Британецът Фин Грийнол, или Fink, както е познат по света вече повече от десетилетие, ще изнесе своя първи концерт в България на 2 февруари в „София Лайв Клуб”. Интервюто с него е на Цветан Цветанов.

Fink идва в трио формация с Тим Торнтън (барабани и китара) и Гай Уитакър (бас), а преди тях на сцената ще излезе още един уникален британски музикант – пианистът и сонграйтър Дъглас Деър, който издаде дебютния си албум Whelm миналата година.

Fink е интересен пример за музикант, създал свой собствен почерк с годините, черпейки както от доста различни една от друга традиции – от трип-хопа и типичния бристълски звук на 90-те до американския и африканския блус, така и от онази специфична настройка, която мнозина артисти днес са изгубили – искреното любопитство и желанието да откриваш нови територии и средства за изразяване. Това светоотношение има своите преки влияния, признава музикантът, и от радиопредаванията на Джон Пийл, с които неговото поколение, пък и следващото, са израснали.

Да започнем от сложния въпрос за еволюцията и изобретяването на собствен музикален език…

Мисля, че моето пътешествие в музиката е типично за много хора в края на 90-те. За всички нас, които наистина бяхме в трип-хопа, търнтейбълизма и клубната музика. В онези години клубната сцена беше наистина авангардна, алтернативна и вълнуваща. А после, по един или друг начин, повечето от нас стигнаха до музиката на живо… Спомням си специално след концерти на System Of A Down, Radiohead, Бек или Бьорк често си казвах: „Ей, това е много по-вълнуващо, отколкото да си зад пулта в някой клуб”… И да, много от нас получиха вдъхновение да се впуснат в тази нова област – на живата музика. Днес като слушам някои от старите си трип-хоп записи, понякога си казвам: „Да, много велики неща има от онова време, но, ммм… Не съвсем”. Може би само няколко добри парчета, в крайна сметка. Защото трип-хопът наистина има нужда от песен или от рапиране, или от нещо друго, за да звучи пълноценно. От днешна гледна точка мисля за себе си много повече като за блус-соул-алтърнатив-рок поет с китара, но много хора от онова време останаха в електронната музика и се развиха в тази насока. За мен живата музика е много здравословна. Но едното не изключва другото. Хората ходят на концерти, за да чуят някого как свири, или на партита, заради съответния диджей. Това са простите факти.

На какви места предпочиташ да представяш музиката си? В София ще те видим отблизо, но не бива да забравяме, че много от българските ти фенове са те гледали първо на фестивала Sziget.

Разбира се, да, Sziget е велик фестивал. Там свиря в палатката за 4000-5000 души публика. Но това е фестивал, все пак. И всеки отива, за да попие цялостната фестивална атмосфера. А на концерт хората отиват специално, за да видят теб. На големи фестивали човек ходи, за да чуе всичко. И може много хора да попаднат и на нас, докато чакат примерно за Pearl Jam или Snoop Dog. Но хората ходят на фестивали главно, за да се забавляват. Това важи и за артистите на сцената също. А колкото до собствените ни концерти, свирили сме във всякакъв формат – от клуб за 300 души в Хелзинки до 3000 в някоя друга европейска столица. Без съмнение, колкото по-малък е форматът на шоуто, толкова е по-отговорно то. Когато публиката е на няколко сантиметра от теб, това ти напомня как стоят нещата и как е било преди много години. Добре е да правим такива малки концерти, но сега сме добра група и не се притесняваме особено. Защото в началото беше тежко, колебаехме се, чудехме се преди концерт дали ще се получи добре. Но сега сме по-добра група, която цяло поколение познава, и можем да направим десант на всяко по-малко място и да го сграбчим. Колкото по-голямо е помещението, толкова по-лесно е да направиш шоу, вярно е… Но си мисля, че хората, които слушат моята музика, не искат да ме слушат на някоя огромна арена. Те не искат Финк в огромна зала, а по-скоро на места, където музиката запазва своята интимност. По същия начин хората искат да ги видят Iron Maiden на голям стадион с всичките пироефекти и гигантски скелети, а не в нощен клуб за 600 души, например. Ние през цялото време се борим с това да станем по-големи, за да не изгубим тази близост с хората, която по-малките места ни дават.

Как решавате кои песни да представяте в страни, където сте за първи път?

