„…двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня… (Лук. 18:10-14)
Нека за момент си представим, че някъде там, в ъгъла на храма, в който фарисеят произнася тези думи, митарят не седеше коленичил и не се биеше в гърдите. Сиреч, не беше каещ се, а неразкаян, упорстващ грешник. Щеше ли тогава Господ да приеме благодарността на фарисея, да го похвали за думите му „Благодаря ти, че не съм като тоя митар“? Та нима не е за похвала, че не е като неразкаяния грешник? Не е ли разбираемо да си благодарен, че не си като „тоя митар“, като всички тия митари, които и тогава, както и днес са толкова много и мнозина от тях са толкова нагли? Всъщност, Христос не казва в притчата, че фарисеят лъже като казва, че изпълнява всичко от закона. Защо тогава не го хвали Бог?
Тук въпросът следователно е, какво може да не достига не вече на грешника, а на пазещия, на изпълняващия закона? На благочестивия, на този – няма да се побоя да го кажа – който като нас се „събира в църква“?
Аз мисля, че в този момент, в който благодари, че не е като „тоя митар“, че е – вече – в църквата, нему може да липсва нуждата от Господа, може да му липсва жаждата за Господа, да му липсва – да, да, страданието. Той е доволен. Той „вече получава своята награда“ – лишената от душа, топлопрохладна, нека го признаем, награда да стигаш сам на себе си, да се чувстваш спокоен и гарантиран пред Бога.
Не трябва ли обаче да ни замисли и да ни стресне удивителното обстоятелство, че в Евангелието Христос среща почти изключително грешници и страдащи, отхвърлени хора? А пътищата на „законопослушните“, на стриктно спазващите правилата и заповедите, на – нека го кажем дръзко – благочестивите и благополучните, така и почти никога не виждаме да се пресичат с пътищата на Христос по земята. Те не се сподобяват с невероятното щастие да срещнат Христос. Останали са си със своето доволство от изпълнението на закона. Или – в редките случаи, в които все пак Го срещат – какъв парадокс – именно на тези благочестиви и благополучни се налага да разберат от тази среща, че всъщност – са несъстоятелни, да почувстват неочакван, неподозиран, незаслужен, както им се струва, срам. Като благочестивия юноша, който пита Христос какво да стори, за да наследи живот вечен и комуто Христос казва „знаеш заповедите“, изрежда му ги, а юношата Му отвръща „всичко това съм спазил от младини“, за да чуе в ответ зашеметяващото го „раздай всичко, което имаш на сиромаси и върви след Мене“ (срв. Мат. 19:16-22). И да си тръгне посрамен, защото разбира, че не може, не може да се раздели със своето.
Напротив, дайте си сметка с кого и по съвсем друг начин се пресичат пътищата на Христос по земята, кого Той (сякаш нарочно) среща, на кого се явява не така, както на благочестивия юноша.
Спомнете си, че пресича пътя на десетимата прокажени – на отхвърлените, сиреч, от обществото – на нечистите, гнусните, които същото това общество е отхвърлило от себе си. Среща Мария Магдалина, от която, казва ни евангелистът, Христос изгонва „седем бяса“ (вж. Лук. 8:2). Среща сиреч грешницата, ужасната грешница, защото, дайте си сметка, какво е представлявала тази жена, преди свещената история да покрие с позлатата си името й. Та тя е носила в себе си „седем бяса“! Била е ужасяващо грешно, бясно същество – бестия. Нея, казвам, среща Христос. Среща, чухме го миналата седмица, Закхея. Оказва се там, където ревнителите Му довеждат хванатата в прелюбодеяние жена, за да Го попитат какво да сторят с тази, за която още Моисей им е заповядал „такива с камъни да убиваме“.
