Начало Идеи Гледна точка За „малка справка” на „Московска”
Гледна точка

За „малка справка” на „Московска”

5158

Има места, които са не толкова мост между някакви две, отделно взети точки на земната повърхност, а по-скоро между различни състояния на памет. Социологът Георг Зимел ги нарича „субективно свързани места”: за разлика от животните, ние сме в състояние да извървим и мислим пътя си емоционално, придавайки му формата на личен спомен. Звучи малко абстрактно, а всъщност може да бъде до болка конкретно.

Не може да не ви се е случвало да се заковете на място, без да си  давате сметка защо. И едва по-късно да успеете да навържете двете нишки – на това място в спомена и на спомена, до болка обвързан с точно това конкретно място, което иначе спокойно щяхте да прекрачите в пространството.

Неотдавна ми се случи нещо подобно, спускайки се навярно за хиляден път по столичната стъпаловидна уличка „Малко Търново” – от „Московска” към Младежкия театър на „Дондуков”. Погледът ми машинално се стрелна вляво, където имаше клуб или пиано-бар, който от доста време е затворил врати, сетне паметта ми навярно направи някаква връзка с концертите на живо, и изведнъж, за своя почуда, се спрях, без да знам защо. Просто разбрах, че не мога продължа надолу – по трите редици от девет стъпала, с които е прочута тази софийска улица. Някакъв спомен лумна в съзнанието ми и ме закова на място. Сякаш чух отново един глас, който сподавено разказва: „… Спуснете ли се по стълбичките под „Московска”, погледнете желязната врата вдясно…”.

Бях спрял тъкмо пред нея. Спомних си и гласа: на един човек, чието име така и не научих, наричахме го просто Сивия… Беше в средата на 80-те, малко преди да вляза в казармата. Берлинската стена си беше на мястото, народната милиция бдеше, а младежта, в опит да търси музикални „отдушници”, както бе прието да се казва тогава, се тълпеше на различни „места” – лятната естрада в Парка (днес отново Борисовата градина), стадион „Академик”, зала „Универсиада”, Университетския джаз-клуб (изброявам само по-неформалното, за което се сещам).

Та разговорът, към който се връщам днес, е с близо трийсетгодишна давност. Трябва да е било след някакъв късен джем-сешън в зала „Универсиада”, един от джаз-концертите, организирани по инициатива на Владко Радулов. Публиката бавно се разотиваше, поне според подканванията на милицията. Спомням си, че си тръгнах с голяма група познати и после „заседнахме” на някакви пейки над старото трамвайно колело на „Ситняково” (срещу днешното румънско посолство). Тогава някой каза нещо дръзко за милиционерите, дето ни даваха зор след концерта. И всички храбро се разсмяхме (поне в нашите очи). В този момент един сподавен глас рече: „Ама не са ви водили за малка справка на „Московска”, нали…” Беше Сивия, луд фен на музиката, а според тогавашните ни представи –  „съвсем чичко” (трябва да гонеше петдесетте). Наричахме го така заради дългите му сиви коси, сплетени на плитка, а любовта му към джаза и рока бе толкова безспорна, че всички му имахме безусловно доверие, никой не смяташе, че може да е внедрен сред нас като „ухо”.

Във възцарилото се мълчание се опитвах да си представя какво толкова „страшно” може да се намира на „Московска” – място доста „партийно” в моите представи – между Партийния дом и прилежащи подобни институции.

След кратка пауза Сивия продължи, като произнесе фразата, изникнала паметта ми след толкова десетилетия: „Спуснете ли се по стълбичките под „Московска”, погледнете желязната врата вдясно…”. И после отривисто заразказва: за събирания на открито през 60-те, когато още не сме били родени – в градинката на „Св.Седмочисленици” или пред Алианса на „Славейков”, за тесни панталони и танци, за милиционерски хайки и арести. За заповедта на милиционерите: „Свали си панталона, без да си събуваш обувките”, което трябвало да покаже носиш ли забранените тесни панталони, за печатите по краката на момичетата с къси поли, за ножиците, с които им режели панталоните или им стрижели косите, така че сами да се острижат от немай къде нула номер…

И най-вече за „пътя към ада” – подземието на „Московска” 5, до което се слизало по вити стълби от онази именно желязна врата… За „малки справки” около 9-и септември, когато замъквали там „противообществени елементи”, запленени от западния начин на живот и „упадъчните танци”. За боя по ръцете и ходилата и за поливане на битото с ледена вода – който няма отоци, тоест следи от побоя, го пускали да си върви вкъщи…

Всички мълчахме. Ала разказът за това място, дето те викат за „малка справка”, без да остане „следа”, се запечата в съзнанието ми.

Спомням си, че след чутото се разотидохме по домовете си като попарени, без повече да говорим за това. То беше част от „срамните тайни” на времето, не беше прието да се говори за такива неща. Не само от страх, а за да не се наруши чувството ни за нормалност, за да можем все пак „да живеем” в този свят.

По същия начин днес „не помним”. Нито за „онова време”, нито за толкова неща след него, а, както е тръгнало, ще се оттекат и всички „кой?”-питания от настоящето.

Знам много добре, че днес времето е друго и изобщо не искам да стряскам младите със „страшни приказки от подземието”.

Още повече, че виждам днес свободата и усмивките по лицата им, виждам самочувствието и убеждението им, че никой не може да им отнеме тези техни права, което невероятно ме радва.

Независимо от това, че на 9-и септември фанатици с червени знамена пак ще излязат по улиците с твърденията, че тогава е дошла „свободата”. Онази  „свобода”, която по свидетелството на писателя Георги Марков, продължавала и на 10-и, когато пък бил Денят на народната милиция и Държавна сигурност. Та дори имало и гигантски лозунги, на които с „революционна искреност“ пишело: „Да живее десети септември, ден на Народната милиция – единствена опора на Народната власт!“. Опора, стъпила върху подземия като това на „Московска” 5.

Там е работата обаче, че цикълът репресии – травми не е нещо, от което едно общество се отървава никак лесно, и че част от причините за днешното, на пръв поглед безпричинно насилие, може би се таят там.
Твърде много неща останаха премълчани в колективното ни съзнание. От нашите родители към нас, от нас – към децата ни. И поне част от тях е време да бъдат изговорени.

А травмата в българското общество си остава.
Затова и онзи „музей на травмата”, за който се работеше още преди пет-шест години от Държавна агенция „Архиви” – нетрадиционен или виртуален музей на спомена, приютен в подземията но „Московска” 5, където са били мачкани мечтите и достойнството на толкова хора, е редно час по-скоро да отвори врати.
В него „влагам” и този мой спомен, който явно не ми е давал покой.
Едно от многото свидетелства пред деня на българската несвобода.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора