1
28399

За Мария Бойкикева

По повод една политическа гнусота

Предупреждавам – този текст изобщо не е защита на политически лидер (Христо Иванов), за каквато той нито ме е молил, нито, убеден съм, би я поискал от някого. Той е възрастен човек и ако въобще намери за нужно, би се защитил сам.

Текстът е моя лична реакция на една политическа и морална гнусота, която предизвика у мен спомени от преди повече от 30 години. Защото познавам от онова – толкова различно от нашето – време личността, с чието име от известно време злоупотребяват. Става дума за (днес 89-годишната) Мария Бойкикева, майка на въпросния политически лидер, която, според разпространяващите гнусотата, била „голяма комунистка“, от което пък следвало, че (как иначе) и синът ѝ заедно с цялата му партия са „същинските наследници на БКП“, „обслужващите Радев“, „разтленният световен ляволиберализъм“, та дори и „настъпващият розов фашизъм“.

Достатъчно възрастен съм, за да помня (и за да припомня на по-младите), че не някой друг, а именно дейците на тоталитарния комунистически режим стриктно (и задължително) обвързваха жизненото поприще на всяка личност в държавата с нейния семеен и родов произход. Това например в какъв род войски ще попадне в казармата всяко момче, ще приемат ли в университета всеки млад човек, зависеше безусловно от това има ли той „роднини и близки, засегнати от мероприятията на народната власт след 1944 г.“. При кандидатстване във ВУЗ, при постъпване на работа, при молба за пътуване в чужбина всички ние задължително трябваше да отговаряме писмено на този въпрос и бивахме предупреждавани в документа, който попълвахме, че за „неверни данни“ в този смисъл ще носим „наказателна отговорност според законите на народната република“. Лично аз – доколкото съм потомък не просто на некомунистическо, но на репресирано от комунистите семейство (казвам го, за да не реши някой, че разказвайки тук за Мария Бойкикева, „обслужвам комунистите“) многократно съм попадал под риска да понеса въпросната „наказателна отговорност“, лъжейки, че нямам такива „роднини и близки“. Защото ако бих признал, че примерно дядо ми е бил „фашист“ (всички затваряни и разстрелвани от комунистите, разбира се, бяха „фашисти“), аз със самото това също ставах най-малкото потенциален „фашист“, а такива не трябваше да се допускат на повечето места в „най-прогресивната ни държава“. Та ето – за това комунистическо-родово стилизиране си спомних, когато за първи път в публичното пространство чух да ни осведомяват, че Христо Иванов бил собствено „Бойкикев“, а „знаете ли, Бойкикева била… баща ѝ бил… дядо ѝ бил…“ и т.н.

В началото, между априлските и юлските избори тази година, въпросното „осведомяване“ направиха пропутинските фашизоиди от „Възраждане“, които даже ни „скандализираха“ с документален запис как въпросната „голяма комунистка“ Бойкикева, някъде тогава около 10.11.1989 г. публично защитавала… Ахмед Доган. Посланието им – доколкото бе адресирано към по-младата аудитория – очевидно не държеше сметка, че тук май има някакво необяснимо противоречие: как така „комунистката“ ще защитава – през 1989 г. Ахмед Доган, след като по онова време комунистите провеждаха т.нар. „възродителен процес“ и не защитаваха, а репресираха българските турци. За това обаче, малко по-долу.

След фашизоидите от „Възраждане“ в най-последните дни гнусотата, за която говоря, взеха „на въоръжение“ дълбоко оскърбените от съпредседателя на ДБ политически аматьори от ИТН на Слави, заповтаряха я гербаджийските комсомолци, и я пуснаха на фейсбук страниците си различни „заслужили антикомунисти-консерватори“. Доколкото чух, използвал я дори депутат от ДПС. С две думи, разкриха, че Христо Иванов „произхождал от неблагонадеждно семейство“, само че не от преди 1944 г., а от преди 1989 г.

И ето – тук идва ред на моите лични спомени. Защото освен че съм погнусен от този комунистически „рефлекс“ у „мно-о-го десните“ и „антикомунистически“ политически противници на Христо Иванов, ще кажа, че приказките за неговата майка – Мария Бойкикева – са и гадна, долнопробна лъжа.

