Когато едни избори не носят особена изненада, обикновено празнината се запълва с интриги. Поне такава е перспективата на политическата игра.

Въпросът е: какво виждаме пред очите си, какво бихме искали да видим или какво на някои им се привижда.

1. Лично аз виждам позната родна картина: хаос, който с известни усилия се вписва в измеренията на държавност. Но не виждам авторитаризъм и не съм склонен да побирам реалността в словесните определения на Бойко Борисов за „моите” министри или „моите” кметове”. А по дебата за това дали сме с единия, с другия крак или с цяло тяло в авторитаризма, вижте лекотата, с която полицията намери спонтанността си. Още от Средновековието общественият организъм е изобразяван по следния начин: главата е властта (земна и духовна), ръцете са производителните сили, а краката, на които стъпва това тяло, са неговите отбранителни сили (в случая – полиция и армия).

Затруднявам се, в българския случай, да кажа дали полицията или армията е съответно ляв или десен крак, но от това, на което се нагледах тези дни по кръстовищата, определено разбирам защо в България много трудно ще се възцарят ред и законност.

Разпасаното шествие от полицаи, част от които с огромна телесна мъка се придвижиха от Орлов мост до парламента, е най-добрият аргумент за неотложните реформи в МВР. И за необходимостта от задължителни тестове за физическа подготовка, които със сигурност ще редуцират органите на реда. А когато същите тези полицаи скандират „Ние сме държавата” (в противовес на скандиранията на гражданите през 2013 г. – „Ние сме народът”), изводите, че са необходими реформи, още повече се подсилват.

Че някой се опитва в момента да лови риба в мътна вода, е също повече от очевидно. И съвсем скоро нещата ще се прояснят.

2. Едва ли някой ще отрече, че местните избори 2015 г. бяха може би най-предизвестените избори за последните двадесет и пет години. И то отвъд всички утежнили ги обстоятелства: безобразната организация от ЦИК; целия кошмар в „Арена Армеец”; 400 000 невалидни бюлетини; многото сбъркани протоколи и традиционната покупка на гласове. Независимо от всичко това тези местни избори изцяло потвърдиха социологическите прогнози, че резултатът може да е само един. А именно:

– възможно най-много ГЕРБ и възможно най-малко БСП;

– сблъсък на реформаторите с ДПС, в който първите трябваше да надделеят, иначе нямаше да оцелее правителството в сегашния си формат;

– очаквана смяна на повечето кметове с по три и повече мандата, с някои очаквани изключения (Йорданка Фандъкова, Димитър Николов, Хасан Азис);

Случи ли се нещо по-различно от това? Не.

– ГЕРБ  грижливо подготвяше „историческата си победа”. Тя трябваше да стъпи върху познатия триъгълник на властта (добре смазаната „машина за избори”, правителство, еврофондове). Синята карта на България, размахана от Цветан Цветанов след втория тур, е мажоритарен факт (22 областни града). Изправен пред трайната агония на БСП, ГЕРБ просто нямаше как да не спечели служебна победа. Ала вгледаме ли се под повърхността на изборната карта, картината е доста по-различна – по данни на „Алфа рисърч” ГЕРБ печели около една трета от общинските съвети. И на повечето места (с изключение на Бургас) той тепърва ще трябва да сключва коалиции с партньори (включително в София, Пловдив, Варна, Благоевград и т.н.). Този факт изобщо не бива да се забравя, защото той е ключ към отговора къде сме с единия и къде с другия крак след местните избори. Да не забравяме, че България се управлява от правителство, изградено на основата на много сложна коалиционна формула, а авторитаризъм с една трета крак едва ли е възможен.

– БСП стигна там, за където отдавна се беше запътила. Последните червени крепости са сдадени (Монтана, Враца, Ловеч, Сливен и т.н.). БСП отдавна не е лява партия – нито по посланията си, нито на практика (справка – Михаил Мирчев в София), а и едва ли някой в средите на столетницата може вече да определи каква е тази партия, освен че я има. Тя е номинално втора в местните избори (с далеч по-лоши резултати от следващото я по петите ДПС и дори от реформаторите, които са на четвърта позиция). И в това е парадоксът на БСП. Тя все още има 400-500 хиляди избиратели, които се топят, но продължават да наливат гласовете си в нейната електорална фуния. Конкуренцията с АБВ и Движение 21 обаче става все по-силна. Поредното изпитание пред БСП ще е напролет, когато ще се създаде русофилската партия на Николай Малинов, която няма как да не дръпне и последното вълшебно килимче преди президентските избори.

– Всъщност тези избори бяха най-голям залог за реформаторите. От една страна, като мишена на „приятелския огън” на ГЕРБ, а от друга – на медийните бухалки на Пеевски и атаките на ДПС. Преминали през това политико-медийно менгеме, резултатите им са повече от удовлетворителни. Старата десница си върна градове като Плевен и Добрич, има солидно присъствие в София, Варна и Благоевград.

Толкова с електоралната политика, а сега по „интригата” на изборите. Тя, ако се вярва на Андрей Райчев и на екипа на „Галъп”, е, че местните избори са откроили нещо наистина важно и то е, че вече имаме „тесни” и „широки” реформатори. Първите от които (ДСБ) губят, а вторите (ДБГ) – печелят.

Мисленето на българската политика през „широканството” и „тесняческото” е класически сектански жаргон от историята на БКП. Интересното в това негово възкресяване са три неща.

Първо, че този път то се пренася само  върху реформаторите. От месеци насам Андрей Райчев разсъждава върху „тесните бански” на реформаторите, излегнали се на „широки плажове”, и за това, че те са с „размер на чучулиги”, а „вият като койоти”. В светлината на изборните резултати на РБ метафориката изведнъж се смени. Сега тя се сведе до „къневистите”, които са радикално противопоставени на „куневистите”. Аргументите са, че вторите са спечелили Плевен и Добрич, докато първите са изгубили Хасково и Варна, но пък се пропускат четирите районни кметове в София, която е комай една четвърт от населението на страната.

Второ, интересно е защо жаргонът на „широканството” и „теснячеството” не се прилага по отношение на ситуацията в БСП. А тъкмо там левосектанските битки са в разгара си. Въпреки разгрома на партията си, Михаил Миков не разговаря с Георги Първанов, защото АБВ отстоявали „десно-либерални позиции” и са част от правителството. Но не разговаря и с Движение 21 на Татяна Дончева, които може би пък са твърде леви за тях. Зад всичко това, разбира се, прозира не толкова сблъсък на идеи, колкото лична и неприкрита омраза.

Не по-малко интересно е защо левите социолози на подлагат на анализ процесите в ДПС, където видимо се случват интересни неща. Оказва се, че тъкмо изключеният от движението Гюнай Хюсмен може да активизира групи за местния вот, които да отнемат Кубрат и Исперих. От друга страна, пробивът на хората на Касим Дал продължава, а междувременно в другата част на страната крепости като Гърмен падат. Има ли тогава „тесни” и „широки” депесари?

Отговорът на този въпрос е наистина любопитен.

Изобщо „тесните” и „широки” спектри в политиката са доста по-различни от тези в живописта. Там, ако се вярна на анализите на Леонардо да Винчи, всяко нещо, което се отдалечава от окото, губи величина и цвят с придобиването на далечност. В политиката обаче резултатите (от изборите) скъсяват дистанцията и дори онова, което окото не вижда, придобива едновременно и „широта”, и „теснота”. Който упреква живописта, твърди Леонардо, упреква природата. А който в политиката упреква резултатите от изборите, упреква суверена народ.