Начало Идеи Гледна точка За Левиатан, дурака и руския традиционализъм
Гледна точка

За Левиатан, дурака и руския традиционализъм

Даниел Смилов
25.01.2015
2780

Dani Smilov F

Два руски филма от 2014 г. са повод за написването на този текст. Първият е спечелилият „Златен глобус“ Левиатан на Андрей Звягинцев. Вторият е по-малко известната лента Дурак на Юрий Биков. Двата филма имат силно политическо послание и са възприемани като тежка критика на Путиновия режим. „Левиатан“, сигурно заради международната известност, която доби, се превърна и в цел за атака на руските националисти. Те незабавно обявиха Звягинцев за либерал-безродник-черногледец, който не вижда добрите страни на Путиновото възмогване на Русия. В резултат този филм най-вероятно няма да обиколи кината на страната, което илюстрира чудесно част от посланието му.

Не съм квалифициран да коментирам художествените качества на филмите: от моя гледна точка и двата са изключително добри като разказ и кинематография, и двата не са елементарни политико-пропагандни клишета или пък инструменти за привличане на масовото внимание с евтини (или скъпи) трикове. Безспорно става дума за висококачествено кино, за истински художествен опит да се стигне до нещо значимо и съществено.

Ако се фокусираме върху политическото им съдържание – каквато е целта ми тук – и в двата случая имаме сериозна многопластовост. На най-елементарното, видимо ниво, те описват една разядена от корупция Русия. В „Левиатан“ главният герой се бори с решения на властите да му отчуждят имота срещу нищожно обезщетение. За целта той се свързва с приятел – адвокат от Москва – който събира информация, компрометираща всесилния кмет на населеното място, намиращо се далеч и от цар, и от Бог. В началото тази тактика на изнудване на кмета като че ли успява, но в крайна сметка адвокатът е пребит и сплашен, жената на главния герой е убита с чук, чукът му е подхвърлен, и той е осъден да излежи дълга присъда. Край.

Сюжетът в „Дурак“ е сходен. Тук става дума за млад човек, който се стреми да завърши образованието си, като междувременно работи като техник към общината. При инцидентен ремонт в общежитие за социално слаби той открива пукнатини от основите до покрива на високата сграда, както и сериозно отклонение от вертикала: по негови изчисления тя ще падне всеки момент върху 800 души, които живеят в нея. Ужасен, той търси посред нощ кметицата и я заварва на банкет по случай годишнина, като повечето от гостите са вече доволно пийнали. Техникът разваля събитието като успява да убеди кметицата да събере щаб за спешни мерки. След скоростно и непълно отрезвяване, щабът стига до горчивата истина: парите за ремонтите са откраднати, отчетени са фалшиви дейности, бюджет за преселването на 800 души просто няма – ако тези факти лъснат, всички влизат в затвора. Кметицата и неин другар по корупция след кратки душевни терзания стигат до решението: нареждат на началника на полицията да убие техника и двамата пряко отговорни за ремонтите с цел работата да се потули и да се инсценира „естествено“ срутване на сградата. Полицаите обаче убиват само двамата общинари и нареждат на техника да се изнесе скоростно от града. Тук нещата завиват към частичен „хепиенд“, но за да заслужи квалификацията си, „дуракът“ се връща в града, отива в общежитието и започва да гони хората от него. Всички напускат панически сградата, но останали на студено навън, се вбесяват и пребиват техника, който изглежда умира. В последния кадър, той лежи безчувствен до общежитието, в което обитателите са се завърнали, за да продължат нерадостния си живот.

Естетически филмът на Биков е почти в жанр риалити шоу/журналистически репортаж – действието е бързо, между разказвач и събитие няма дистанция. За снимките са използвани истински общежития – стопаните са стояли в другата стая или дори са участвали в масовките. За разлика от това, Звягинцев е отстранен наблюдател, който разполага с цялото време на света: като Бергман и Тарковски, той създава „универсална“ реалност с претенции за валидност отвъд конкретното тук и сега. Но и в „Левиатан“ има достатъчно котви, забити в днешна Русия: за да не се обърка някой, портретът на Путин виси в кабинета на кмета на града например.