Защо се среща, защо среща такива именно люде, при това непрекъснато по протежение на евангелската история? Защо тях, грешниците и отхвърлените удостоява да се яви в пътя им, и така да ги „впише“ в свещената история навеки, докато другите – вече „постещите“, вече даващите данък „от всичко придобито“, които поначало не са като тях, не са „като тоя митар“ – остават затворени в своето благополучно законопослушание, анонимни за свещената история, непосетени от нея, встрани от нея? Защо? Ами защото онези именно имат нужда от спасение. А тия… я нямат. Те са благодарни – благодарни, че не са, „като тоя митар“ – нямат нужда от Христос, получили са „вече своята награда“ и затова не получават Христос, не срещат Христос; Христос не се среща с тях.
И ако казвам, че онези, които Христос среща: грешницата, имаща в себе си „седем бяса“, Закхея, прелюбодейката и т. н. Той среща, защото те имат нужда от Христос (която ония нямат), но не бива да си мислим, че в момента, в който Той ги среща, те вече субективно имат нуждата от Него. Не, в момента, в който пътищата им се пресичат с Христос, в който Христос застава на пътя им, те са само грешници и нищо повече. Би било дръзко да си помислим, че Мария Магдалина със „седемте бяса“ вече е искала да се отърве от тях, та затова Христос я е срещнал. Не, тя е била „бестия“ и щом е имала цели седем бяса със сигурност е била и нагла и цинична, и даже – презираща благочестието. Христос значи я е срещнал не защото тя е искала да се освободи от бесовете си, а защото Той е искал да я освободи. Не защото тя се е нуждаела от спасението, а защото тъкмо понеже не е изпитвала нужда да се спаси, е било нужно да бъде спасена.
После: бихме ли могли да си помислим, че хванатата в прелюбодейство жена, в момента, в който са я мъкнели да я убият, е имала нужда от покаяние за греха си? Та това е дори нереалистично. Когато те водят здраво хванат към мястото, в което ще те убият с камъни, ти можеш да изпитваш единствено нуждата да се отскубнеш, да избягаш, да избягаш заедно с греха си и от греха си, но не да се разкаеш. Значи и тук Христос среща тази жена, не защото тя има нуждата да се спаси, а защото Нему е нужно да я спаси. Христос, ще ни кажат някои, обича всички – да, това е ясно – но дали всички, които Христос обича Го обичат, за да ги спаси? Ами, разбира се, че не. Инак не биха били грешници. Само че Христос ги обича. Обича ги и им се явява, защото те не Го обичат и значи – не могат да се спасят. Затова им се явява. И вижте как ги обръща! Когато, засрамил ревнителите, грабнали вече камъни, за да убият (защитени от свещено алиби) прелюбодейката, Той остава насаме с нея, как постъпва Той? „Беше се навел и пишеше с пръст по земята“ (Иоан. 8: 6). Вижте могъщата деликатност на Господа. Той, Който „изпитва сърца и утроби“, се е навел и не поглежда грешницата, та да не види тя във всепроницателния Му поглед как я вижда Той, за да не я засрами, за да не я унижи. И така, наведен към земята, пита тихо: „жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?“ И сетне промълвява: „И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Иоан. 8: 10-11). Сигурен съм, че точно в този момент жената се е срутила. Срутила се е от това „и Аз те не осъждам“, което е ударило душата й по-силно от всеки камък. „И Ти, и Ти ме не осъждаш? Мен, грешницата, прелюбодейката?“ – била е сразена тя от милостта на Господа и сразена, ударена, повалена от тази милост е произнесла за първи път с потрес името на своя грях, от който и с който до този момент само е бягала. Произнесла го е потресена от милостта на Господа и с това го е избълвала от себе си, освободила се е от него. Вместо с камък, Христос я е ударил с милостта Си и този удар се е оказал по-смъртоносен за греха й от удара на закона Моисеев.
