Преди 30-ина дни (31.01.2023 г.) бях на премиерата на една забележителна, не само за специалистите, преводна книга[1] – недовършената докторска дисертация на Владимир Лоски, посветена на отрицателно богословие и богопознанието у Майстер Екхарт. Чудесният екип на преводачите Димитрина Чернева и Андрей Романов, както и компетентната редакция на Тони Николов са направили от нея едно чудесно четиво, което е отнело близо 6 години усилен труд. Особено впечатляващо е усилието да се преведат всички бележки под линия, които включват пространни цитати на латински и старонемски.
Това, което ме изненада и което ме накара да напиша тези редове, е един, напоследък често срещан епизод при подобни събития: изразеното съжаление, че тази книга няма да бъде прочетена от много хора, защото тя е предназначена за тесен кръг специалисти, че т.нар „широка публика“ не се интересува от такива издания, че българската културна среда е твърде негостоприемна за такива текстове. Този „факт“ сякаш принуждаваше преводачите и редактора да се извиняват – дотолкова сякаш сме свикнали с презрителното: „Вие там за какви се мислите, кой ще чете вашите глупости“? И най-вече – кой ще ги купува?
Тогава се запитах: толкова ли е силно в действителност усещането за „полза“ у съвременния български читател и тя ли е единственият му критерий за оценка? Толкова много ли е принизена ролята на произведенията на високата култура в България, че трябва разпространителите ѝ да се чувстват „виновни“ и да демонстрират ниско самочувствие, породено от господството на масовия вкус? И най-вече: има ли все още място за високата култура в съвременния свят и къде точно е то?
Моите студенти често са ме питали през годините: за какво ни е философията и трябва ли да я учим? Каква е ползата от това? Питането може да бъде отправено и към всички сфери на изкуството и културата: за какво са ни изобщо? Ще нахранят ли гладните, ще утешат ли страдащите, ще… И още много „ще“.
Знам, звучи тривиално и несериозно. Ще кажете: не подценявайте читателите, слушателите или зрителите, не ни задавайте глупави въпроси. Само че напоследък започнах да се питам дали тези въпроси наистина са глупави и дали наистина отново не трябва да бъдат задавани с усещането за цялата им сериозност. При това с огромно безпокойство.
Три примера от медийното пространство. Преди време вестник „Стършел“ беше публикувал извадка от дискусия във Фейсбук, в която участниците са обезпокоени от въвеждането на… „арабски числа“ в училище. „Та нямаме ли си наши, хубави български числа, та децата ни да учат арабски?“ – пита разтревожена майка. Случаят с катаджийските фишове, написани на ул. „Ханко Брат“ или пред читалище „Рамбо Силек“ пък получи анекдотична известност. Но третият пример, който идва от статия на Амелия Личева в Портал Култура (10.11.2022 г.) чрез позоваване на публикация за GoGuide, в която са дадени мнения на читатели за класически литературни творби, е наистина впечатляващ: „Старецът и морето“ (Ърнест Хемингуей): „Най-тъпата книга на всички времена. Просто я хвърли тая риба обратно в морето. Егати!“; Мадам Бовари“ (Гюстав Флобер): „Мииии… Това беше една ужасна книга. Нямаше един персонаж, който да не ме дразни“. И т.н.
Смешно ли ви е? На мен – не. Макар че след всички тези примери щеше да бъде много лесно да поема ролята на „критик“ от социалните мрежи и да поставя „компетентната“ си присъда, която да заклейми незнаещите. Проблемът обаче е много по-дълбок и започва да се очертава все по-ясно в последните години. Разривът между популярната и високата култура става все по-голям, като последната започва „да дразни“ съвременния член на социалните мрежи, който има мнение за всичко, а и знае, че може „сам да си прецеНЯ“. Ех, тази вълшебна думичка; тя ни спасява от това да носим отговорност за думите си, прикривайки се зад „правото си на мнение“. Лошото е, че повечето „преценяЩИ“ не правят разлика между „мнение“ и „истина“ и примиряват едното с другото. Силата на този пошъл релативизъм, което е много далеч дори от Протагоровото: „Човек е мяра на всички неща – на съществуващите, че съществуват и на несъществуващите, че не съществуват“, придоби такава мощ не без съдействието и на електронните медии, които „загрижени“ за свободата на словото, наложиха диктата на „другото мнение“. Без да чуват възражението, че другото на истината, не е пак истина, а ЛЪЖАТА.
