Както можеше да се очаква и тази предизборна кампания започна с взаимни обвинения в корупция и персонални нападки. И, разбира се, активни мероприятия на службите – във вид на записи от разговори за омаскаряване преди всичко на тези, които искат да ги реформират. Имаме уж ясно разделение по линията евроатлантизъм срещу путинизма. Но преследвани по закона Магнитски се представят като говорители на евроатлантизма, а зле прикрити путинофили се представят като борци за мир и национална независимост.
Но нека обърнем внимание на тези послания, които са чисто идеологически. Традиционно партиите в демократичните страни се делят, или поне се деляха, на леви и десни, на консервативни, либерални и социалистически. Но напоследък – целенасочено или поради незнание, или поради радикални промени в нагласите на обществото – тези понятия се объркват и губят традиционния си смисъл.
Чуваме политици, които се представят за твърди консерватори, да се възхищават на Доналд Тръмп или на Виктор Орбан които били борци срещу неолиберализма. А неолиберализмът бил голямото зло. Или чуваме как трябва да се опълчим на Брюкселския диктат, как Европейският съюз бил новия Съветски съюз. Но това всъщност са основни опорки на путинската пропаганда: злото е в неолиберализма и глобализма, а Европейският съюз (още наричан еврогейски) е новият Съветски съюз, от който народите трябва да се освободят. Така вижданията на някои крайнодесни „консерватори“ не се отличават особено от вижданията на Копейкин, Волгин и Митрофанова.
Доналд Тръмп, едно от знамената на крайнодясното, беше признат за виновен (от 12 съдебни заседатели, както е по американската съдебна система) по всичките 34 обвинения за фалшифициране на бизнес документи в Ню Йорк. Така той стана първият в историята на САЩ бивш президент, признат за виновен в криминално престъпление. В отговор Тръмп заяви, че Америка е фашистка държава. На същото мнение е и Владимир Путин, който води война срещу „колективния Запад“, но вижда Америка като основен враг.
Крайно десни и крайно леви в Европейския съюз също спекулират с термина „фашизъм“. Или пък наричат Европейския съвет „новото Политбюро“. Враговете на либералната демокрация наричат демократичните страни тоталитарни – фашистки или комунистически.
Закърменият в комунистическото КГБ Путин води вече не студена война, а гореща, кървава война срещу „фашистка“ Украйна, но и срещу „фашисткия“, „колективен Запад“. Привижда му се нова „Отечествена война“.
Освен американските избори, които са наесен, наближават и по-важните за нас европейски избори. Демокрацията, свободата, мирният свят, който познаваме, са под заплаха. „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила“ – гласи известният лозунг от „1984“ на Оруел. Днес можем да добавим: демокрацията е фашизъм. Неолиберализмът е робство. Бившите кагебисти са истинските консерватори. Уви, много хора вярват на тези лозунги и опорки. Промиването на мозъци е толкова лесно и ефикасно в ерата на социалните медии.
Но нека сериозно да уточним: що е консервативно и що е неолиберализъм?
Терминът „неолиберализъм“ всъщност е икономически и започва да се употребява още в средата на ХХ в. за възраждането и обновяването на класическия либерализъм, защитаващ свободния пазар и минималната държавна намеса в икономиката. Това са вижданията на икономисти като Фридрих Хайек и Милтън Фридман. В политиката видни привърженици на неолиберализма бяха Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Всъщност те в САЩ бяха наричани неоконсерватори, а не неолиберали. И тяхното време беше времето на „консервативния ренесанс“.
С други думи класическият западен консервативизъм от втората половина на ХХ в. беше в икономическо отношение неолиберализъм. Преди падането на Желязната завеса антиподът на неолиберализма беше социалистическата планова икономика. Антиподът на Рейгъновия капитализъм – съветският комунизъм.
Но терминът „либерален“ може да има различни, понякога противоположни значения. Леви или десни са либералите? Освен икономически има и социален либерализъм. В този смисъл „консерватор“ наистина е обратното на „либерал“. Консерваторът защитава традиционните ценности, либералът – социалните промени и правата на различните.
Но днес все по-силно се чува гласът на крайно левите социални либерали — или либерални социалисти, за които акцентът се е изместил от грижата за трудещите се и бедните към защитата на имигрантите и на хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Те искат социални промени не само по посока на класическия феминизъм – но особено по посока на хората, които не се идентифицират с нито един от двата пола. За крайно левите либерали е характерен и историческия ревизионизъм — призиви за цензура на „политически некоректни“ класически произведения на литературата, за „канселиране“ на политически некоректни личности или за събаряне на статуи на исторически личности от времето на колониализма и робството, включително Христофор Колумб.
От друга страна, от крайнодясната страна, все по-популярни стават крайните социалните консерватори, които настояват да се забрани аборта, да се забранят еднополовите бракове, да се забранят гей-парадите. Крайнодесните също така искат да се спре миграцията към Европа и САЩ на бежанци и икономически имигранти. Често, особено в Европа, този национал-популизъм има освен расистка и религиозна окраска – страх от друговерците.
