Начало Идеи Актуално За лятото като един остров
Актуално

За лятото като един остров

Ралица Райкова
12.08.2021
4153
Пабло Пикасо, „Две жени, бягащи по плажа“, 1924 г.

Копнежите са вплетени в тъканта на лятото, чрез своите характерни черти то ни говори за неща отвъд себе си, подтиква ни да гледаме по-надалече, понеже само по себе си то не е онова, което търсим, а само загатва за него.

Удивително е как в западната култура един от сезоните постепенно се е превърнал в метафора за копнеж и безвремие на земята, за пауза в обичайния ход на времето. Използвам епитета „удивително“ по две причини. От една страна, защото човекът, въпреки дълбоката си вкорененост във времето, въпреки практическото непознаване на състояние извън времето, винаги е търсил пролуките в него, опитвал е да го надмогне или да го примири със себе си – и нерядко е успявал. Лятото е една от метафорите, които позволяват да бъде описан този процес на отваряне на пролуки в тъканта на времето, но то е също и докосване до безвремието по своята същност – по-надолу ще се опитаме да си обясним защо. Втората причина да употребя епитета е, че все пак става дума за природно явление – съвкупност от атмосферни фактори, географско местоположение, особености на климата и т.н.: все елементи, лишени от поетика и метафизика. Човекът обаче съумява да открива в себе си способността да вижда не само от какво е направен светът, но също и, поне частично, какво той е, да разкрива по-дълбоките пластовете на заобикалящите го явления. В това е всъщност смисълът на метафорите – да предадат на достъпен език нещо по същността си недостъпно: доловимо със сетивата, но по-голямо от тях. За човека светът никога не е бил просто материя, а свидетелство, и стремежът към търсене на смисъл зад отделните негови части или зад него като едно цяло не може да бъде унищожен. Историята показва, че може най-много да бъде подменен.

Вглеждането в лятото като в своеобразна метафора за нещо трудно обяснимо само по себе си, а именно стремежът към излизане от времето и дори към недокоснатост от него, изглежда сравнително скорошно явление, поне що се отнася до литературата. Разбира се, не можем да не споменем Шекспировата комедия „Сън в лятна нощ“, където явно се загатва за фантастичния и мечтателен характер на тези месеци. Лятото като символ и метафора обаче сякаш навлиза доста по-късно. Знаковите произведения, които се докосват до темата, като например емблематичната „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри или „Островът на чайките“ на Астрид Линдгрен, се появяват респективно през 1957 г. и 1964 г. Има и сравнително по-ранни произведения, които в една или друга степен използват характеристиките на лятото, за да добият описваните събития по-голяма плътност и повече дълбочина, и това се отнася с особена сила за детската литература („Емил и тримата близнаци“ например излиза през 1934 г., а „Приключенията на Том Сойер“ – през 1876 г.), но не само (първата книга от трилогията на Джералд Даръл за остров Корфу е от 1956 г.).

В настоящия текст ще се опитаме да разгледаме темата от няколко възможни страни, за да си отговорим на въпроса, какво прави възможна асоциацията на лятото с някои абстрактни понятия по същия начин, по който есента се свързва с меланхолията, а пролетта – с възраждането. При тези два сезона природата естествено обяснява връзката между двете, тъй като в първия случай наблюдаваме с очите си увяхването ѝ, а във втория – съживяването; и в двата случая сетивата ни идват на помощ. Лятото обаче е по-особено – независимо дали става дума за безвремие, копнеж или някаква носталгия, нито едно от тези състояния не може да бъде пряко свързано с някаква характеристика на лятото, пък и то самото не притежава някаква ясно изразена отличителна характеристика като пролетта или есента, а дори и зимата: то сякаш е сбор от множество характеристики, еднакво важни и еднакво незабележими, невидими, ако останем само на повърхността.