Вторият пласт и на двата филма е политико-социален. Не просто властта е разядена от корупция – самите хора нямат съпротивителни сили срещу нея. Алкохолът е често първата реакция както при празнуването на успех, така и при срещата с проблем: „пийни, ще ти стане по-добре“ е често срещана фраза в речника на героите. В „Дурак“ има героическо изключение (не от пиенето, а от корупцията) – самият глупак, който е запазил нормална човешка чувствителност. При Звягинцев няма еднозначна нормалност: „добрите“ също действат с непозволени средства – изнудват, хитруват и пр., макар и да остават в някакъв смисъл по-симпатични. Вярно е, че от съдържанието и на двете ленти лъха някаква тежка безнадежност, но със самото си съществуване те имат и оздравителен, лекуващ ефект. Да, ситуацията е тежка, но докато има гледна точка, от която корупцията се вижда като отклонение и деформация (а двата филма са такава), надеждата не е загубена. Борбата продължава.

Третият смислов политически пласт на филмите е липсата на език, с който героите да общуват помежду си. Дори когато те чувстват, че нещо е сгрешено, че отиват отвъд предела на нормално човешкото, те са забравили думите, с които да го споделят и осмислят. Звягинцев обикновено се фокусира изцяло върху този проблем – и „Изгнание“ (2007 г.), и „Завръщането“ (2003 г.) два други негови филма –са истории за невъзможността за близост, за човешко общуване. Невъзможност, която има фатални последствия. По същия начин в „Левиатан“ дори и „добрите“ герои са безнадеждно отчуждени – младата съпруга на собственика на спорния имот общо взето от скука преспива с адвоката им, което води до скандал, бой и пиянско безпаметство. Което пък прави възможно „натопяването“ на мъжа й за нейното убийство. Как се е стигнало до такава трагична степен на загуба на членоразделност? Юрий Биков е склонен да стовари вината върху властта и парите, които потискат другите езици и ги карат да изглеждат идиотски, глупашки. В този смисъл „Дурак“ е и по-оптимистичен филм: човек може да остане с впечатлението, че политико-обществени реформи са необходими, за да бъде реставриран нормалният език на общуване, да стане така, че това, което е запазено в поне някои хора като интуиция, да се превърне в „официална“, „обществена“ форма.

Звягинцев продължава в по-дълбоки води – при него се появява още едно ниво, което е трудно различимо в „Дурак“. „Левиатан“ не е толкова оптимистичен за намирането на смисъл и възстановяване на общуването: в неговия свят на такъв тип фундаментални въпроси не винаги може да се даде отговор. Дори и да се намери, той няма да е универсален, да идва като зададен от власт и държава: пътищата към този смисъл са индивидуални и индивидуална е личната отговорност за успех и неуспех. При героите на Звягинцев няма проста зависимост между общество и индивид: нито добрата уреденост на обществото задължително води към индивидуално равновесие и човечност, нито пък обществото е просто съвкупност от индивидуални успехи (макар че интуициите му са по-скоро към второто). Най-важното е, че нищо не снема индивидуалната отговорност за направените избори. В „Изгнание“, например, героят получава съвет от приятел, говорещ с гласа на общността, че може и да убие, и да не убие изневерилата му съпруга: обществото би приело и двете действия. Филмът показва как и защо подобен „избор“ всъщност няма и вината на героя за убийството не може да бъде отмита заради очаквания или възприятия на хората около него.

Този радикален, макар и напълно разбираем и естествен морален индивидуализъм е всъщност нещото, което скандализира – може би подсъзнателно – голяма част от руската общественост, която възприе „Левиатан“ много по-негативно и наострено от откровено политически-критичния „Дурак“. На това ниво Звягинцев влезе в директен конфликт със сега популярния „традиционализъм“ в Русия, който не е нещо друго, а ултраконсервативна легитимация на агресивен национализъм и стремеж към колективистична „моралност“. Водени от одиозни фигури като професора по теология и постструктуралистка философия Александър Дугин например, „традиционалистите“ обвиняват не друг, а либерализмът и либералната демокрация за загубата на смисъл и човешко общуване. Този смисъл, според тях, не бива да е индивидуална задача на всеки човек, а трябва да е държавно-политико-религиозен въпрос. Дугин твърди, че едно държавно завръщане към православието е единственият път напред, единствената възможност за обща идея за добро и зло. На базата на тези отвлечени разсъждения Дугин стига до геополитически възгледи, които биха били комични, ако важни хора в Кремъл не ги вземаха насериозно.

