Премина 45-ият Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна. Полезно е да се вгледаме контекста, в който се появяват родните филми, какъв смисъл и какво послание носят. През последните повече от пет години фестивалът някак си поизгуби своя блясък. Това личи при връчването на наградите, много често авторите дори не правят усилие да присъстват на церемонията, а зрителите се надяват да ги видят.
Не успях да видя всички филми, тъй като имах абсолютно неотложни ангажименти в София. Спирам се на три, които третират важни и трудни, нерешими проблеми.
„Made in EU“ на Стефан Командарев разглежда такъв проблем, освен това в него откривам повече от едно смислово ниво. Филмът на пръв поглед разказва за шивашки цех на италиански инвеститор с кошмарни условия на работа и мизерно заплащане…Но не е само цехът. Целият малък град явно и неявно зависи от настроенията и благоволението на този инвеститор. До степен, че е забранил на лекари да дават болнични на негови работнички. Сред притеснените за прехраната си и смазани от работа шивачки се откроява образът на българския надзирател (актьорът Герасим Георгиев-Геро), който мачка, оскърбява, унижава жените в цеха заради личното си благополучие и печалбата на боса. Профил на човек без достойнство и с манталитет на овластен слуга. Нагоре лази, надолу гази – казва народът за такива. По време на проверките за условията на труд корумпираните чиновници сервилно се правят, че не забелязват нередностите, защото си тръгват с по един луксозен костюм… Дори здравният инспектор се прави, че не открива нищо нередно и незаконно, защото „инвеститорът щял да премести бизнеса си в Северна Македония“… За мен това са толкова важни акценти в повествованието, колкото е историята с героинята на Гергана Плетньова (Награда за женска роля). Режисьорът показва една отрудена жена, отглеждаща и възпитаваща сама наперен син в края на пубертета, с голямо самочувствие и претенции да бъде инфлуенсър. Внезапният ѝ припадък в цеха и диагнозата КОВИД вместо да събудят съчувствие и състрадание, провокират примитивна агресия сред колежките ѝ. По-лошо – целият малък град, привидно притихнал в своята провинциална дребнавост и затвореност, настръхва срещу нея. И това издава друга лоша черта в българския характер – примитивната омраза към някого, набеден за изкупителна жертва. С този филм режисьорът поставя важната тема за разпадането на една общност – проблем, характерен за целия период на прехода и не само (вж. книгата на проф. дфн Георги Каприев „Българските разломи“). Във филма се разглежда имплозията на малката общност на шивачките. В първите епизоди те работят, без да вдигнат глава, но и празнуват с искрен (дали е така?) ентусиазъм рождения ден на своя колежка. Усмихнати лица, добронамерени и щастливи в своя скромен празник, прекъснат от вечно навикващия ги надзирател. След като пандемията връхлита, цехът е затворен и те остават без заплати. Това ги озлобява и жените с ведри, приветливи изражения, на пръв поглед покорни, но някак безлични в делничните взаимоотношения, които довчера са празнували заедно, се променят до неузнаваемост. Малката им общност при първото по-сериозно изпитание се разпада и хрисимите шивачки озверяват като глутница хиени, надушили жертва. Издевателството над героинята на Гергана Плетньова прилича на линч. Довчера добрички, сега те внезапно стават проклети и зли. Според мен това заключение на Стефан Командарев е изключително важно. Почти винаги оценявам филмите през гледната точка на християнската етика относно избора на всяка личност да извърши добро или зло. (Още свети Августин разсъждава, че хората са разумни същества, но за да бъдат разумни, Бог е трябвало да им даде свобода на волята. Свободата на волята значи, че можеш да избираш, включително да избираш между Доброто и Злото. Следователно хората с техните морални избори правят възможно съществуването на Злото.) Тази вечна тема откривам в посочения филм за градец с невидими, привидно мили, но в душите си егоистични, злобни и жестоки хора без морал и ценности. Режисьорът показва в първите епизоди безличните работнички, а самият град е пуст и без хора по улиците, което отзвучава като метафора на изчезналата човещина. Само старият лекар (в прекрасното изпълнение на Ивайло Христов) се жертва за общия, а не за личния си интерес. За него лекуването е мисия, на каквато само просветлена, щедра и милосърдна личност с ясна ценностна система за добро и зло е способна. Негово е тъжното заключение: „Всичко, което ни говориха за комунизма, се оказа тотална лъжа, но всичко, което ни казваха за капитализма, се оказа истина“. Той умира в болницата, лекувайки другите… В този град на спотаено Зло само той е носител на Доброто.