Драмата на безвъзвратността

Няма да сме далеч от истината, ако кажем, че лятото е времето, в което най-ясно усещаме безвъзвратността на дните – те се простират пред нас, броени, и както всички броени дни свършват бързо. Това се долавя безпогрешно и поражда смут, макар всяка година да се повтаря отново и отново – ние никога не свикваме напълно дори с онези постоянни промени, каквито са сезоните, и особено с факта, че лятото си отива:

Като цяло обаче всичко вървеше добре, лятото бе едно дълго удоволствие. Пеле мислеше със страх за деня, в който ще трябва да се върнат в града. Имаше един стар гребен с толкова зъбци, колкото дни има лятото. Всяка сутрин Пеле отчупваше по един и притеснено наблюдаваше как гребенът става все по-малък и по-малък.[2]

Под безвъзвратност разбираме невъзможността да се върнем назад, да преживеем нещо отново, да преминем през него повторно и да го обогатим или поправим: оставени сме без път назад. Времето е безвъзвратно и това е природата му, а също и една от причините, поради които цял живот се борим срещу него – то отнема от нас всеки миг, и го отнема завинаги. Ние сме постоянно в безвъзвратността, в необратимостта на нещата – но лятото усилва това усещане. Настъпването му дава своеобразно усещане за свобода, за простор, докато плавното преминаване в есен буди онази добре позната меланхолия, която сякаш довява все по-хладния вятър вечер. Ясно усещаме, че нещо си отива, и то завинаги, че нещо е приключило и няма да се върне, и това усещане не е свързано просто с връщането към обичайните задължения и рутината, макар и те да имат своето място. По някакъв начин, лятото с особена сила напомня, че сме във времето, а то преминава и няма да се повтори, и именно това, а не толкова просто ходът му събужда чувството ни за необратимост.

Започваме с тази сякаш очевидна страна на въпроса, защото само през нея можем да стигнем до особеностите на лятото. Фактът, че всичко изтича като пясък между пръстите ни, ни кара да се вкопчваме още по-жадно в миговете на безвремие, които долавяме. Необратимостта на времето ни тревожи, дори да не го осъзнаваме, затова инстинктивно търсим всичко, което може да го задържи, да го спре. Бидейки пауза сред делниците, период на кипящ живот, лятото дава възможност за поемане на глътка въздух и за почивка от несигурността, която се простира напред, докъдето поглед стига.

Животът днес всъщност е белязан не толкова от някаква ясно изразена липса на сигурност в смисъла на физическа сигурност, колкото от хаотичност – липса на вътрешна сигурност, на вътрешна увереност, че има ред. Усещаме го в обществените и политическите трусове, в податливостта на идеологии и утопии, в стремежа да направим всичко калкулируемо, предвидимо, автоматизирано. Разбира се, човешкият живот никога не се е характеризирал с високи нива на сигурност, като в наши дни те са дори по-високи, отколкото когато и да било – поне в рамките на нашата култура, а и не само, в мнозинството си ние живеем по-дълго, по-уредено и по-спокойно. Това обаче не променя ситуацията – парадоксално, въпреки удобствата, усещаме крехкостта и неяснотата на битието все по-ясно. Популярната метафора за живота като ходене по вода изглежда тъкмо на място – ходим по вода и не се знае дали всеки момент привидно безбрежното море няма да се развълнува и да ни потопи с една вълна.

Когато А. Шмеман говори за полюсите на утопията и бягството от действителността като отличителни черти на модерността приблизително от XVIII в. насам[3], той изтъква, че те са видими с особена сила през изминалия XX в. – отличителни не защото преди не са съществували, а защото, за разлика от предишните епохи, това вече не са маргинални течения и настроения. Става дума за две крайности, които дълбоко бележат цялата система от вярвания на модерния човек, цялата култура и начин на мислене. От една страна, имаме утопията, изразена в убеждението, че историята и личните ни съдби се движат в посока на съвършенството, че щастието е самоочевиден смисъл и цел на всички действия. От друга страна, наблюдаваме множество проявления на стремежа към бягство от този свят и системите му, от света, който залъгва с празни обещания: всеки открива, рано или късно, че щастието не може да трае вечно и колкото повече се преследва, толкова повече се изплъзва – и това угнетява.

Лятото се е превърнало именно в утопия и бягство. Виждаме все по-ясно около себе си преплитането на утопията и ескейпизма въпреки привидното им противоречие – търсенето на щастието като абсолютна цел и почти едновременното желание да бъдем настрана от всичко, защото накрая нищо не се оказва достатъчно. Парадоксално, утопията, пълното щастие, все по-често се търси в бягството – бягство от алгоритмите за щастие, които се предлагат. Преди лятото да настъпи, го очакваме, гледаме напред към него, запълваме го с повече мечти и планове, отколкото е способно да побере. Когато най-после пристигне, го възприемаме като краткотрайна възможност за нещо ново и различно, за онова щастие, което цяла година чакаме, за онова бягство, което от месеци планираме. То е излизане от обичайното ни място чрез пътуванията, които предприемаме, чрез скитанията, дори само чрез смяната на гледката пред прозореца макар и само за броени дни, но също и, на по-дълбоко ниво, чрез промяната в мисленето, която идва с прекъсването на рутината – позволяваме си, само за малко, да се откъснем от грижи, планове и от тази вечна събитийност, която изпива сока на дните. Лятото е време извън времето, време на без-грижие, на известна застиналост и замрялост, пауза насред шеметния ход на събитията, измъкване от руслото métro, boulot, dodo – пътуване към работата, работа и сън, в което преминава животът.