По принцип съм против обобщенията, които поставят етикети и разделят хората на „такива“ или „онакива“, но тук става въпрос за нещо повече от народопсихологически оценки. Под заплаха е нещо, което надхвърля „експертизата“, както е модерно да се казва днес, на един човек – заплашено е оцеляването на най-доброто от високата култура. Защото днес ставаме свидетели (поне за хора като мен, макар да виждам, че ставам член на едно все по-утвърждаващо се малцинство) на това, че армията „преценяЩИ“ посегна, без да изпитва ни най-малко съмнение в „правотата“ си, на достиженията на световната висока култура, обявявайки я за „дразнеща“, както се вижда от примерите по-горе. Обвиненията най-често са затова, че защитаващите тази култура са „високомерни“, т.е. въобразяват си, че всички, по думите на една читателка от посочения сайт GoGuide, трябва да четем „тези книги“, че и да ги харесваме.
Да, висока култура е високомерна, но не защото е изразител на презрение към някого, а защото е ВИСОКО-МЕРНА, т.е. е изразител на една висока мяра. И това е най-ценното в нея, защото без тази мяра ще притъпим усещането си за „високо“ и „низко“, за „стойностно“ и „безполезно“, за истина и лъжа. И ако често наричат книгите от високата култура Големите книги на човечеството, то е защото те отразяват като в огледало човешкото, но не само, каквото то е, но и каквото трябва да бъде.
Затова винаги съм отговарял на въпроса за ползата от философията така: ами няма полза. Ако очаквате от нея ползата да е като от дебел пуловер през зимата или от хубава чаша вино при среща с приятели, тя не е това. Защото ползата от философията, както от хубавата книга, хубавата картина или музикална творба – нека се изразя в духа на Платоновата философия – не е толкова за тялото, колкото за душата. Защото тя задава тази висока мяра, според която да живее човекът. А не просто да съществува, както останалите „неща“. Защото човекът винаги е бил не-що, отрицание на „щотостта“, на грубата материалност и затова не бива да принизява живота си до нея.
Затова нека престанем да се извиняваме, сякаш има нещо лошо в това, че веднага 5000 или 10 000 души няма да се втурнат да си купят тази книга като нов айфон. Книгите на високата култура не се нуждаят от популярността на порносписание в казарма. Те са за онези, които изпитват желание да се възползват от нейното Високо-мерие, т.е. да се допрат до мярата на мъдростта на вековете. Затова нека, когато се представят образци на високата култура, повече не се притесняваме от армията на „преценяЩИТЕ“ и дори нека им отвърнем със същото: да, тази книга НЕ Е ЗА ВАС. Тя ще стане за вас тогава, когато си дадете сметка за високата мяра, която надхвърля човешкото ограничено мнение. Защото Голямата книга (и всяко друго произведение на високата култура) е по-голяма от всеки човек и от илюзията му да я „прецеНЯ“.
На главната страница: Василий Кандински, Етажи (детайл), 1929 г.
––––––––––––
[1] Книгата на Владимир Лоски „Отрицателното богословие и богопознанието у Майстер Екхарт“ (Фондация „Комунитас“, 2022 г.) бе представена на 31 януари 2023 г. в Софийския университет от проф. дфн Калин Янакиев, проф. дфн Георги Каприев и Тони Николов. Б.ред.