Всяко шоу е различно. Когато правим сет-листа с песните за всеки концерт, винаги се съобразяваме в коя част на света сме. Ако свирим някъде, където никога не сме били преди, свирим и много от старите неща. Ако екипът ни в Лондон каже: „Знаеш ли, че в тази страна хората познават най-добре този и този твой албум”, и на концерта, изсвирвайки някое парче от съответния албум, усетим оживление сред публиката, си казваме: „Хей, тези хора тук умират за Perfect Darkness, дайте да включим още няколко песни от Perfect Darkness!”. Или пък друга ситуация – мислим си, че всички познават старите ни албуми, но често не е така. Понякога ми се налага да обяснявам: „Това е песен от втория ни албум”. А после, като превключим на песните от новия ни албум, усещаме, че публиката вече е в свои води, защото познава Hard Believer. А на сегашното турне една от най-хубавите му страни е, че ще бъдем и на места, където не сме били, като при вас, в София, и това ни дава възможност да направим наистина интересна програма. Със сигурност ще включим песни от предишния албум като Warm Shadow, Perfect Darkness и Yesterday Was Hard On All Of Us и от новия албум, песни като Hard Believer, Pilgrim, Looking Too Closely. Всеки път се получава различно. И дори свирим песните си по различен начин.

Нека обърнем внимание на друг аспект от музиката ти, който е много важен: магнетичните текстове, които казват много понякога само в 4-5 думи. Като един от най-добрите примери мога да цитирам песента White Flag от новия албум…

Да, това е начинът, по който пиша и по който обичам да пиша. И мисля, че това е причината, поради която музиката ни пътува по света. Ако не говориш английски и се опиташ да слушаш албум на Еминем, ще ти бъде наистина трудно, защото там езикът е премного. Опитвам да заредя моите песни със словесна икономичност. Като в блус парче. Можеш да създадеш велика песен само с два реда текст. Но два реда, които слушателят да почувства, използвайки въображението си. Които той може да отнесе към себе си, да го докоснат по някакъв начин. И затова моят начин не е да претрупам слушателя с информация, а просто да поставя някои насоки и човек да използва въображението си при слушането по същия начин, по който го използва, когато чете книга. Когато четеш книга, си представяш всичко, когато гледаш филм, нищо не си представяш. Така е и с песните, които харесвам – когато слушам песен, която не знам за какво се отнася, това ми помага да я пригодя към собствения си опит. Икономичността позволява също солидност на думите. И така дори английският да не ти е първият език, моите песни са доста лесни за разбиране. Думите в моите песни са доста важни – те са част от песента, от вибрацията – и начинът, по който чувстваш думите, ти дава още едно измерение на песента, отиваш вече на друго ниво на разбиране. И ние се опиваме да развиваме точно тази икономичност.

Ако си говорим за новия албум Hard Believer, още с първата песен, с първите няколко чути тона, слушателят може да се почувства в Западна Африка. Без да копира западноафриканския блус, песента Hard Believer носи духа на тази музика…

Да, абсолютно. Обичам тази страна на западноафриканската музика – факта, че можеш да използваш мажорна скала, за да пресъздадеш нещо много тъжно и невъобразимо дълбоко. Ние тук, в Европа, обикновено постигаме това с минорни акорди, а в сенегалската и малийската музика е тъкмо обратното. Обичам западноафриканския блус, но не се опитвам да го свиря така, както го свири Али Фарка Туре, например. Аз и няма да мога, това е в тяхната ДНК, не в моята. Исках песента Hard Believer да си звучи като песен на Финк, но да, тя притежава духа на тези африкански традиции. Очарован съм от тях. От древното звучене, от връзката между африканския и американския блус, както и тази между арабската музика и фламенкото, между близкоизточното свирене и блуса. Написах няколко песни, които са повлияни и от музикалните традиции на Руанда. Обичам и танзанийската музика – едновременно за танцуване, но много тъмна и дълбока в същото време. Със сигурност един ден, когато нещата се поуспокоят политически там и „Фестивалът на пустинята” в Мали отново започне да се провежда, бих направил своето „поклонение”. Както и в Сенегал и Танзания. Студиото ми се намира на лаптопа, който в момента е пред мен и се побира в един куфар, така че пътуването не би било трудно. Със сигурност в бъдеще музиката ми ще се развие и в тази посока.