Този подход към нещата е напълно разбираем. Когато всичко се движи с огромна бързина, времето на покой е необходимо, за да се избегне прегряването. И все пак, възприемането на лятото като бягство и утопия представлява проблем, защото именно в него се проявява драмата на безвъзвратността – съзнанието, че зъбците на гребена намаляват и не могат да бъдат възстановени, не и по същия начин, че гребенът никога няма да бъде отново такъв, какъвто е бил преди. Накрая се оказваме само с един скелет на гребен в ръцете. Нито утопията, нито бягството могат да донесат нещо повече от краткотрайно щастие, а понеже лятото, като сезон, по необходимост се вмества в определен годишен период, не ни позволява да забравим, че има начало и следователно – край. Веднъж отишло си, то няма да се върне, и ще отнесе със себе си всички дни и нощи, на които сме възлагали надеждите си. Летата са запечатани в онези бутилки с вино от глухарчета, а веднъж запечатана, бутилката се поставя на рафта – едно лято никога не може да бъде преживяно два пъти, както никой момент не може да бъде преживян два пъти. Лятото като утопия и бягство е обречено да бъде посрещано с радост, но изпращано с тъга.

От друга страна обаче, само запечатана, бутилката съхранява аромата на виното – ако не бе безвъзвратно, лятото не би побрало в себе си толкова копнеж.

Малко размишление върху копнежа

Копнежът никога не е чиста радост, тъй като винаги е копнеж-по-нещо, тоест по нещо, което липсва тук-и-сега. Лятото като копнеж, и то особен копнеж, е нещо повече от утопия и бягство. Както литературата обича измислицата, но не търпи лъжата, така и копнежът съдържа в себе си желание, но е безмилостен към илюзиите, понеже те го лишават от  дълбочина. Лятото като копнеж търси да се откъсне от рутината, но за да ѝ придаде смисъл, а не заради кратковременно щастие и не за да избяга. Онази тъга, която безвъзвратността носи, остава: тя не може да бъде напълно премахната. Може обаче да бъде преобразена, гледана от позицията на копнежа като излизане-от-себе-си, и да се превърне в търсене на вечното, без да се изражда в страх от мимолетното.

Лятото като копнеж се проявява по много любопитни начини, но обикновено не се замисляме особено над тях. Като повтарящо се събитие, то е дотолкова обичайно, дотолкова близко и домашно, че не се вглеждаме в него в детайли. Да разгледаме обаче няколко такива детайла.

Пътуваме нанякъде – може да сме в кола, във влак, в автобус: няма значение. Пътувайки, подминаваме всякакви обекти – градове, села, отдалечени къщурки в полето, оризови ниви, житни ниви, слънчогледови, лавандулови и царевични поля, реки, езерца, гари, черни пътища, отбивки, гори, далечни планини, синкави от разстоянието. Никога не спираме, а просто преминаваме, стъклото ги отразява, понякога има хора, понякога птици, понякога няма нищо, а може и да има, но сме прехвърчали толкова бързо, че не сме го забелязали. Какво ли има там, се питаме, какво би било, ако сега слезем и се озовем в това притихнало градче, край тази рехава гора с примамливи пътеки, ако похлопаме на вратата на тази малка самотна къща. Искаме, жадуваме да спрем – и същевременно не искаме, защото знаем, че веднъж опознали тези места, те вече няма да са същите: никога не са, няма да са онова, което търсим; познати, те няма как да са източник на копнеж по нещо непознато. Опознаем ли ги, ще ги загубим, спрем ли, никога вече няма да можем да си ги представяме. Лятото ни ги е подарило, в неговата мараня те са всичко, което могат да бъдат, всичко, което можем да бъдем ние самите, докато живеем.