Така например професорът е известен с теорията, че Русия е център на Евразийската сухоземна цивилизация, символизирана от „по-доброто“ библейско чудовище Бегемот или Енох, докато Западът е еднозначно злото морско чудовище Левиатан. Ergo, православна Русия трябва да се изправи в битка със злото: в битката – приятелите са добри, враговете лоши. Тази Карл-Шмитова по естеството си теза връща според Дугин обществения смисъл, морал и правилните ориентири. Докато Елцин е бил лидер на една Русия, която е загубила своята идентичност и сила (и не е била способна за битка), Путин е президентът, който я превръща отново в Бегемот – силното чудовище, чиято поява сигнализира и края на времената в есхаталогически смисъл (поне доколкото успях да проследя тази верига от чудновати съждения).

Звягинцев с право иронизира и заклеймява цялото това псевдо-интелектуално безумство. В „Левиатан“ православието присъства основно като декорация на ревера на самозабравилата се власт: след убийството, например, кметът се черкува, все едно че нищо не е станало. Свещеникът – който също присъства в ключови сцени – е в по-амбивалентна позиция: в погледа му накрая се чете някакво разбиране на ситуацията, но и той е толкова нечленоразделен в изказването й, колкото и останалите. Това, което успява да артикулира, е: „Божието – Богу, Кесаревото – Кесарю“: ако има път, то той е спасението на душата в отвъдното. Позицията на Звягинцев е ясна: Дугиновото „възвръщане на смисъла“ не е нищо повече от театрална пародия, допълнителна легитимация на властта на базата на псевдорелигиозност. Филмът не е, разбира се, заклеймяване на православието, а на определени негови политически употреби. Най-важното послание на филма от тази гледна точка е, че моралните принципи са универсални и не могат да бъдат суспендирани заради този или онзи от съображения за идентичност: това, че си православен, не е извинение за корупция, убийство или обикновено свинство. Нито пък е аргумент за това, че имаш повече права от другите.

Позицията на режисьора изглежда кантианска: първо и безусловно стои въпросът за дължимото към другите. Всички трябва да спазват базовите правила на общуване. Оттам нататък всеки може да преследва идеите си за добър, смислен, пълноценен живот, но тези идеи и тяхното удовлетворяване не може да бъдат ползвани като извинение за отстъпление от базови морални правила. В този смисъл Звягинцев елегантно и закачливо намеква, че една корумпирана, авторитарна и безправна Русия не може да е някакъв добър, сухопътен Бегемот само поради силата си или различната си идентичност: тя би била зъл и съвсем морски Левиатан.

Последните сцени на филма внасят още едно, пето политическо измерение, което може би е и най-важното. Двойно осиротялото дете на главния герой се разхожда край морето, където белее трупът на морско чудовище – може би кит, може би Левиатан. Защо Левиатан е мъртъв, когато всъщност властта си е жива и здрава, червендалеста и дори черкувана и опростена? Отговорът на този въпрос ни дава Томас Хобс – ключов политически философ на Новото време, който в трактата си „Левиатан“ изследва основанията на модерната държавност. За него Левиатан е политическа общност, политическо тяло, в което всички са се съгласили да прехвърлят правата си на един неограничен по сила суверен, с цел той да установи мир и да гарантира техните интереси: най-вече живот, свобода и собственост . При Звягинцев Левиатан е мъртъв, защото той е престанал да изпълнява своите функции – героите са загубили и живот, и свобода, и собственост. Това, което е останало, е една война на всеки срещу всеки, в която силата, арогантността и жестокостта не само са позволени, но са и благословени. В този смисъл, скелетът на Левиатан е скелет на един провален обществен договор. В крайна сметка не всички имат място в държавата – някои просто трябва да напуснат, ако искат да оцелеят.

Приятно гледане!

https://www.youtube.com/watch?v=zdiKfsod4ms

https://www.youtube.com/watch?v=2oo7H25kirk

Даниел Смилов
25.01.2015

Свързани статии

Още от автора