Изказване на деветия Атанас-Славов ден, 18 януари 2019 г. От 2011 г. департамент Нова българистика към Нов български университет чества именния ден на писателя – 18 януари, с четения.
Атанас-Славовата румелийскост се утвърди, стабилизира се, превърна се наистина в същностна идентичност след окончателното му завръщане от Америка. Самият той се обяви дефинитивно за „един американец от Сливйън“ и с това посочваше именно преди всичко тази румелийскост, а не само регионалната си градска принадлежност. Защото за него Сливйън бе стар град, достойно партниращ на самия Пловдив, което далеч не можеше да бъде казано за Ямбол, въпреки ча там той върлуваше в последните години с най-верните си литературни съратници-румелийци Любомир Котев и Христо Карастоянов – партньори в разнородните му словесни хепънинги.
Всъщност още далеч преди американското си изгнанничество, Атанас Славов настояваше за това свое лично, родово и общностно румелийство. Но все пак тогава това бе по-скоро в един исторически план – като отнесеност на ред сюжети именно към румелийския и пред-румелийския период, като митизиране, например, на пауните от двора на фабриката на Добри Желязков-Фабрикаджията (само тук това красиво явяване можеше да се случи!), като възхвала на различните деяния на легендите Миркович, Селимински и Мамарчев, като апология на иконостаса на пазарджишката църква „Света Богородица“ – за да се върви вече към филибелийското от 80-те години на XIX век. Т.е., румелийското бе закодирано по тези земи на юг от Балкана много преди възникването на конкретните държавни образувания Княжество България и Източна Румелия. Румелийското бе едва ли не предвечна култура, манталитет, светоусещане, поглед за света, усет за пространство, родово достойнство и какво ли още не. А когато беше в особено добро настроение, Атанас Славов можеше дори да признае някакви чертици на румелийскост и у някои от нас, полупроводниците, въпреки че не бяхме оттук (например несекващото ни внимание към стихотворението за Безансон на безспорния румелиец – поета Георги Вл. Попов).
И така, да припомним все пак, какви бяха реалните – не само според Насовия възглед – черти на румелийската култура за половин десетилетие от 1880 до 1885 г. Макар и със султанска васална зависимост, Източна Румелия е пъстра, многоезична – особено в столицата си Пловдив; тя е весела, артистична, играеща – тук се създава първата новобългарска смехова култура, чиито най-висок израз са „Чичовци“ и „Чардафон Велики“. Властват в литературната култура пародийното и сатиричното. В Източна Румелия, и пак предимно в Пловдив, са съсредоточени огромният брой активни български интелектуалци, писатели и журналисти; тук са и голяма част от бъдещите актьори в политическите сюжети. Южната българска държавица е евроориентирана, тя е парадоксално отворена към Западния свят (макар и с назначен от султана генерал-губернатор), докато уж свободното Княжество България е доминирано от имперския канцеларски руски стил; чиновникът е централната персона (вж. „Митрофан и Дормидолски“); столицата София е не само кална и мръсна, но и скучна и всъщност административно-мудна; руската администрация се опитва всячески да налага имперски норми, порядки, чинопочитание. Всичко това ще се промени след Съединението от 1885 г. в полза на вече единната столица – с преместването на културните и политическите дейци от Пловдив в София. Но разликите – не само културните – някак остават като трайни следи. (Те се проявяваха и съвсем късно, в средата на комунистическия период: чрез художниците си най-вече за всички нас Пловдив бе в голяма степен, заедно с диалогизиращия с него Бургас, територия на свободата, където бягахме от София, където се спасявахме за някакви мигове от софийската комунистическа стагнация и униформираност.) И до днес се говори, че ако Съединението не се бе случило навреме, разликите в социалните стилове щяха да се развият в трайни идентичности – до формирането на различни национални общности, че както сега се сбъскваме с втвърдена македонска национална идентичност, щеше да съществува вероятно и румелийска, че дори противопоставното оразличаване би било необратимо.
Атанас Славов изглежда наистина вярваше в съществуването на такава румелийска идентичност. Според него, тя не само се бе запазила като „следа“ от славното румелийско време, тя не само пораждаше носталгии, но и се бе развила в ред насоки. И Сливен бе едно от значещите, говорещите за това човешки обиталища. На редица места в своите есета и очерци той говори, че ние, неговите приятели, събеседници и сътрапезници, много често сме възприемали парадоксалните му, провокативни идеи като шеги, безооснователни словесни игри, като желание за епатаж. Не, казва той, въпросните идеи, твърдения, тези, най-често са били в своите деветдесет процента верни (за него самия, естествено!). Румелийскостта явно е една от тези основополагащи констелации. Всички знаем и помним: Атанас Славов действително бе пределно радикално играещ и смеещ се човек – и в във всекидневието си, и в неканоническите в жанрово отношение свои литературни изяви. Всичко това бе наистина съвсем в духа на оригиналната румелийска смехова култура. В последните постемигрантски книги играта бе пределно сгъстена в гротесковост, езикова нецензурност, търсена вулгарност, нарочно езиково словотворчество, всевъзможна причудливост, геополитически фантасмагории, брутално смесване на някаква несдържана битова конкретика (включително учестено използване на имената на реални хора в реални всекидневни ситуации) с откровено псевдофилософски идеи, експлицитна сюжетна хаотичност на очеркистиката.
