0
989

За Мексико и идолите

Д. Х. Лорънс, „Пернатата змия“, издателство „Колибри“, 2013, превод Венцислав К. Венков

Pernatata-zmiya1Кецалкоатъл или „пернатата змия“ е богът на знанието, вятъра и мъдростта, а ацтеките го почитат като създател на хората. Свързват го още с идеята за възкресението и раждането на нов живот. Точно този символ е необходим на Дейвид Хърбърт Лорънс, който се вълнува от духовните промени в героите си – откриването на идея, заради която си струва да живеят, и изоставянето на предразсъдъците, наследени от модерната цивилизацията.

Началото на романа „Пернатата змия“ е повече от обещаващо – 20-те години на ХХ век, Мексико Сити, неделята след Великден, официалното закриване на бикоборския сезон. Тълпата е полудяла – „дебели граждани в тесни черни костюми и сламени шапчици“ се блъскат по бетонните стъпала, на арената изкарват стари кранти, за да бъдат разпорени за секунди, а биковете обикалят безсмислено напред-назад и навсякъде са разнася миризма на кръв и черва.

Не, няма нищо общо с Ърнест Хемингуей, въпреки че по същото време, на другия край на света американецът пише първия си роман „Слънцето също изгрява” (1926 г.), в който прославя коридата в Памплона. Бикоборството при британеца Дейвид Хърбърт Лорънс обаче е съвсем друга песен – тук няма място за геройски постъпки и смелост, коридата е просто поредното жестоко занимание за скучаещи мъже, които нямат по-висши цели пред себе си. Плюс това имаме гледната точка на една жена – четиридесетгодишната ирландка Кейт, която вятърът е довял в Мексико и която потръпва погнусено не само от гледката на арената, но и от всяко случайно докосване с тълпата.

„Имам чувството, че бих отишла пак на корида само ако ми дадат гаранция, че някой от тореадорите ще бъдат намушкани от бика. Уф, ужасно противна работа!“, казва въпросната Кейт.

С бикоборството свършват и приликите с Хемингуей. За разлика от него, Д. Х. Лорънс е доста по-разточителен в изказа си – той се отдава на напоителни описания (романът е в обем 500 страници), не се страхува да навлиза в психологически и метафизични дълбочини или пък да отстоява спорни тези.

„Тъмните раси принадлежат към отминал цикъл на човечеството. Зарязани са били в бездна, от която не са могли да се измъкнат. И никога няма да се изкатерят до свойствените за белия човек нива. Могат да го следват единствено в качеството си на прислуга“, убедена е Кейт. Ще мине доста време, докато своенравната ирландка успее да опознае не толкова мексиканците, колкото самата себе си.

В „Пернатата змия“ Дейвид Хърбърт Лорънс открито противопоставя американското мислене на свободата на първичния човек, който се ръководи от сърцето си. На индустриализацията противопоставя обикновения живот, близо до природата. А героите му повеждат революционно движение, което ще прогони католицизма в Мексико и ще върне старите богове – Кецалкоатъл и Уицилопочтли. Дори практичната Кейт се впуска в това абсурдно приключение, прегръща идеята и става застъпник на древните езически ритуали.

„Боговете би трябвало да са пъстри, като дъга по време на буря. Човек си създава Господ по свой образ и подобие, след което боговете остаряват заедно с народите, които са ги създали.“

Дори за времето, когато е издаден този роман – 1926 г., той е доста ексцентричен. Но по правило книгите Д. Х. Лорънс са противоречиви – те не са приемани еднозначно, имат доста противници, цензурирани са и дори забранявани. Романът „Любовникът на Лейди Чатърли“, който критиката определя като най-доброто постижение на британския писател, е заклеймен като порнография и ще трябва да минат 30 години, за да се появи нецензурираното издание във Великобритания. Романът  „Дъгата” (1915 г.) пък е забранен заради нецензурния език и целият тираж е конфискуван.

В „Пернатата земя“ нямаме нецензурен език или скандали сцени. Лорънс е модернист, заложил на психологизма, и прецизно гради образите си – разказва внимателно за естествения стремеж към по-чист живот, за пропастта, която стои между мъжа и жената, когато се отдадат само на плътските си страсти и пренебрегнат духовното. Все идеи, които са по-близо до ХХI век, отколкото до предходния.

Освен това Лорънс е убеден, че пише големия си „американски роман“ и подхожда напълно сериозно към темата. Залогът е толкова висок, че почти никъде в тези 500 страници не срещаме хумор или ирония. За сметка на това си личат пристрастията на писателя – той е почитател на Ницше и идеята за „свръхчовека“, а мъжките образи в „Пернатата змия“ са почти без пукнатини – целеустремени, готови да се жертват в името на общността, почти богове.

„У него имаше нещо недоразвито и напрегнато – напрегнатостта и първичността на полудивака. И тя започна да проумява онази сила, която змията е упражнявала върху въображението на ацтеките и маите. Нещо гладко, недоразвито, но жизненоважно у този човек й подсказваше, че по жилите му протича гъстата кръв на влечуго. Ето какво представлявала тази протичаща гъста кръв на мощните влечуги, на мексиканския дракон.“

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияПротест за правото на протест
Следваща статия100-те дни: анонимност и псевдонимия