Тези места са най-хубавите места – онези, където никога не спираме, които познаваме само защото събуждат в нас копнеж по някакво място, което така и не намираме. Стремежът към сините планини няма да изчезне, докато не ги достигнем, а не искаме да ги достигаме, защото по този начин ще ги изгубим. Зиме пейзажите са изпълнени с печал, напролет са още голи, есенно време будят почти физически болезнена меланхолия, но лете… Лете те са носталгия по онова, което още не сме познали, но, някога, някъде, сме доловили. Далечните пейзажи са нашето настояще, но и нашето минало и бъдеще, там все още живеят вече отминали моменти, а също и тези, които още не са се случили.

Или наблюдаваме облаци. Не какви да е облаци обаче, а онези огромни пухкави масиви, ако изобщо можем да се изразим така за облаци, които увисват неподвижно на небето и по цял ден не се помръдват, величествени и едновременно с това крехки. Дори – величествени в своята крехкост. По такива облаци може да се обиколи целият свят. А всъщност може и да са продълговати разтеглени облачни нишки, перести облаци, почти прозрачни, белязали синьото като бяла маркировка по шосе. Има и дъждовни облаци, плътни, тежки, които съвсем скриват небето, замятат го с тъмен покров и само през някои от процепите му, прогризани от молец дупчици, прозира слънчева светлина, сякаш сме в стая с изгасена лампа, а от другата страна е коридорът, където свети. Само лятно време има подобни облаци и само лятно време можем да седим и да ги гледаме, и просто да не мислим нищо, и въпреки това да имаме чувството, че щом има такива облаци, някак всичко е наред. Естествено, това са просто облаци, образувани според съвсем конкретни природни закони – в тях няма нищо чудесно, нищо необяснимо. И все пак, едно лятно небе с летни облаци може да оправдае много неща.

А може и да е вечер и над нас вместо облаци да има звезди. Ако ги гледаме някъде отвисоко, под нас сигурно се виждат и градове, градчета и селца, осеяни със светлинки, примигващи в топли цветове. Звездите са горе, светлинките долу, и в един момент между тях вече няма разлика. Подухва вятър и разлюлява клоните на дърветата, които изглеждат сивкави в мрака, те тихо шумолят и допълват щурците, без които нощта е празна. Ако вятърът не е твърде силен, най-вероятно тези проблясващи като морзов код точки са светулките. Вместо да скрива света, мракът го прави по-видим, по-ясен, по-свой – той е утихнал, притихнал е, и позволява и на нас да утихнем. Лятната нощ е прибежище, малко безвремие във времето: копнеж по всичко онова, което денят и шеметният му ход ще отнемат.

Несъмнено тези щрихи са просто една малка част от общия пейзаж на лятото. Целта им не е да обясни как лятото побира в себе си толкова много от копнежите ни, понеже това изглежда твърде личен и, до известна степен, необясним въпрос. С тях се опитахме по-скоро да покажем, че копнежите са вплетени в тъканта на лятото и че лятото, чрез своите характерни черти, ни говори за неща отвъд себе си, подтиква ни да гледаме по-надалече, понеже, само по себе си, то не е онова, което търсим, а само загатва за него. Тъгата ни идва не само от безвъзвратността на миговете, но и от търсенето, чиято цел непрекъснато се изплъзва. Тази тъга обаче не бихме заменили за нищо – тя е по-пълно щастие от онова краткотрайно щастие, което ни се предлага в утопията и бягството, от онова щастие, фокусирано в самото себе си и сляпо за всичко останало. Тази тъга, напротив, е излизане от себе си, тъй като представлява жадуване – не на щастие, не на удовлетворяване на някакво желание, а на намиране на някакъв дом, който познаваме, без да сме видели.

Веднъж стъпили на тази пътека, изглежда неизбежно да стигнем до понятието saudade – португалската дума за сбор от множество чувства като печал, примесена със сладост, носталгия по нещо недостижимо, копнеж по отсъстващото. Характерна за португалския език и португалската душевност, saudade е един от най-често даваните примери за непреводимост, за термин, който останалите езици не съдържат. Дори обаче преводът на понятието да представлява предизвикателство поради липсата на точен еквивалент в другите езици, дали saudade е действително толкова специфична дума, че никой друг народ да не познава онова, което тя въплъщава? И не въплъщава ли тя самата същност на лятото?