Но нека пак си помислим: защото в Евангелието е пълно с такива срещи на Христос? Защо Христос се явява на грешниците, а за „законниците“ остава безмълвен и пътищата Му никога не се пресичат с техните? Да не би Христос да благоволи към греха, а благочестието и законопослушанието да пренебрегва? Съвсем не, разбира се. Но Сам Той ни е казал: „Не дойдох да съдя света, а да спася света“ (Иоан. 12:47). И понеже е дошъл за това – имали са щастието да Го срещнат, имащите нужда от спасение. Първо тези, които дори не са знаели, че имат нужда от спасение, защото са били носители на по „седем бяса“, и най-спешно, най-настойчиво са имали нужда от спасение. А сетне и онези, които вече са се биели в гърдите, усетили в себе си тежестта на греха и са стенели „Боже, бъди милостив към мене, грешния“. Напротив, онези, които са се преживявали като спасени, защото редовно са давали „десятък от всичко що са придобили“, защото всички тия неща „са спазили от младини“ – защо е трябвало да видят Христос? Защо Христос е трябвало да иде при тях, защо е било нужно да ги срещне? Те „вече са получавали своята награда“. Наградата на религиозното самодоволство без Христос. Наградата на религиозния уют без силуета на Христос, застанал в здрача насред пустия им път през арките на правилата.
Онези пък, които освен самодоволството, че са давали този мизерен данък, са били и благодарни, че по този начин „не са като тоя митар“ (като тая блудница, прелюбодейка, содомит и т. н.), не само са останали без Христос – получили са и духовна плесница от Него: „Благодарен си, че не си като тоя? Добре, от теб ще поискам трижди повече: раздай имуществото си на сиромаси и върви след Мене. И тогава ще ти стане ясно, че ти не можеш това. Че ти всъщност не можеш и не искаш да вървиш след Мене, а да си стоиш при поста два пъти в седмицата и при десятъка“.
Да, много, много важно е да бъдем благочестиви, да бъдем дори ревностни в благочестието си. Но нека внимаваме – Христос ще пресече пътя ни не в онзи момент, в който се чувстваме такива, а в който имаме нужда да бъдем спасени. И в този смисъл, колкото и да прозвучи парадоксално и дори чудовищно: не доволство, че „не сме като тоя митар“, като „тия митари“, грешници, развратници, прелюбодейци, обладани от бесове, а по-скоро завист, че към техните пътища днес наближава Христос, трябва да изпитваме. А ако сме наистина християни – вместо завист би трябвало да изпитваме радост: няма път към греха, на който да не е застанал Христос, навел се към земята и пишещ нещо по нея…
И още нещо: освен законопослушните, даващите данък „от всичко придобито“, в дните на Христос е имало и едни други – „посветени“ в Закона ревнители и архиереи на Закона, които не просто са го спазвали, благодарейки, че не са като тия „митари“, но които ревностно са се били заели и да го спасяват: фарисеите – от тогавашните „модернисти“ – садукеите; садукеите – от ретроградните „буквалисти“ – фарисеите. Зилотите от колабориращите с Рим и развратната му „цивилизация“ иродиани; иродианите – от радикалните и „опасни за държавата“ зилоти. Всички тия групи са били убедени, че с ревността си спасяват Израиля и неговата религия. И вижте, дали дори веднъж ги посещава Христос, за да им открие на чия страна е в тяхното дело! Или предпочита да забележи дълбоко маргиналните, стоящи встрани от тази „ревност“ на епохата, смазани от ежедневните си мъки и нещастия люде. Да посети наинската вдовица, останала сама с носилката на единствения си мъртъв син, да посети смазания от скръб дом на Иаира, изгубил своето момиче, да намери разслабления, от години вече търкалящ се сред гмежта около къпалнята Витезда, за да чака отчаяно раздвижването на водите. Ония са спасявали Израиля, спасявали са вярата. Ето защо на тия им е оставало да бъдат спасени от Спасителя.
Така е и в наши дни. Едни са се заели да спасяват Спасителя от надигащия се днешен „Рим“. Те вече получават своята награда и Спасителят няма какво да им даде повече. Затова Той ще отиде и днес при онези другите – жертвите, насилваните, онеправдаваните, мълчаливо страдащите и носещи в безмълвие своите домашни бремена. Те нямат нито сили, нито самочувствие да спасяват Спасителя. Затова им е оставен само един дял – да бъдат спасени от Него.
И това ще им бъде, ще им бъде!
