„Арабска нощ“ от Роланд Шимелпфениг, превод Боян Иванов, режисьор и сценограф Бюрхан Керим, музика Христо Намлиев, костюми Светла Колева. Участват: Александър Узунов, Ивайло Драганов, Виктория Владова, Симона Джурова, Ростислав Панков. Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе – гастрол в София на 18 март 2026 г.

„Арабска нощ“ е провокативна и сложна за осмисляне пиеса. Авторът ѝ – германецът Роланд Шимелпфениг, е един от най-поставяните съвременни драматурзи, а неговите текстове се приемат за сериозно предизвикателство от театралните дейци. Основните теми в тях засягат съвременните неясно очертани форми на съществуване, които заплашват с разпад на личността.

В „Арабска нощ“ (написана и публикувана през 2000 г.) сюжетът борави със смесеното присъствие на всекидневно-битовото, наред със сюрреалното и съноподобното. Действието в пиесата се развива в жилищен блок някъде в Берлин, където мултикултурната среда на обитателите вече е установено явление. Комплексността на съдържателните елементи, които авторът задава в пиесата, формират една митология на съвременния човек. Историята в пиесата е трудна за пресъздаване, защото разказът не работи с последователност, а действената структура е накъсана. Оплетени в сложни отношения, героите в пиесата са поставени в триизмерен коридор, като всеки от тях е участник, анализатор и самоанализатор. На сюжетно ниво пиесата разказва за бита на пет персонажа – домоуправителя Ломайер, който настойчиво преследва налягането на водата в тръбите на блока, Фатима – арабска емигрантка, която е адаптирала живота си към европейските традиции, съквартирантката ѝ Франциска, лаборантка с установен ритуал на заспиване преди залез слънце, Калил – тайния любовник на Фатима и последния, най-странен в своето присъствие – Петер Карпати, който бележи трансформация от случаен воайор до обитател на празна бутилка коняк. Всеки от тези обикновени в своята необикновеност персонажи е отрицание на зрелищното събитие. Те по-скоро изграждат съноподобна хипотеза за възможно житейско случване.

Така представен, текстът наистина звучи като сериозно предизвикателство пред екипа на ДТ Русе под режисурата на Бюрхан Керим, който печели конкурса „Слави Шкаров“ през 2024 г. именно с концептуална разработка по пиесата на Роланд Шимелпфениг. Погледнато в по-общ план, изборът на този драматургичен материал не изглежда странен за общата режисьорска програма на Керим, за когото особен интерес представляват текстове и пиеси, оплели реалистичното с магичното, необикновените ситуации с привидно простите действия. Режисьорът е свършил солидна работа по извеждане на смисъла на пиесата през сценичния език. Физикализираната форма на мизансцена придава на представлението плътността, която огромният текстови масив е способен да замаскира. Овладяването на текста и наред с това концентрираното актьорско присъствие успяват да внесат яснота и доза последователност в наратива. Актьорският състав – Александър Узунов, Ивайло Драганов, Виктория Владова, Симона Джурова, Ростислав Панков – има не по-малка заслуга за извеждането на режисьорските намерения. Присъствието им като екип, добре осъзнал сложността на задачата си, е видимо през „стегнатата“ реч, ярката динамика в пластиката и най-важното – разбирането за същността на случването. Постижение за екипа е извеждането на хумора от текста, като това се случва както през физическото изпълнение, така и през мимическите реакции.

Като компромисно звено в спектакъла трябва да се отчете изграждането на сценичното пространство. Беглият реквизит, който маркира пространствата в пиесата, носи усещането за небързо стъкмена форма, създадена с налични материали. Всъщност сценограф на представлението е режисьорът. Сценичната среда представлява няколко предмета, разпръснати по сцената – един пуф барбарон (трябва да представлява дивана, на който Франциска заспива всеки ден преди залез слънце), рамка на врата – алегория на асансьора, в който засяда Калил, две ниски стълби, на които се разработва мизансценът на Петер Карпати. Така построен, сценичният декор лишава от възможността за по-качествено интерпретиране на пиесата. Визуалният език е особено важен за пиеса от такъв характер, където въображението на художника би било ключово за разгръщането на темите. Компенсация на оскъдната и крайно минималистична среда се явява музиката на Христо Намлиев. С нейното почти непрестанно присъствие по време на сценичното действие се постига напластяване на напрежението и извеждане на магичното в текста. Композиторът не буквализира средствата и съответно не се опира на арабските мотиви за изграждането на средата, а извежда звука като източник на метафорично преживяване.  

„Арабска нощ“ е текст, оплел в себе си трудно проследим наратив и абстрактни магически символи. Безспорно, ако потърсим в него темата за кризата на идентичността на съвременния човек, ще ни се наложи да търсим много надълбоко. А ако след премахването на последния воал от добре забуления смисъл останем леко разочаровани, то точно в това чувство се помества днешното усещане за съществуването.