0
1143

За малките американци със скромни мечти

kinopoisk.ru

И в „Американска схема” Дейвид О. Ръсел продължава да отстоява специфичния си стил – вместо стремеж към неповторимост, смесва жанровете и създава пастиши, които „цитират” чужд авторски поглед.

Имаше едно време един американски независим режисьор, който през 1996 г. разбунтува правилата на модерната комедия с „Купон с дявола”. Името му е Дейвид О. Ръсел, а филмът му „Трима крале” (1999) развенча мита за американското военно присъствие в Близкия изток. Петнайсет години по-късно седмият пълнометражен игрален филм на Ръсел – „Американска схема” отново ни връща, към палавата непочтителност, с която американският режисьор иронизира митологеми и маскира меланхолия и сарказъм зад ефикасна драматургия и лежерен хумор.

Мошеникът Ървинг Розенфелд и съблазнителната му любовница Сидни са принудени да работят с федералния агент Ричи Димасо, за да поставят капан(и) за корумпирани политици. Започват с Кармайн Полито, кмета на Ню Джърси. А съпругата на Ървинг – Розалин е слабото звено, което може да провали схемата…

Обикновено е трудно да се разкаже сюжет на Дейвид О. Ръсел, защото е твърде изобретателен и криволичещ или понеже зад привидното случване са закодирани два-три пласта послание. Онова, което става ясно от пръв (е, най-много втори) поглед за „Американска схема”, е отдаването на почит към киното на Скорсезе (с намигвания към „Добри момчета” и „Казино”) и иронизирането на една все по-меркантилна система (независимо дали иде реч за политика, обществени порядки или лични взаимоотношения). С повече „усилие” достигаме до откритието, че не ни очаква нито мафиотски, нито точно криминален филм, а на ръба на драмата избликват прецизно оркестрирани изблици на смях. И както обикновено при Дейвид О. Ръсел, въздействието на филма е концентрирано в по-голяма степен върху персонажите и диалозите, отколкото върху фабулата, а детайлите от събитията са по-малко важни от неуморимите словесните престрелки на триото Ървинг-Сидни-Ричи.

От „Боксьорът” насам Дейвид О. Ръсел не крие увлечението си по киното на Мартин Скорсезе, но реверансът е предимно към стила, защото в сърцевината на „Американска схема” няма нито насилие, нито мрачни краски. Филмът се оказва доста по-лежерен (е, както много неща при Ръсел, това също е илюзия) и играе с очакванията на зрителите, а незабавната асоциация с гангстерския жанр е нещо като димна завеса, зад която изплува (анти)имиджът на самия Робърт де Ниро.

След „Наръчник на оптимиста” (8 номинации за „Оскар” и 1 статуетка) изглежда все по-малко необичайно филм на Дейвид О. Ръсел да привлече внимание по върховете на киновълната (3 награди „Златен глобус”, включително за филм, и 10 номинации за „Оскар” за „Американска схема”). Разбира се, това не го прави конформистки, защото американският режисьор продължава да отстоява специфичния си стил – вместо стремеж към неповторимост и оригиналност, Ръсел винаги смесва жанровете и създава пастиши, които „цитират” чужд авторски поглед и го пречупват през кривото огледало на реалността.

Режисьорът владее смяната на тона и мултиплицирането на интригите. Дадена сцена може да премине от гротеска в напрегнат съспенс само с една дума, но въпреки сенчестите си зони, комедията винаги взима връх при Ръсел. А най-важната позиция в разказа принадлежи на разказвача. Дори когато историята се води на няколко гласа и от няколко различни гледни точки, както е в „Американска схема”.

Образите на четирите основни действащи лица са разработени в детайли и ярко обособени, не без дейното участие на актьорите, избрани за ролите. Пътищата на Ървинг, Сидни, Ричи и Розалинд се пресичат в зоната на мошеничеството и лъжите, в личен и „професионален” план, рисувайки една Америка от 70-те, обвита в мрежата на порока, където се смесват приятелство, любов, лични и политически аргументи.

Ървинг е много необичаен персонаж, особено за света на мошениците, към който фактически принадлежи. Властта не го интересува, а материалните притежания са му безразлични и видимо не го е грижа за външния му вид. Във време, когато всяка амбиция, дори и добронамерената, се оказва корумпирана, логичен изход е да си останеш амбициозен „в скромен мащаб”, ако можем да перифразираме любимата максима на този дребен мошеник с голямо сърце. Единственото, за което мечтае Ървинг, е семейното щастие (със Синди) – спокойно и простичко, като да живееш в къщичка в анонимно предградие. Той се присъединява към отбора на „малките” американци със скромни мечти, който Дейвид О. Ръсел постепенно формира. Защото великите съдби (престъпни или политически) са част от миналото, също като добрия стар морал, минал през центрофугата на един цинизъм, който се възражда като феникс от пепелта.

Умел разказвач, дори когато се заиграе с диалога до степен, че да изтърве активния интерес на интригата, Дейвид О. Ръсел е преди всичко гениален режисьор на актьори. Крисчън Бейл е тотален непукист в ролята на Ървинг, а Брадли Купър като Ричи е почти съвършен, както само Ръсел може да ни го покаже. Ейми Адамс е неистово сексапилна в ролята на Сидни, а Дженифър Лоурънс е възхитителна като манипулативната съпруга Розалин – дамите определено си заслужават Глобусите.

„Американска схема” е леко скучноват като цяло и не чак толкова изобретателен, както сме свикнали в киното на Дейвид О. Ръсел, или може би темата за корупцията в американското общество (примерно) толкова ни е писнала, че не можем да й се насладим изцяло дори през призмата на постмодерната ирония. Но актьорите и взаимоотношенията между персонажите им си заслужават усилието да стигнете до финала (малко разочароващ сам по себе си) на Схемата.