Всяка криза, освен че размества пластове, оголва – и то през медиите – важни смислови дефицити. Замислих се над това тези дни, след като случайно попаднах на куп статии за „демокрацията на бабуините”, и то в най-различни световни медии. Всяка от въпросните статии носеше подписа на различен автор, цитираха се известни биолози и социални мислители, и бе писана на различен език.

Чисто медийно съвпадение или някакъв знак на времето? С какво, навярно ще се запитат мнозина, бабуините (сиреч жълтите павиани) и тяхната предполагаема „демократичност” могат да са чак толкова важни точно днес, че да съседстват с картите на бойните действия в Сирия или с физиономията на Владимир Путин? Отговорът навярно следва да се търси далеч назад, още при Чарлз Дарвин, който е бил повече от категоричен, че „можем да научим повече от бабуините, отколкото от мнозина западни философи”. Тезата на Дарвин от неговата еволюционна теория явно все повече се възприема днес и от социалната теория.

И то с аргументи, почерпени от настоящата криза:

1. В свят, в който войната все по-осезаемо налага своя отпечатък, а преселението на огромни маси хора блокира не само действащите институции, но и преобръща устойчивите нагласи на хората, размисълът над „политическото” става неминуем. Времето на криза е и време на изпитание. То предполага анализ на „социалната връзка”, сиреч на „онова, което е обществото”. И тук паралелът с „демокрацията на бабуините” някак се натрапва. Особено ако искаме да си отговорим защо хората са такива, защо продължават да си причиняват нещастия, колко устойчиви са темелите на градената през вековете човешка цивилизация.

2. Днес се поставя под въпрос смисълът на думата „социален”. На латински socius означава спътник, партньор, съмишленик, а глаголът socio – свързвам, съединявам, правя нещо съвместно. Оттук и на повечето езици терминът „социален” носи смислите от следвам някого до споделям нещо общо. Във време на човешка разобщеност връщането към тази етимология е наситено с особен смисъл – заради „социалните проблеми”, „социалната взаимопомощ” и дори „социалния въпрос”, за който се е спорило толкова много в края на XIX в. Днес отговорът на всички тези въпроси е някак силно индивидуален, да не кажем „а-социален”. Ние сме заедно, само доколкото е възможно, сиреч доколкото ни принуждават обстоятелствата. А цялата ни „социална взаимопомощ” сякаш се свежда до тази проблемна фраза, която наскоро прозвуча и в извънредното обръщение на Св.Синод на БПЦ по повод на бежанците: „Редно е и като общество да се погрижим, доколкото можем и ни стигат оскъдните ресурси, но повече не”. Къде тогава отидоха цели векове християнска цивилизация?

3. Горе-долу същия въпрос си задават и немалко съвременни социобиолози, съпоставяйки днешното човешко общество с това на приматите. „Колкото повече опознавам маймуните, толкова повече разлюбвам хората”, твърди виден съвременен приматолог пред сп. „Поан”, настоявайки, че открива у хората далеч повече пороци, отколкото у животните, доколкото тяхната общност е подчинена на прости природни закони, които изключват безпричинната войнственост и перверзна жестокост.  Мнение, което е на път да опровергае наложени от векове представи. Спомнете си само какво пише Киплинг за маймуните в „Книга за джунглата”:

Те нямат Закон. Те са изхвърлени от всички. Те нямат свой собствен език, а употребяват откраднати думи, които са дочули, докато подслушват и надзъртат, и дебнат горе по клоните. Техните обичаи не са наши обичаи. Те нямат водачи. Те нямат спомени. Те се хвалят и бърборят, и си въобразяват, че са велик народ, който се кани да върши велики дела в джунглата, но после един орех пада отгоре и те избухват в смях и забравят всичко…(превод Цветан Стоянов).

Дали казаното от Киплинг за маймуните в някаква степен не е валидно и за човешките същества? Съвременни изследователи като Т. В. Рансъм или Шърли Стурм са повече от склонни да приемат подобна хипотеза, и то след продължителни и многогодишни изследвания на общностите на бабуините. Те настояват, че първите изследвания на тези примати (Кемпф, 1917; Цукерман, 1932 г.) са били крайно едностранчиви поради невъзможността за денонощно наблюдение, която ни предоставят съвременните технологии. Затова се е смятало, че общността на бабуините (техният социум) се гради единствено върху отношения на секс и господство. Днешната социобиология описва много по-различен вид „социална връзка”. Тя регистрира устойчиви модели на приятелство, на помощ за болните и на взаимопомощ, на адаптиране в нова социална среда. И не на последно място – удивителна търпимост към нови себеподобни във вече усвоени територии (както сочат най-новите изследвания, проведени в Кения, Танзания и Уганда).

Именно това подтиква изследователи от Университета в Сан Диего (САЩ) или Института „Макс Планк” по орнитология (Германия) да си задават въпроса възможно ли е бабуините да живеят в демокрация, която изглежда все по-недостъпна за множество човешки същества, предвид на тенденциите в съвременния свят.

Отстъплението е повече от видимо, поне ако се сравни с класическата реч на Перикъл за демокрацията (Тукидид, „История на Пелопонеската война”, II, 37-46):

И тъй, нашият държавен строй е такъв, че той не подражава на чуждите порядки, а, напротив, ние самите повече служим за образец на другите, отколкото да подражаваме на когото и да било. Нашият държавен строй се нарича демокрация, защото той държи сметка не за малцинството, а се съобразява с мнозинството.

А ето как Перикъл мотивира умението на демокрацията да отстоява себе си, включително и по отношение на чужденците:

Ние се отличаваме от противниците си и по грижите, които полагаме за военното дело, и то в това отношение, че даваме достъп в държавата си на всички и никога чрез гонения на чужденците не отнемаме никому възможността да изучава или разгледа онези неща, от които може да се възползва който и да било от нашите неприятели, като ги види нескрити (превод Милко Мирчев).

Обратното на демокрацията, поне според Перикъл, е авторитарният режим в Спарта, където съществувал закон за изгонване на чужденците – ксенеласията. А при демокрацията не било така, поне докато тя може да претендира, че е демокрация.

Принцип, залегнал в политическата теория на демокрацията, който, както се вижда днес, бива поставен под въпрос от социобиологията.

Други времена и задаващи се други нрави са на път да променят представите ни „за маймуните и хората”.

Дали не защото – ако перифразирам един познат стих на Робърт Бърнс (любим и на Стайнбек) –  „и най-добре скроените мечти на маймуните и хората остават често неосъществени.”