Джордж Монтейро (1932–2019), професор в университета Браун с португалски корени, опитва да отговори на въпроса за непреводимостта и характера на saudade в текста си Анатомия на Saudade[4]. Той казва следното:

Връщайки се по-назад за дефиниции на saudade в англоезични текстове, откриваме есеиста от XVIII в. Джоузеф Адисън да привежда в Spectator (No. 204) авторитета на „Mr. Chalmers“ и да пише: „Португалската дума Saudades означава най-изисканите, най-нежни и пламенни желания за нещо липсващо, придружени от угриженост и неспокоен поглед, които не могат да бъдат изразени с една дума на никой друг език… Така че, ако забележим, че някой човек е изпаднал в меланхолия, и попитаме „Какво го боли?“, ако той отговори Tenho Saudades, това се разбира като „Изпитвам най-фина мъка поради отсъствието на моята любов; или заради това, че не съм в страната си“ и т.н.“ През 1912 г. ученият с интереси в областта на португалските култура и език Одри Ф. Г. Бел предлага усъвършенстване на дефиницията: „Известното saudade на португалския език е неясно и константно желание за нещо, което не съществува и вероятно не може да съществува, за нещо различно от настоящето, обръщане назад към миналото или напред към бъдещето, не активно недоволство или остра тъга, а отпусната мечтателна жадност.“  

Тези две дефиниции са интересни за нашата тема. От една страна, имаме наличието на „нежни и пламенни желания за нещо липсващо“, на „най-фина мъка“, на някакво неспокойство – на тъга и копнеж, които съжителстват в едно и също чувство. От друга страна, наблюдава се преплитане на минало, настояще и бъдеще в жажда по нещо, което може да съществува, а може и да не съществува, но със сигурност липсва тук-и-сега, защото да липсва тук-и-сега (за което свидетелства константното желание, което иначе би било лесно удовлетворимо) не е същото като да не съществува (в противен случай жаждата е празна и представлява същинско мъчение, а не фина мъка). Във всеки случай, лятото носи всичко това и неспокойството на скитащия се по неизбродените пътища из бързо изтичащите дни се слива с усещането, че тази липса, която усеща, е компас из времето на горещите юлски и августовски следобеди, когато времето тече по различен начин. Скитащият се има нужда от липсата, за да не се загуби – защото безвремието, което долавя, се услажда, но никога не насища за дълго и никога не е пълен отговор на тази липса, на копнежа.

Друго интересно свидетелство от изследването на Монтейро е това на поета Рой Кембъл, който през 1957 г. пише:

„Португалците са единствените хора, притежаващи дума, която точно улавя това чувство на потискащо изгнание, вид носталгия по дома, която може да бъде почувствана дори у дома, това иначе неподлежащо на определение сливане на копнеж с удовлетворение, на болка с удоволствие и на примирение с недостижимост – това е основният тон на тяхната поезия, който думата saudades предава така съвършено, както никоя друга дума в никой друг език.“

Носталгията по дома дори у дома е усещане, което може да бъде най-ясно доловено при завръщане след отсъствие на местата, на които сме били щастливи. За разлика от хората, местата не пазят спомени – тяхното минало е материално, външно, подвластно на времето. Без човешките спомени спомените на местата са руина – ако домът е просто място без дух, обвивка без пълнеж, то той постепенно изчезва във времето. Носталгията на лятото е носталгия по онези безвъзвратно отминали лета, които вече няма да се върнат, по всичко в тях, хората и местата, някои отдавна превърнати в спомени. Чувстваме болката и недостижимостта, защото е човешко; заедно с това обаче те не ни позволяват да забравим, макар и като смътно чувство, смисъла на тъгата, който е във възприемането на живота като копнеж. Затова и португалският поет Мануел де Фрейташ възкликва, че „…има/ велики дни, несводими към стихове,/ в които колебливата светлина/ размахва над нас бича на щастието“, а друг португалски поет, Витор Ногейра, допълва: „Следобедът все още има какво да ни даде“.[5]

Монтейро цитира също и писателката Ерика Д. Васконселос, която в своя роман My Darling Dead Ones (1997) разказва следното:

„Има един вид песен, който още се пее по тесните улици на Алфама, където можеш да докоснеш с ръка къщата на съседа си, като протегнеш ръка през прозореца, и тази песен се нарича fado. Португалското fado, както Магдалена ще ви разкаже, произлиза от африканските робски песни, които португалските моряци преобразували, за да изразят своя собствен копнеж, самотата на живота в морето. Те го наричат, този копнеж, saudade, „нежна болка, на която се наслаждаваш“, казва тя, цитирайки известен поет. „Португалското fado е saudade, въплътен в музика“, казва. Името на песента обаче има и още едно значение: означава съдба.“