Орбановската националпопулистка „консервативна“ позиция е свързана и с евроскептицизъм (мантрата за брюкселското Политбюро). Сякаш една „Европа на нациите“, в която всяка държава се грижи само за своите собствени национални интереси, дърпа чергата само към себе си, ще е по-защитена от „неевропейското“, идващо от други страни и култури. Същото е положението и в САЩ – ако Тръмповият изолационизъм под лозунга „Америка над всичко“ скара САЩ с традиционните и съюзници от НАТО, това само ще отслаби Америка, като намали водещата ѝ роля в глобалния свят.
Новите консерватори-националпопулисти се различават значително от класическите „Рейгънови“ консерватори. Както новите леви или крайните социал-либерали значително се различават от класическите социалисти, които би трябвало да са защитници на работническата класа. Днес работническата класа има определено повече афинитет към националистичното крайнодясно.
И така, има огромна разлика между икономическия неолиберализъм на традиционните консерватори и левия социал-либерализъм. Но путинската антизападна идеология умишлено смесва десния икономическия неолиберализъм с левия социален либерализъм. Така понятието „неолиберал“ за путинистите включва всичко западно – и лявото и дясното – в един общ образ на врага. Неолибералния „колективен Запад“ при това е фашистки…
Но и някои наши самозвани консерватори мислят точно по същия начин – отъждествяват икономическия неолиберализъм (който е и капиталистически глобализъм) със социалния либерализъм – толерантността към бежанците и нетрадиционната сексуалност. Те също така често са резервирани към помощта за Украйна, защото трябвало да си гледаме нашите интереси. Но не е ли именно наш интерес да спрем руската военна заплаха за целия „колективен Запад“?
Симпатии, или толерантност към Путин демонстрират както Виктор Орбан в Европа, така и Доналд Тръмп. Американските тайни служби установиха, че Путин със своята дезинформационна война е помагал на Доналд Тръмп, когато той спечели президентските избори през 2017 г. Тогава Тръмп каза, че има доверие на Путин, а не на американските тайни служби.
Класическият неолиберализъм е глобалистичен. Една Америка, която гледа само собствения си интерес, както иска Тръмп, и е против НАТО, и Европейския съюз, идеално устройва Путин. Ако Тръмп е борец срещу неолиберализма, той е борец срещу класическия Рейгънов консервативизъм. Ако той е борец срещу глобализма (Америка да се грижи само за себе си), спокойно може да се прегърне с бившия слуга на комунизма, кагебиста Путин, за когото глобализмът също е основно зло.
Глобализацията е основна черта на капитализма. Изолационализмът е основна черта на севернокорейския комунизъм. Но в руския вариант на северно-корейщината имаме нещо много по-опасно – имперски милитаризъм на най-голямата по територия държава с една от най-силните армия – желание не само да се издига стена срещу либералната демокрация, но да се води световна война срещу нея.
Тук трябва да уточним и едно друго смесване на понятията – умишлено или от незнание. „Либерална демокрация“ не означава власт на либералите, а демокрация, при която освен че управлява мнозинството, определяно от гласоподавателите на избори, правата на малцинствата са защитени, всички са равни пред закона. В либералната демокрация участват всички — и консерваторите, и социалистите, и крайно левите, и крайно десните, стига да не искат да вземат властта с държавен преврат..
Имам носталгия по истинското класическо ляво и истинското класическо дясно. По истинския, класически Рейгънов консервативизъм. И истински патриотизъм, който означава национално достойнство, но и толерантност към чужденците и малцинства – като в чистата и свята република на Левски.
Папа Франциск, който е най-високопоставеният защитник на традиционните християнски ценности, но същевременно е защитник на бедните и онеправданите, на бежанците – включително друговерците – ляв ли е или десен? Имам носталгия и по истинската религиозност, която защитава не някакви догми, а Царството на духа срещу Царството на материалната изгода.
Но днес и в България, и в Европа политическата разделителна линия не е между либерали и консерватори, между леви и десни, а между либералната демокрация като цяло и диктатурата, между единството на Европейския съюз и военната заплаха на националпопулиста Путин срещу него.
Владимир Левчев е роден през 1957 г. Завършва английска гимназия и изкуствознание. Редактор е в издателство „Народна култура“, а преди 1989 г. създава самиздатското списание „Глас“. Член е на изпълнителния комитет на „Екогласност“, координатор на „Свободното поетично общество“ и зам. главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. заминава с Фулбрайтова стипендия за САЩ и между 1996 и 2007 г. преподава в Университета в Балтимор. От есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград. Автор на множество стихосбирки, сред които: „Аритмии“, „Кой сънува моя живот“, „София под луната“, „Раззеленяване на сухото дърво“, „Черна книга на застрашените видове“, „Любов на площада“, „Точно време“, на романите „Крали Марко: балканският принц“ и „Човекът и сянката“, както и на „Сънувани разкази“. Преводач на Алън Гинзбърг и Т. С. Елиът. Най-новите му книги са: „Поезия и музика: „Четири квартета“ на Т. С. Елиът“ (2020 г.) и романът „Астероид. Триптих за края на света“ (2021).