Атанас Славов бе избрал за свои румелийстващи партньори в словесните и в битовите лудории не само ямболските писатели, но и либералния политик и мемоарист Аспарух Панов – като представител на старите сливенски родове (тяхно определение). Именно с него той най-доверено споделя – като със свой човек, някои от съкровените си румелийски идеи и усещания в диалогическата книга-изповед „Европейската цивилизация е нашият торф, а не избор“(2000 г.). За да живее в румелийското, на Славов му бе необходима общност. И той я създаваше, конструираше я отново и отново. Самото ямболско издаване и раздаване на късните му зевзеклъшки или саморазголващи книги бе и акт на призивно формиране на общност. Ето фрагмент от споделеното с Аспарух Панов на единадесетия етаж на последния му сливенски офис, откъдето можеше да се наблюдава целия градски пейзаж: „Тази хармония, за която ти говоря, това беше моят град, в който се пееше на всички езици. Ето там горе, откъм Ново село е била арабската махала, по-надолу идеше арменската махала, след туй – еврейската махала, в началото на ул. „Раковски“, със синагогата с еврейското духовно училище. Първата голяма християнска църква, която се строи в Сливен през Възраждането, всъщност е арменската. Този, който я строи, е инспектор в Истанбул по текстилните въпроси и той помага на Добри Желязков, когато създава фабриката си. По-нататък идват горната и долната цигански махали с всичките си музикални и други таланти. Долу под нас, е Татармезар, с богатата турска махала, също с духовно училище. А от Балкана, ето там отгоре, идваха каракачаните с катърите, носеха сирена, кашкавали и какви ли не други чудесии. За да вървят нещата в един такъв град, трябва една страхотна хармонизация. Въпреки всички днешни проблеми, хармонията на мултиетничността, за която говорим, продължава да си е в мен, тя е нещо за мен индивидуално. Аз я изполвам, за да се храня от начина, по който в Сливен се говори. Ето сега издавам една народна книга, която е написана на сливенски говор. Вътре е пълно с гръцки думи, с турски думи и турски пословици, които сливенци са използвали. Това е сладостта, това е моето съществуване. Аз обичам езика. Обичам богатството на езика, обичам диалектите…“. Ето, носталгиите по все по-драматично тушираните от унификацията регионални и диалектни специфики…
Разбира се, Атанас Славов имаше доста специфични разбирания за тази мултиетничност и за толерантността. Някъде в началото на 70-те години пътувахме по литературни дела една пъстра компания към Сливен. По пътя ни забавляваше преди всичко Атанас Славов. Той бе изчислил по някакъв си негов начин къде се намира геодезическият център на България. Естествено, беше в румелийските предели. Твърдеше, че е някъде над Казанлък. И разви следната идея: Събираме се седем-осем души, по-първи хора, българи. Изкачваме със специален камион на тази поляна-център хубава дървена голяма маса, с шестнадесетина стола, прекрасна бяла колосана покривка, чаши и чинии, сребърни прибори и всичко останало, необходимо за едно голямо пиршество. Ястия и питиета, изстиващи в кофи с лед. Всичко се случва на пролетното равноденствие, в зенита на деня. С нас са красиви млади представителки на малцинствените етнически групи – по една еврейка, арменка, гъркиня, туркиня, циганка, каракачанка, рускиня, черкезка. Те хем поднасят ястията и питиетата, хем ни правят компания и участват в беседите. Естествено, встрани свири циганската музика от Сливен. Така, чрез този пир, ние приветстваме цяла България, но особено Румелия и нейната мултиетничност и толерантност. Не осъществихме това прекрасно тържество, за което Атанас е говорил и други пъти…
