрява техните производители и търговията с тях. Но като не гласуваш, точно тези производители и търговци поемат управлението, защото тяхната клиентела, била тя и малобройна, взима превес – това е аргументът, с който се нахалства все пак да дадеш гласа си, ако ще да няма за кого. Но такъв аргумент е съответен на една псевдозагриженост, която казва „задоволявай се с псевдопостижения или поне не ми пречи аз да се задоволявам, на мен те са ми достатъчни, аз извличам своя си ползичка от тях“. А истински принципното негласуване – колкото по-масово, толкова по-добре – може да се окаже най-яркият жест, отрезвяващ политическата класа. Тези самозванци да бъдат заплашени, че ще останат без работа, ако не се коригират. Въобще, ако заплащането на депутатите и министрите се обвърже с покрит норматив за изпълнени задачи, както е във всяка друга професия, това ще ги накара да действат. В момента те печелят само защото са депутати и министри – всеки месец за техните заплати отиват поне три милиона лева, без да има значение свършили ли са нещо от обещаното, или не. Това е скандално и те просто трябва да бъдат уволнени от работодателите-граждани, а фирмата-парламент/министерски съвет да бъде закрита поради фактическа несъстоятелност. Да я открием отново едва когато тези, които искат да работят в нея, покриват професионалните стандарти и осигуряват годна за употреба продукция, както във всяка останала сфера. Същото се отнася и за общинските съвети и кметовете.
Но да се върнем към „интересните“ резултати и предстоящия балотаж. Двамата претенденти за властта са получили достатъчно гласове, за да продължат. Избирателната активност беше чувствително по-слаба в сравнение с минали периоди, но все пак – трябва да се кара нататък. И като оставим настрана тези, които вече са подкрепили обсъжданите кандидати, нека помислим на чия помощ може допълнително да се разчита.
Ако вземем предвид казаното от политолога, мотив за повторно гласуване биха имали избирателите, които споделят леви нагласи, защото друго не остана. В рамките на неговата класификация изборът е между новата либерална левица и старата харизматично освежена комунистическа левица. Като че ли има достатъчна разлика, която да насочи едни натам, а други насам, и да се види кои са повече. Но трябва да се отчетат някои подробности.
Конкретният представител на новата либерална левица, макар и иновативен предприемач, е наследник на старата, обаче неосвежена харизматично комунистическа левица – той има пряка връзка с висши офицери от мракобесната Държавна сигурност, установили с репресии, шпионаж и доноси престъпния комунистически режим. Този факт няма как да не променя профила на кандидатурата му и да не го приближава до този на опонентката. Тя изразява радикално левите, изповядвани точно от предците на модерно левия кандидат комунистически постулати. Предците са му оказали решаващо кариерно съдействие, така че няма как да бъдат пренебрегнати – естествено е да се подозира, че той все още е зависим от тях и тяхното владеещо посткомунистическия преход обкръжение.
Опонентката пък е уж традиционно позиционирана, но според собствената си биография на демократичен синдикалист без особени родословни тежести се явява като ляво обновление, като току-що избликнала прогресивна енергия в служба на онеправданите. Нейната граничеща с произвола смелост да обещава живот, в който, както е написал гениалният поет навремето, „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя“, импонира на съвременните алтруистични нагласи сред млади и стари, като на свой ред приближава профила ѝ до този на ляво-либералния конкурент. Тя вече не е толкова различна от него по същество – разликата е в детайлите.
Как тогава да се избере? Кои подробности ще наклонят везните към единия или към другия? Дали все пак имиджът на предприемача с многомилионен бизнес ще се окаже по-атрактивен? Или точно неговото забогатяване, основано на „червените капитали“, приватизирани от службите на тоталитарната държава в грозно противоречие с комунистическия идеал, ще отблъсне мнозинството? А дали архиутопичната лява стихия, която без задръжки отприщва неговата противничка, ще се окаже с по-голяма притегателна сила, дали нейната демонстрирана близост до унизените и оскърбените ще ѝ донесе успех, защото те са повече от членовете на така наречената „хайверена левица“? Или прекаленото залитане в „сбъдването“ на неосъществими мечти ще доведе до нейното уличаване в крайна демагогия и направо глупост? На тези въпроси предстои да се отговори.
Доколко все пак може отдясно да се появи някаква подкрепа? При първия може би заради „пазарния либерализъм“. При втората може би заради кръжащия около дясното национализъм. Но по-скоро балотажът се очертава като чисто лява игра. На заблуждение, отвращение и забавление. Заблуждение заради утопиите, отвращение заради комунистическите зверства, които трябва да бъдат преглътнати, и забавление заради фарсовата страна на цялото занимание. Фарсова, защото, както казахме по-горе, когато нямаш приличен кандидат, за когото да гласуваш, без да правиш мъчителни компромиси, или не гласуваш, или пък го удряш на майтап. Майтап с невесели последствия.
А дали пък не се явиха и свестни кандидати? Може и да е имало, но никой от тях не се класира за финалната фаза. Ако са били десни, би трябвало да търсят вината за неуспеха в себе си. Това е дясно.