Ако fado е saudade, въплътен в музика, то лятото е saudade, въплътен във времето. Ние сме моряците, възпяващи копнежа по дом, който постоянно се изплъзва, моряците, за които самотата на живота, тази прекалено шумна самота[6], е втора природа, човешка съдба. Лятото е езикът, на който изразяваме и носталгиите, и копнежите си, болките от това, че отминаваме, че местата ни вече не ни познават, докато ние продължаваме да ги познаваме и помним; че вечността ни се изплъзва; че не можем да не се стремим към недостижимото.

На едно по-различно ниво saudade сякаш наподобява, поне в съвременния си план, също и своеобразен протест срещу тази култура на щастието, която се е утвърдила и която ни подтиква винаги, на всяка цена да бъдем щастливи по онзи алгоритмичен начин, включващ формули за успех и неизброими bucket lists. Това е противопоставянето на лятото като утопия и бягство, за което говорихме в началото, срещу лятото като копнеж – едното е затваряне в себе си, а другото е излизане от себе си.

Бихме могли да се запитаме – а нима едното е за предпочитане пред другото? Но тук не става въпрос за предпочитания, а за просто претегляне на предимства и недостатъци на два различни светогледа. Носталгията по недостижимото, радостната печал, нежният копнеж представляват все усещания, които обогатяват чувствителността и помагат да познаем по-добре и света, в който живеем, и самите себе си. Благодарение на тях узнаваме, че онова щастие, за което копнеем, е желание за нещо различно от всичко, което познаваме, и следователно, тук и сега, то никога не може да бъде напълно наситено. Самият факт обаче, че притежаваме сетиво за това щастие, е чудо. От друга страна, културата на щастието издига насищането на желанията на пиедестал. В това само по себе си няма нищо лошо – освен че, както вече видяхме, пълното им насищане е невъзможно. Ако беше възможно, светът щеше да изглежда по съвсем друг начин. От това следва, че веднъж приели този начин на мислене, ние се обричаме на непрекъснат глад. Този глад обаче е съвсем различен от копнежа: убеден, че рано или късно може да бъде заситен, той постепенно започва да възприема света като консуматив и средство – но не и като чудо.

В основата на saudade, както и в основата на лятото, стои съзнанието за нещо загубено, за загуба, откъдето идват и копнежът, и последващото търсене. В лятото ние търсим загубените вече лета, загубеното безвремие, загубеното усещане за непреходността на малките неща, както и онази радост от живия живот. Лятото е островът „в най-далечния край на морето“, защото е пристан на мечтите, надеждите и въпросите ни от онова време, когато още сме можели да мечтаем без страх, да се надяваме без съмнение и да задаваме всички въпроси. И ако все още го посрещаме с радостно нетърпение, то това най-вероятно е, защото не се отказваме от намирането на отговори.

* * *

Този текст не претендира за задълбоченост. В най-добрия случай той представлява едно търсене на отговори на въпроси, на които надали някога ще бъде отговорено изчерпателно, или поне не по начин, който да позволи обговарянето им. Ала нали лятото е тъкмо това – дълбоко лично преживяване, от което спускаме мостове към личните преживявания на останалите, за да открием, че може би копнежите ни са по-сходни, отколкото сме предполагали. Всеки има своя остров в най-далечния край на морето.  

Ралица Райкова е родена в София през 1999 г. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, понастоящем следва в Université de Lorraine, Франция. Стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“, носител на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г. и на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. Нейни разкази са публикувани в „Море“ и „Пламък“, както и в Портал Култура и в сп. „Култура“.

На главната страница: Франк Уестън Бенсън, „Лято“, 1909 г.

–––––––––––––––––––––––––––––

[1] Линдгрен, А. (1964). Островът на чайките. Пан (2006).
[2] idem.
[3] Шмеман, А. Между утопията и бягството от действителността. В: Неделни беседи и статии. Комунитас (2012).
[4] Monteiro, G. Anatomy of Saudade. Portuguese American Journal (2013).
[5] Съвременна португалска поезия. В тъжните дни не говорим за птици. Издателство за поезия ДА (2018).
[6] Храбал, Б. (1980). Прекалено шумна самота. Колибри (2018).

Ралица Райкова
12.08.2021

Свързани статии

Още от автора