Но в своя Сливен, в това образцово румелийско място, той се връщаше отново и отново, включително и през американските си нощи, чрез слово, но и чрез реалното господарско пристъпване около древния чинар. Четем във втората част на есето „Сливенци срещу сливнийънци. Дилеми на семейно-етническата култура“, писана през 1991 г., цялото е публикувано през следващата 1992 г. в книгата „Политика. Бележки по дилемите на промяната“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“) такива изречения и със скептични и носталгични нотки: „Събират се в Сливен на чашка и една от дежурните наздравици е: „Няма ги вечи, тлъстити гивечи„. Какво ще ги има, няма ни и нас; това сливнйънску племе с дълбоки пеещи гласове, мургава кожа и светли като планински езера очи“. Припомня ти, че дори цигани от горненските села, както и дьонмета от предизвикващо презрението му Орханийско, „стават живковски ибрикчии и те учат, че е патриотично да няма разлика между между тебе и него“. Вижда как „някой влиза и гълчи: Ууу тоничку мъничку сливнйънчи!“ Преведи го и отива на кино магията. „Какво малко дете от сливенски поризход!“ Глупости. Може ли без майчина реч – да те гали. Може ли да пораснеш без кръвта да бръмчи в жилите ти; нали тя точно ще бръмчи после в белите ти бъбречета.“ И добавя: „Трябва, разбира се, да се излезе от топлината на родния град, за да станеш гражданин на нацията, трябва от „тонинко мънинко сливнйънчи“ да станеш „сливенец“. Трябва ни общ език. Но един горненски циганин и едно орханийско дьонме да ми разправят, че като в душата ми пее сливнйънският, значи съм предател! Ще кажа само с думите на дядо Славейков: „Ченгене чалар, кюрд ойлар, бин бойле уюн гюрмедин!“ (Циганин свири, кюрд играе, такава щуротия не бях виждал!). Ако за една секунда би ми минало през главата, че никога вече няма да отида в Сливен при братовчеди и приятели да изпия една чаша шевка и да послушам сливнйънския българо-турско-гръцко-влашки език на баба, който за всички нас е най-хубавият възможен български език, щях да умра на часа.“(цит. книга, с. 51–54).
Атанас Славов – този умерен националист с култ към възпяваната от него мултиетничност на България и особено на нейния Юг, на Румелия, този „американец от Сливйън“, този писател, който и в Америка непрекъснато бе мислил носталгично за подбалканските полета и за Тракия, който надграждаше йерархично геопоетически, но и хаотично световете – от родната котловина към трансатлантическите пространства и обратно, който непрестанно ни учеше, направо ни гълчеше, че животът има цвят, мирис, вкус само през майчиното и бащиното, този неортодоксален хуманитарист ни остави своята многопосочна румелийскост наистина като един завет.
В последните години от живота му, бях скаран окончателно с Атанас Славов. Ето как описва от своя гледна точка созополската пост-ситуация в разказа си „Дребните гърци“: „Отде се взе този идиот! Бях се скарал с най-добрия си приятел насред Аполонията, празника на неизкоренимите антични традиции в националната ни култура, сега седях сам на тераската на кафенето до пощата. В седем часа сутринта. На ти „неизкореними“! Скарахме се, и исках да съм сам. Да умра. Да нямам около себе си ни един познат, никой! Да потъна в земята. И той се домъкна незнам отде – с дочените си шорти, и тениската си с Мики-Мауса отпред на гърдите, и плешивото си отстровърхо професорско теме, с огромните си бузи и гигантските челюсти под него“. (Продължаваше Атанас Славов да раздипля своята любима игрословица с древните и съвременните ни дребни гърци…) Не му е сега времето аз да давам своята гледна точка към злощастното събитие. Ще цитирам само какво писа той за мен в общността на връстниците ми (очевидно надценявайки ме) малко преди това, през 2002 г., по повод на моята шестдесетгодишнина: „Михаил Неделчев. Най-меркуриалният от тях, най-бързият, ведър, рефлректорен към всичко, което го докосва, весел, радостен, палав. Наричах ги полупроводниците“ (сп. „Демократически преглед“, 2002 г., кн. 49, с. 523). Какви са били през последните му години у този острочувствителен човек с толкова силни стремежи за общение носталгиите по толкова много прекъснати, разпаднали се, отишли си приятелства?
Самото същинско завръщане на Атанас Славов в Сливен бе епически разгърнато като една красива ретроутопия. Той успя да реституира дядовската си достолепна фабрикантска къща и да обгради огромния салон с цяла система от кабинети – по един за основните му занимания. Там бяха педантично подредени всичките му мноообразни колекции. Организира за свой юбилей грандиозно многолюдно празненство на теферич край града – с шеметното участие на оркестъра „Карандила“. Но по-късно къщата бе дадена под наем и продадена. Колекциите отидоха в апартамента от соц-жил-блок. А още по-късно камиони докараха архиви и колекции в Нов български университет. Беше ли се разочаровал от румелийското в себе си и наоколо? Едва ли!