По силата на обстоятелствата познавам тази – ще повторя днес 89-годишна жена – именно от 1988–89 г. Познавам я – нека чуят това всички, които „се връзват“ на гнусотата – от дейността на т.нар. неформални организации, които в онова време се противопоставиха на комунистическата държава на Тодор Живков и нейната Държавна сигурност. Познавам я като член на онова спонтанно „братство“, създало се тогава между всички – по-сетне и леви, и десни – които дръзнахме да създадем или да участваме в тези „неформални“ (а по силата на тогавашните закони и нелегални) организации. Защото – за сведение на днешните „много антикомунистически комсомолци“ от ГЕРБ и ИТН, които тогава тъкмо са преставали да ходят прави под масата – Мария Бойкикева е сред основателите на една от тези организации: „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (впоследствие „на демокрацията“)“. Организация, която се създава на конспиративно организирано събрание в 65-а аудитория на СУ на 03.11.1988 г. – т.е. цяла година преди свалянето на Тодор Живков, когато в България имаше само бледи сенки от „перестройката“. С други думи – „голямата комунистка“ Мария Бойкикева всъщност е една от първите дисидентки от последното десетилетие на тоталитарния режим у нас, в една група с Желю Желев, Блага Димитрова, Петко Симеонов и др. При това, за разлика от повечето членове на тази – ще повторя – тогава нелегална организация, тя съвсем нямаше някаква публична позиция, която би могла да я защити от възможните (и напълно предвидими) репресии на властта. Беше само редактор на редакция „Философия“ в издателство „Наука и изкуство“. Впрочем там лично аз я срещнах за първи път, когато подготвяхме тома със съчинения на св. патриарх Евтимий, към който тогава написах предговор. Предговор, в който – по изрична уговорка с нея – за първи път у нас изложих богословските идеи на св. Григорий Палама и византийските исихасти. В тази връзка ще добавя и това, че „голямата комунистка“ Мария Бойкикева освен всичко друго бе (още тогава, за разлика от днешните „пазители на християнските ни ценности“) църковна православна християнка, каквато е и до днес.

Та във времето на противопоставилите се на режима „неформални организации“ Мария Бойкикева не просто бе една от създателките на споменатия „Клуб“, но бе и неговата първа (ротационна) председателка. Някой може да каже: и какво толкова е правил въпросният „Клуб“, че и другите „неформални организации“, на които сте били членове с Бойкикева, та даже сте съставлявали борческо „братство“? Нищо кой знае колко героично – ще призная, – но съм сигурен, че повечето от дрънкащите днес глупости по неин адрес „комсомолци“ не биха посмели тогава дори да припарят до подобни опасни „групи“. Защото по онова време на всички бе известно, че и без да правиш нищо кой знае колко „героично“, даже включването в подобни общности във времето на един тоталитарен режим означаваше да пожертваш най-малкото професионалната си кариера, а много вероятно и свободата си. Ето защо почти картинно си представям как щяха да се държат нафуканите днес млади гербаджийски „консерваторчета“ или завършвалите тогава елитната НГДЕК сценаристчета на Слави, ако биха ги подбрали всичките след обиск и ги бяха закарали в милицията, както именно се случва с „голямата комунистка“ Мария Бойкикева, арестувана заедно с цялото ръководство на „Клуба“ в дома на Евгения Иванова на 16.12.1988 г. Убеден съм, че в районното на нея са ѝ припомнили – нека кажа и това – че е в регистрите на „органите“ още от 1968 г., когато пък се е изказвала в подкрепа на Пражката пролет.

И ето: въпреки тези светкавични реакции на комунистическата власт, Мария Бойкикева не само продължи дейността си в „Клуба“, но стана и член на „Екогласност“ (където членувах и аз), подписваше петиции заедно с всички от „братството“ в подкрепа на гладната стачка на провинциалния поет (впоследствие политически изгнаник) Петър Манолов, на репресираните турци, на хвърления в затвора Константин Тренчев и т.н. Няма да забравя как – впрочем сигурно комично за следящите ни ченгета – трябваше да се срещнем с Мария Бойкикева в аптеката на „Орлов мост“, за да ми предаде тя там скришно някакви декларации на „неформалите“, които пък аз трябваше да предам на еди-кого си. Наивни „конспиратори“: документите Бойкикева бе скрила тогава като вътрешна обвивка на… вафла „Морена“.

Да, в името на честността трябва да го кажа: Бойкикева беше член на БКП (както близо един милион българи) и с нейните пристрастия аз никога – и тогава, и днес – не съм бил съгласен. Но повтарям, Мария Бойкикева не беше някакъв член на ЦК – беше обикновен редактор, а най-вече дисидентка (за което я изключиха от партията ѝ). Дисидентка, дръзнала да се противопостави открито на режима, каквито в онова време бяха страшно, страшно малко хора. И понеже независимо от различията си (съществуващи и до днес) всички ние вече бяхме демократи, по никакъв начин не се вглеждахме (като комунистите) на кой какъв бил баща му, майка му, дядо му…

Сега ще премина накратко (и с това ще завърша) към най-гнусното внушение в операцията „Бойкикева“, за което споменах по-горе. „Майката на Христо Иванов – гласи то – била се изказвала открито в подкрепа на Ахмед Доган. Имаме дори запис за това. Нали се сещате, прочее, колко искрен би могъл да е, значи, синът ѝ, клеймящ днес „Сарая“ и неговия господар“.