Следва епизод, който за мен е логически необоснован. Синът качва в YouTube клип за условията на работа в цеха и това предизвиква появата на много журналисти… Това е по-скоро нереалистично, малко в духа на прочутата песен на Джон Ленън „Imagine“. (Познавам работата на журналисти от различни градове в страната. Бях председател на жури за наградите за гражданска доблест на Антикорупционния фонд. Тези неколцина смели хора непрекъснато са обект на съдебно преследване от корумпирана местна власт, престъпни бизнесмени и придворните им адвокати.) Финалът е отворен – майка и син са емигрирали в Германия. В градеца за тях място няма. Героинята, вече гардеробиерка, разпознава по етикетчето на луксозно палто своята продукция от шивашкия цех в онзи малък град в България, страна само привидно в ЕС… Това е, което ни казва режисьорът.
„Рожден ден“ на режисьора Ивайло Пенчев за пореден път печели Наградата на публиката, която в моите очи е най-желаната награда. Филмът е комедия с великолепните актьори Меглена Караламбова и Васил Банов – негова последна роля. Меглена Караламбова играе трудната за изпълнение роля на парализирана възрастна дама, която иска да умре. Като в разказ на О’Хенри, тя се сприятелява с крадец, който влиза в апартамента ѝ, за да го обере. От този момент режисьорът, който е и съсценарист с Божан Петров, представя много динамично действие, поредица от комични ситуации, в които героите и героините се променят поведенчески и се преобразяват за добро. Меглена Караламбова пресъздава с мимиката на лицето си различни емоционални състояния в рамките на секунди. В моите очи тя също заслужава награда за своята трудна роля. Намесват се и други герои, персонажи от социалното дъно, които допълват веселия карнавал. Филмовата комедия не се обяснява, досадно е да се анализира, тя трябва да се гледа. Драматургията, режисьорската интерпретация, актьорските изпълнения, монтажът, музиката – всички компоненти на филма бяха на много високо ниво. Отчитам като грешка в програмирането факта, че фестивалът не бе открит с филма „Рожден ден“, след като е ясно, че Ивайло Пенчев печели доверието и наградата на публиката всеки път и че неговото произведение би могло да повиши интереса и към останалите филми. Това показва за пореден път, че българското кино продължава да стои с гръб към публиката, но това едва ли е правилен избор.
Фестивалът бе открит с филма на Ивайло Христов „Любоф“ – камерен разказ, изграден от няколко новели, видимо адресиран към естетически подготвена и взискателна публика. Такава публика преди десетилетия изпълваше салоните на т.нар. „студийните кина“, създадени от проф. Тодор Андрейков – пространства за излъчване на по-сложни за възприемане филми, съпроводени от беседи на кинокритици и често последвани от дискусии след прожекциите. Тези филми предполагаха активното съпричастие и разбиране от страна на зрителите. В наши дни няколко киносалона в София се опитват да продължат този опит. В този контекст филмът на Христов засяга с интелигентен хумор теми като самотата на индивида в съвремието и отчуждението в семейството, все въпроси, разисквани от ярки имена – някога от Антониони, а в наше време от Звягинцев. Героите в „Любоф“ изглеждат откъснати от времето, чужди, не на място, излишни в днешния хаотичен свят на шарени опаковки, шумни бодряшки реклами и обещания за измамно щастие на кредит. Свят на лъскави форми без съдържание, на лустросани измамници и продавачи на безмислици. За героите (всички изиграни чудесно от актьорския състав) сякаш времето е спряло и те са встрани от него. И търсят мъчително в себе си сили да продължат и да извървят живота си все някак. Допускам, че критиката ще хареса филма, както и онази част от публиката, която цени творчеството на Ивайло Христов…
След прожекцията си спомних една мисъл на папа Франциск: „Колко е хубаво да имаш някого, с когото да помълчите заедно на чаша кафе“. Това по повод на вечните ни безсмислени разпри…
Филмите са алтернатива на целия електронен потоп от добре опакована глупост, пошлост и обикновена простотия, представяни като забавление, а всъщност –затъпяващи зрелища, превръщащи всичко в глупашка буфонада за „аналфабети“, в самоцелно забавление без смисъл, но пък лесно продаваемо – всеки ден, 365 дни в годината.
П.П. Завършвам моя кратък текст с цитат от забележителната книга „Цивилизация на зрелището“ на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса: … Друга черта на тази цивилизация е обедняването на идеите, движещи културния живот. Живеем във време на господство на образите над идеите. Затова аудиовизуалните медии, киното, телевизията, а сега и интернет значително са изпреварили литературата и ако се изпълнят черногледите предсказания на Джордж Стайнър например, не след дълго книгите ще бъдат захвърлени в катакомбите… А като изкуство на забавлението, киното, разбира се, е насочено към широката публика, но едновременно с това то винаги е включвало, кога в периферията си, кога на централно място, поток от творби на големите майстори и въпреки неизменно трудните условия за работа поради бюджетните ограничения и зависимостта от продуцентите, кинотворците са създавали ярки, задълбочени и неповторими произведения, белязани от неподправения творчески гений на своите автори. Днес обаче под неотстъпния натиск на господстващата култура, издигнала остроумието по-високо от ума, образите над идеите, смеха над проблемния подход, безличието над задълбочения анализ и фриволността над сериозната мисъл…
Толкова – засега.