Да, Мария Бойкикева се е изказвала в защита на Ахмед Доган! Знаете ли обаче кога? На митинг в Пазарджик в края на ноември 1989 г. – десетина-двадесет дни след падането на Тодор Живков. Само че нейната защита тогава – няма как да не си дадем сметка – е не защита на „Ахмед Доган“ – царя на „Сарая“ и господар на „порциите“ в държавата, а на… Меди Доганов, по същото това време политически затворник в затвора в същия град Пазарджик. На Меди Доганов – осъден на 10 години затвор през, мисля, 1986 г., защото се противопоставя на „възродителния процес“. На Меди Доганов, към онова време младши научен сътрудник в Института по философия на БАН (малко от малко запознатите с академичната сфера трябва да си дадат сметка какво означава това – нищо, позиция, позволяваща на тогавашната власт буквално да те „изчезне“ за броени дни). При това по онова време на никого не бе известно, че е бил доносник на ДС. Питам следователно „комсомолците“ от ГЕРБ и ИТН – как трябва да оценим едното (всъщност) изречение, което казва в речта си Бойкикева за Доган на митинга в Пазарджик? Мисля, че отговорът е очевиден – трябва да го оценим като героична, а не позорна постъпка. Ако не сме забравили: в края на ноември 1989 г. „възродителният процес“ още въобще не е отменен; от Политбюрото на БКП след Тодор Живков е освободен едва само Милко Балев, а столичният площад ще се одързости да извика „Долу БКП“ едва половин месец по-късно – на 14.12.1989 г.

Та ето какво казва в края на ноември Мария Бойкикева в защита на Доган: „Тук, в Пазарджик – казва тя – лежи моят приятел философ Меди Доганов Доганов, лежи от три години, осъден на десет години, защото и той не се е помирил, както не би се помирил всеки нормален човек, последното, което на човек му остава от мама и тате (т.е. името – б.м.) да му го вземат“.

Позорно ли ви се струва това изречение, казано в края на 1989 г.?

И наистина най-последно: искате ли да чуете какво още казва в същата тази реч в Пазарджик „голямата комунистка“ Мария Бойкикева. Ето: „Гражданки и граждани на Пазарджик – поданикът е зависим, покорен, подчинен. А гражданинът се подчинява само на едно – на закона на държавата, който той е приел, и нравствения закон вътре в душата му. Това ни предстои – да завоюваме гражданската си свобода! Ще бъде борба – но борба като тази на Херакъл, който седем години е чистил оборите на Авгий. Какъв ще е бил този обор, та никой за нищо не се е съгласявал да свърши тази работа? Ясно защо – защото още като ги доближиш оборите, и мирише нетърпимо. При нас така мирише!“ И малко по-нататък – споменавайки Станка Шопова, член на ЦК на БКП – „да каже (т.е. Станка Шопова – б.м.) какви нареждания е давала това горещо лято на 1989 г. за създаване на ударни отряди за сломяване на многобройните съпротивляващи се (т.е. български турци – б.м.)… Под тяхното ръководство (т.е. на ЦК на БКП – б.м.) ние се превръщахме в тотално военизирана държава. Тези най-големи врагове на България и врагове на нейното бъдеще да отговарят пред съд, не пред комисии! И съдът да започне веднага!“ И накрай, в заключение на същата реч „голямата комунистка“ призовава за „… истински народни избори – без тях (т.е. довчерашната номенклатура) и ВНС да приеме нова Конституция“[1].

Ето това е. Чувствах се длъжен да кажа всичко това – не за „майката на Христо Иванов“, а за моята стара позната от времето на съпротивата и сестра-православна християнка. Мисля, че да каже нещо аналогично – ако му е останала поне малко чест – е длъжен и днешният Ахмед Доган, тогавашният Меди Доганов, когото тя защитава пред стените на пазарджишкия затвор. И чиито гавази – какъв парадокс – след 32 години заплашваха да пребият сина ѝ пред палата му в Росенец.

____________________________________

[1] Благодаря на Деян Кюранов, който ме насочи към записа на цитираната тук реч.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВладимир Ангелов и балетът без граници
Следваща статияКоалицията не е мръсна дума

1 коментар

  1. Така. Професорът не е бил молен да защити Христо Иванов, който можел да го направи сам. Значи сме изправени пред обикновенна самодейност. и това личи. Защото обикновено професорските аргументи са в смисъл – те са добри, защото са наши. Обективност на майката. Мъдрост от запалянкото. олитиканстването действително изравнява възможностите – умни и глупави, знаещи и неуки, богати и бедни, опитни и аматьори в един парадоксален строй. Професорът ни описва Бойкикева, майка на печалния (в политиката) Христо, като нещо почти заслужаващо одобрение. действителност говорим за рускиня, използвана от перестроечния Горбачов срещу фосилния Живков. Тя като рускиня не е била заплашвана с възмездие и е била смела. Нещо като Христос – безсмъртен, който бил умрел и възкръснал?! Нещо като бонус е, че Бойкикева била комунисто-християнка. Да това изглежда като оксиморон. но в същност е едно и също. Христанството в земеделска религия – комунизмът градска. Разбира се Христо не би трябвало да носи вината на родителите си. Но той носи техните предимства – среда, образование, възможности, контакти. защото миналото ни е изваяло. Иначе нама полза от него. Христо Иванов и ДБ са комични не с миналото им, макар че е любопитно. те са смешни с прекомерните си претенции, постните си политически възможности и бледната си политическа история. Христо и ДБ не са лекарството. Те са болката, която професорът смята за лековита.